Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.07.2007 10:24 - ЗАПИСКИ ОТ ПРЕХОДА. И МАЛКО ПРЕДИ ТОВА [2 Епизод]
Автор: zaprehoda Категория: Бизнес   
Прочетен: 3841 Коментари: 2 Гласове:
0

Последна промяна: 03.07.2007 10:30


КЪДЕ ОБИЧА ДА СЕРЕ БЪЛГАРИНЪТ? Изворите на българския патриотизъм са героичното минало и славното настояще –това съм го запомнил от учебниците. По-късно се оказа, че онова настояще не е било толкова славно. Добре поне, че то бързо се превърна в героично минало. Първият герой – борец за свобода и справедливост видях във влака от Пловдив за София през 1968 година. В Чехословакия вече бе разцъфнала пражката пролет, танковете с петолъчки вече ръмжаха по границите й, всичко това не можеше да не се отрази и у нас. Не знам кой беше казал, че това, което предлага животът, никой не може да го измисли. Стотици пъти съм се уверявал, че това е така.  Бях студент и се връщах в столицата. Влакът за София беше спрял за последно на Подуене. Пътниците се бяха скупчили пред вратите и чакаха за Централна гара. И в този момент един обикновен човечец влезе в тоалетната – напук на познатите ни многоезични написи, че заведението не трябва да се ползва в населени места. Бдителен гражданин съзря нарушението и започна да тропа по вратата, припомняйки с висок глас, че е забранено да пикае /или не дай си боже да прави нещо по-сериозно/ на столична земя. Тогава нарушителят отвори леко вратата и каза героично – цитирам дословно: АЗ АКО НЕ СЕРА ТУК, ДЕТО СА ГОЛЕМИТЕ ЗАПЛАТИ, ДЕКА ДА СЕРА.... Всъщност той каза в прав текст това, което цяла България желаеше и продължава да го желае повече от всичко - да се изсере на софийските големи заплати... Историята не свършва дотук. Десетина години по-късно попаднах на едно читателско писмо в тогавашания младежки вестник ПУЛС. На една страничка беше събрана цяла житейска история, която си беше готова драма. Своята съдба описваше един номенклатурчик – както ги наричахме по-късно. Каква беше тя и за какво стигнах дотук – след малко. Сега –по-напред няколко думи за номенклатурата. Тази историята не е от Прехода, но все пак има някаква връзка.    ЗА НОМЕНКЛАТУРАТА Номенклатурата всъщност беше една стройна органзация за създаване на банка кадри – както бихме казали днес, от проверени хора. България загуби много време, докато следващите управници се сетят, че кадрите не се вземат от улицата, те се създават. И таман техните кадри почваха да се научават на това-онова, и партията падаше от власт.       Всъщност проблемът на БКП беше, че при формирането на номенклатурата на първо място се поставяше лоялността към партията. А тази лоялност се измерваше на първо място с “прогресивността” на биографията. Провалът на тази иначе правилна политика дойде и с това, че кадровиците отказваха да рискуват с млади кадри. Затова едни и същи хора – провалили се на едно място, с лекота заемаха ръководни постове на друго място, послена трето. Тогава се появи изразът ЗАВЪРШИЛ Е ДИРЕКТОРСКИЯ ФАКУЛТЕТ – тоест не е важно какво си учил и какво можеш, но след като веднъж си спечелил доверието да станеш директор, по всяка вероятност цял живот ще бъдеш такъв. Ако не се издъниш идеологически. Та в писмото, което си изрязах от ПУЛС, се описваше как един такъв номенклатурен кадър при поредната реорганизация от директор в строително предприятие бил изпратен за директор на кланицата – или нещо подобно. И тъй като това не му било на сърце решил да се върне към най-първата си професия – обикновен строителен работник. И тогава започнала драмата. Новите му колеги – бачкьори, не можели да го приемат, за тях той идвал от друг, омразен свят. Старите му колеги от “директорския факултет” го намразили, защото той създавал прецедент. Ами ако утре и тях върнат там, отъкдето са започнали? А много от тях в младостата си били също работници – най-добрата изходна позиция за бъдеща кариера, все пак произходът е пролетарски, а после след задочно обучение или Рабфак, тръгнали към висините на кариерата... Показавах изрезката на разни писатели и драматурзи, никой не прояви интерес, докато една режисьорка ми каза “ТИ СИ ЛУД ДА РАЗМАХВАШ ИЗРЕЗКАТА. ЧЕ ТОВА СЕ Е ГОТОВА ПИЕСА –СЯДАЙ И ПИШИ.” Седнах и написах. По това време като по поръчка бе обявен анонимен конкурс за телевизионна драма. Изпратих ръкописа и един ден дойде телеграма “ОБАДИ СЕ ВЕДНАГА”. Телеграмата бе от Галя Бъчварова – заместник главен редактор на тогавашния телевизионен театър, един от създателите на фествала “Златната ракла” Ути .Бъчваров й е син. Брат й Стоян Бъчваров – известният пловдивски актьор Бъча ми беше един от незабравитимите приятели- лека му пръст. По-нататък съм длъжен да напиша нещо и за него. Оказа се, че съвсем честно и анонимно съм спечелил втора награда. Първа не беше дадена. Текстът стана телевизионна драма, която имаше тогава необикновен успех. На другия ден ден след премиерното излъчване ми звъняха от цяла Българя да ме поздравяваха. Някой ме нарече “БЪЛГАРСКИЯ ГЕЛМАН.” Тогава имаше един съветски драматург – звезда на перестройката, Александър Гелман, чиито пиеси и сценарии станаха “култови” – както по-късно се научихме да казваме в такива случаи. Имах късмета, че един млад режисьор –Александър Раковски беше си свършил талантливо работата и най-вече, че главната роля изигра Живко Гарванов,един голям актьор, който рано си отиде. Имах голям късмет с него. Две години по-късно написах нова пиеса – пак по истинска история, пак режисьор беше Сашо Раковски, даже този път получих първата награда, но актьорът беше друг. Беше си провал.   А може би провалът дойде и от това, че вече имах самочувствието на драматург и повече фантазирах. . Та каква е връзката с мангото от подуенската гара? В първата пиеса – тя се казваше “Кариера”– сложих в устата на единия от “простите”работници историята във влаковия “кенеф”. Само че по пътя към телевизионния екран опитни колеги от БНТ се бяха намесили и преразказали историята по-деликатно: ”Един човек бил решил да ОТИДЕ В ТОАЛЕТНАТА ПО ГОЛЯМА НУЖДА...-И т.н. Даже и такъв актьор като Стоян Стоев – и на него лека му пръст, не можа да    изиграе такъв културен текст. Впрочем подобни намеси в текста бяха предвидими. Още преди реализацията имах една интересна среща. В градинката пред Народния театър срещу мен се зададе самият Юлиян Вучков. И тогава беше известен – макар и в по-тесен кръг. Съвсем закономерно той беше председател на журито, което ме направи “драматург”. Не се познавахме лично, но изглежда ме беше виждал някъде, защото ме спря, седнахме на една пейка и професорът започна да ми дава наставления. Припомни ми, че живеем в пролетарска държава и образите на работниците трябва да станат по-културни. “ВЗЕМАЙ БАДАНАРКАТА С РОЗОВАТА БОЯ” – горе-долу това ми каза професорът. Пипнах тук-таме, но колкото да кажа, че нещо е направено. След премиерата известният театрал ми отдели благосклонно внимание в телевизионния си преглед във вестник “ОТЕЧЕСТВЕН ФРОНТ” – тогавашните ТВ творци не може да не си спомнят за тази рубрика. Веднага след 10 ноември Вучков издаде книга със събрани статии и рецензии. И каква беше изненадата ми, когато открих по-различна оценка за моя скромен труд.В духа на новото време професорът беше написал точно обратното – че още тогава разбрал, че образите на работниците са прекалено захаросани. И той настоявал за по-смело поставяне на проблемите - или нещо подобно...Сега професорът е народен трибун, упование за изстрадалия народ. На следващите президентски избори я се е кандидатирал, я са го избрали. Сега за номенклатурата. На 26 години, млад телевизионен журналист, станах номенклатурчик. При някаква реорганизация ме направиха завеждащ отдел, без да имам нито един подчинен. Такава била новата структура. И тъй като завеждащ отдел в “идеологически институт” – каквито бяха тогава всички медии, задължително влиза в номенклатурата. Изпратиха ми анкетна карта. Започнах да я попълвам и попаднах на уникални въпроси – участвал ли съм в Септемврийското въстание, бил ли съм арестуван от фашистката полиция и какво държане съм имал на разпитите..Попълних графите, които съвпадаха с възрастта ми и тръгнах към Окръжния комитет на БКП. Бях облякъл първите си дънки в живота, да, на 26 години имах това щастие, освен това не бях съвсем подстриган, още не беше отшумяла бийтълсманията. Почуках на вратата на отдел “НОМЕНКЛАТУРА” или “КАДРИ” – не помня какво пишеше. Отвори ми един възрастен човек – вероятно пенсиониран партизанин, доработващ на половин ден. Или най-малкото партизански ятак. Огледа ми очудено попита какво търся. “Ами аз вече съм номенклатура” – обясних плахо, престъпвайки от крак на крак. Старецът ме огледа още веднъж, въздъхна и каза тъжно: “Щом и такива като теб станаха номенклатура, какво ли я чака нашата партия?” Така аз забих голям пирон в ковчега на партията, която сдаде властта известно време по-късно.

Още от същия автор на: http://www.evgenitodorov.blog.bg


Тагове:   малко,   епизод,


Гласувай:
0
0



1. анонимен - Това със захаросаните работници...
03.07.2007 17:02
...го имаше и в един виц от поредицата "златната решетка"!!! Там за едни работници с червени потници и т.н... та този виц с финалните реплики на червените потници бе своебразната съпротива на хората които се трепеха цял живот за да бъдат добре номенклатурчиците !!! Ако знаеха , че същите ще им подменят системата още тогава и ние да сме направили чешката пролет но по кървава и успешна...
цитирай
2. анонимен - pravopis
01.08.2007 23:47
Ne moga da poviarvam, 4e pushete "O4udeno" wmesto U4ideno! Sramota!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zaprehoda
Категория: Бизнес
Прочетен: 6290172
Постинги: 684
Коментари: 6134
Гласове: 7019
Архив
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31