Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.07.2007 11:51 - ЗАПИСКИ ОТ ПРЕХОДА. И МАЛКО ПРЕДИ ТОВА [3 епизод]
Автор: zaprehoda Категория: Бизнес   
Прочетен: 7061 Коментари: 3 Гласове:
0



СПОМЕНИ ЗА СПОМЕНИТЕ  Историите започнаха да стават прекалено автобиографични. Всеки е чел мемоари, богато илюстрирани със снимки на исторически личности и събития.. Какво мога да предложа историческо – почти нищо.Спомням си спомените на Пабло Неруда – един човек на вселената. И заглавието впечатляващо –“ИЗПОВЯДАМ, ЧЕ ЖИВЯХ”...Даже и заглавие не мога да измисля. И все пак – видях в този живот обикновени хора, всеки от които си беше история. На мен съдбата ми отреди да стана свидетел на късчета от историята на Пловдив. Някои късчета успях да събера. Така че каквото и да пише нататък, то става в Пловдив. Писането също е някакво събирачество. Мормоните –четем, събират в подземията на не знам си коя планина, паметта за имената на хора от целия свят, включително и на българи. Веднага заподозряхме в това нещо нередно. Тогава няма ли паметта на планетата, събрана на едно място,  да се претовари и да избухне?. Дали онзи тайнствен съзидател, който е решил човекът да живее толкова малко, за да даде път на следващия, не е постановил и това, че и паметта не може да се претоварва прекалено... Няма да злоупотребявам. Ще си взема полагаемите страници. Или килобайти.. . ЗАПОМНЕТЕ ОРЕХОВО Някъде около 76 година попаднах в родопското село Орехово с цял телевизионен екип. Нямахме сценарий, само някаква изсмукана от пръстите идея за живота на старците в селото. Тръгнахме от къща на къща да разпитваме баби и дядовци за времето на тяхната любов. Един възрастен човек с прякор Тополчу – така сам се изписваше, много преди нас беше мислил за преходността на битието и беше започнал да рисува родословните дървета на ореховските родове. Подразбрахме, че преди 1944 година е бил стражар или горски – изобщо имаше някакво петно в биографията, което беше провалило живота му. Събирайки история, той може би се надяваше да остави някаква следа след себе си. Тополчу усети, че ние – може би без сами да сме съзнавали в началото, работим за неговата кауза – да се спаси нещо от онова, което изстлява с всеки изминаващ ден и се забравя безвъзратно. Тръгна пред нас като Вергилий и на заведе при най-интересните хора. И започнахме да събираме история. Историята на любовта, на приятелството, на дълга...На хора, които сигурно вече не само ги няма, но и са забравени. Нарекох филма “ЗАПОМНЕТЕ ОРЕХОВО”. Надявавйки се, че нещо ще се запомни. Филмът отдавна е бракуван. Пазя все пак някъде дешифровките. И те ще изчезнат. И все пак излъгахме с поне 30 години онзи, който трие историята. За да остави бели страници за следващите. Най-интересните разкази идваха като отговор на въпроса “А младите сега, а?”И старците започваха веднага да героизират младостта си – в противовес на нищожното “настояще”. Една 92 годишна баба си спомни как нейният дядо Павле като млад левент я откраднал, превел на ръце през придошлата река и в крайна сметка си легнали върху една “капия”. Ергенът Павле всъщност дигал къща, в която да живее с момата, но не изтраял до завършването и в историческата нощ вместо дюшеме на втория етаж, била сложена капията, направена от дебели дъски. Както нагледно показа бабата, дъските бяха поне 10 сантимтра дебели. А под тях бил оборът с кравите. Та легнали на капията – и нали луди-млади, та счупили здравото дърво и паднали при животните. Та искаше да каже бабата, че да се счупи такава капия се иска бая мъжка сила и женска всеотдайност, на която младите едва ли вече са  способни. Рекох си тогава, че тази история трябва да се опише. Само че Хайтов ме изпревари. Изобщо – където и да минех през онези години из Родопите, Хайтов вече беше прибрал, каквото има да се прибира. И го беше превърнал в талантлива литература. Колкото да морала – това вече е друга тема. Има една много интересна история – за имането на Емин ага, но за нея по-късно. Да завърша с Орехово. Оплакваха се старците от младите, които били “лайна”, “разтурени” и т.н, докато една баба на въпроса за днешното поколение въздъхна и каза простичко “ЕХ, БЛАГАТКИ МЛАДИ...”. От тогава стотици пъти като стане дума за деградацията на поколенията, аз си въздъхвам и си казвам “благатки млади.”. Сартр, ако не се лъжа, беше казал, че не са лоши младите, лошото е, че ние не сме млади. Бабата от Орехово беше събрала   същото в две думи. Плюс въздишката. Монтирахме филма с режисьора Петър Алексиев, с когото продължихме да работим заедно още много години след това и по-голяма част от това, което разказвам, е историята и на неговия живот, и започнахме да умуваме колко от “мръсните” думи да изрежем. В разказите на старците имаше и псувни, и какво ли още не, което беше абсурдно да излезе на екран. Тогава ми хрумна, че е най-добре да оставим всичко. Шефовете щяха да изрежат едно, две неща – и все нещо трябваше да остане.. Гледаха шефовете филма, смяха се на сладкодумните родопски разкази и накрая директорът хвана с ръката главата си и започна да мисли. Мисли, мисли каква да бъде присъдата и изведнъж махна опрощаващо. “Я махнете там дето бабата псува и другото го оставете на моя отговорност.” Тогава решихме, че сме намерили цаката на цензурата – пускаш много “светлинки”, както по-късно се правеше над Кабул, за да се заблудят радарите, после чакаш резулатата от бомбардировката. Наскоро четох автобиографичната книга на Кшищоф Зануси “Време да се мре”, там открих, че този номер е отдавна открит и даже си имаше име. Впрочем Зануси вече познавах лично. Ако едно интервю може да бъде повод за познанство . Прочутият тогава - в края на 70 те, поляк изброи поне пет езика, на които можем да водим интервюто. Аз избрах руския.   ИСТОРИЯТА НА ЕМИН АГА И ХАЙТОВ Пловдивският хирург д-р Парапанов беше попаднал преди години на един много интересен документи – за съкровището на Емин ага. Виждал съм с очите си тези листове, които описват историята на едно от легендарните съкровища от началото на 19 век. Емин ага, който ако беше българин, щяхме да го смятаме да хайдутин, но той си е бил кърджалийски бандит от голяма класа, успява да бастиса всички големи градове на днешна Южна България. И събира несметно богатство. Предполага се, че то включва и короната на патриарх Евтимий. Съкровището са го търсили Петко Славейков и Фердинанд, френски и белгийски специалисти и безброй обикновени иманяри. Някои от „нишаните”, описани в документа в д-р Парапанов, безусловно съвпадат. Освен нишани обаче в тази тетрадка има много исторически факти. И докторът решава да напише документална книга. Само че Хайтов научава за безценния документ – в този момент той работи над „Родопски властелини”, идва при Парапанов и успява да вземе копие от тетрадката срещу обещана помощ при издаването на книгата. Хайтов си свършва своята работа, издава си творбата и общо-взето забаламосва доктора с няколко благодарствени думи. Опитите да се припомнят обещанията му свършват с една враждебно писмо – доколкото си спомнят. Сетих се за този случаи тези дни, когато се навършиха 5 години от смъртта на писателя. Телевизия СКАТ, която от години издига в култ „бащата на българския национализъм”, изрече такива хвалебствия, каквито едва ли друг писател е получавал. Само че историята със записките за Емин Ага – без да оспорва таланта на Хайтов, хвърля малко петно върху морала на Хайтов. Велислава Дърева навремето му яде попарата, когато изнесе на бял свят една откровена кражба – присвояването на историята на село Манастир. Всички знаеха, че журналистката е права, но всички вдигаха ръце – който се осмеляваше да оспорва морала на живия класик, трябваше да бъде обруган. Аз също съм му ял попарата. Просто не бях похвалил в един вестник в достатъчна степен гениалнотта на сериала „Капитан Петко Войвода” . Хайтов се обади в Окръжния комитет на Партията и оттам постановиха да бъда здраво шамаросан. Което се и случи. Уважавани пловдивски интелектуалци бяха принудени да ме оплюват. Най-яростен беше художникът Колю Витковски – лека му пръст. Даже не се познавахме.Той беше написал за мен:” Писанията на Евгений Тодоров са нещо като интелектуални бръщолевения в задимена обстановка пред бутилка с чуждестранен етикет...” Не искам да разчиствам със задна дата сметки с мъртавци. Просто ми е мъчно за тези български интелектуалци, които не успяха да запазят таланта си чист. Впрочем историите за мръсотиите на Хайтов са многобройни. Не е моя работа да ги преразказвам. Те не оспорват таланта му, но очевидно са факт. Знам ги от безспорно честни хора. Но историята си избира изглежда гледната точка към една личност. Митологизира я. Вече никой не може да измести Хайтов от българската класика. Но какво остава за жертвите на таланта. Тези, от които е крадено, тези, които са мачкани? Нямат ли право и те на късче справедливост? И още нещо – някой беше казал още преди много години:”Национализмът е последното убежище на мерзавците” Днес никой не смее да повтори тази мисъл. Вече е опасно. Но хайда да поразсъждаваме над нея...


Тагове:   малко,   епизод,


Гласувай:
0



1. анонимен - почти като Левски
12.07.2007 21:45
... хората имат нужда от герой. Паметта предпочита добрата страна. Без-честивците ги наказва съдбата, честните - тя ги води. Равенство има и не е наша работа да го постигаме.

Много пъти съм мислила: Талантът заличава ли негативите в характера?
цитирай
2. darkanion - това за Хайтов..
09.09.2007 02:17
ще е силно, ако кажа, че ме "разби" - май не съм чел нищо негово. Следващаат година ще го учим обаче, тогава ще го чета. няма как да не съм чувал за него. а това е доста интересна информация де..
цитирай
3. анонимен - kolegi znaite 4e nikolai haitov e ...
18.12.2011 00:32
kolegi znaite 4e nikolai haitov e edinstvenniat 4ovek koito e stignal do istinata za sakrovisteto na emin aga
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zaprehoda
Категория: Бизнес
Прочетен: 9454680
Постинги: 999
Коментари: 6456
Гласове: 8615
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031