КАК ОРГАНИЗИРАХ ДЕСЕТИ НОЕМВРИ     Време е да стигна до Прехода. След това сигурно ще се върна отново малко назад – защото какъв смисъл има днешният ни живот, ако не го сравняваме с предишния. Един колега, роден 1956 г., все се оплакваше – поне до 10 ноември, че бил живял единствено при Тодор Живков. А ние, по-старите, сме видели по нещо и от живота при Вълко Червенков. Да не говорим за онези, дето са виждали и цар Борис. Слава богу, доживяхме и нататък. Мъчно ми е за тези, които много мечтаеха за един по друг живот, но не доживяха. “Другият начин” на живот разните хора си го представяха по различен начин. Едни си го представяха като КОРЕКОМ. Други като свобода на словото. На трети не им трябваше нито Кореком, нито свобода на словото. Мечтата им беше да се вземат “милионите на Татко и Владко”, такива бяха първите опозиционни лозунги. След като се разбра, че милиони няма, те зачакаха да се появяват нови милионери и да поискат техните пари. Няколко години четяхме съветски вестници и списания и се надявахме. Спомням си моят московски приятел Гарик, кинорежисьор, който някъде в средата на 90-те години ми разказваше как един ден, като се събудил и се огледал, се видял затрупан с перестроечна литература. Литература много, ама хладилникът празен. Джобът – също. А в това време някои хора вече станали милионери –без да четат “Огоньок” и “Московские новости”. Два-три дни преди 10 ноември бях в София – за някакво културно предаване бях поканил един от директорите в Комитета за култура. Бяхме вече говорили по телефона, човекът се беше съгласил да бъде интервюиран по принцип, само искаше да проведем предварителен разговор.Почуках на кабинета в уречения час, посрещна ме директорът, който между другото имаше осанка на генерал от разузнаването. Започнах да му обяснявам за какво става дума, а той ме гледаше с невиждащ поглед. Махна с ръка и каза “Абе, ако знаеш какви работи стават, няма да се занимаваш с глупости”. Нищо не беше в състояние да го убеди да влезе в телевизионното студио, което бе планирано за 10 ноември. Трябваше да обясня на шефовете защо пада предаването – обяснявах, че нещо важно ще става тези дни, но никой не ми вярваше. Всички мислеха, че си търся повод да зарежа работата и да тръгна на сватба... На 11 в Плевен се женеше се братовчед ми Велислав. На 10 следобед се качихме цялото семейство в Москвича и тръгнахме през Шипка. Преди да изкачим върха се стъмни, заваля сняг... Има един психологически феномен. Когато с човек се случи нещо изключително, той запомня заедно с важното и дребните детайли, които остават в съзнанието му неизличимо – макар и ненужно. По време на работата над един документален филм за спечелилите от тотото, който бе забранен, но не по политически, а по икономически причини – ръководството на Спортния тотализатор беше решило, че внушенията са вредни и могат да намалят приходите. Та тогава се срещнах с много хора, спечелили големи печалби. Те си спомняха най-дребните детайли отпреди 10 или 20 години, който съпътствуха великото събитие.Кой как бил облечен, кой кого настъпал, кой какво казал… Та на 10-и ноември привечер на Шипка заваля сняг. Радиото прекъсваше. След една по-дълга пауза се чу музика. Много сериозна музика. От времето на работата в Радиото знаех, че в апаратната, откъдето се излъчваха програмите, задължително имаше набор музика за извънредни случаи. Дежурните редактори знаеха, че ако не дай се боже по време на тяхно дежурство се разнесе тъжна вест за кончината на висш държавен и партиен ръководител от “нашия лагер”, веднага се слага симфонична музика. Моят учител в радиожурналистиката Кико Папазян беше много горд, че пуснал такава музика и когато Джон Кенеди бил убит при негово дежурство. Рискувал, като се присъединил към скръбта на американците. После обаче го похвалили. Кенеди го наредили посмъртно сред “нашите”. Музиката продължаваше твърде дълго и в колата започнахме да се споглеждаше. Дали не беше се случило нещо с Първия партиен и държавен ръководител?. Беше. Е, не най-лошото, но достатъчно лошо. И започна съобщението за Пленума. След две минути говорителят стигна да най-важното. После разправяха, че ББС изпреварили българското радио с поне една минута– те започнали по същото време, но направо –“Падна последният източноевропейски диктатор…” Като пристигнахме в Плевен семейството на чичо ми Иванчо се беше събрало около телевизора. Още не можеше да повярваме... Тъжната новина не повлия негативно на сватбената атмосфера. Тъкмо напротив. Тогава се сетих за онзи директор от Комитета за култура. Точно това ли имаше предвид той, каква беше ролята му в цялата работа. 15 години по-късно един познат ми каза – абе верно ли ти единствен в Пловдив си знаел какво се готви. Снощи в ръководството на нашата партия стана дума и се питахме каква роля си играл тогава. “ОРГАНИЗАТОР” – отговорих скромно.             11- И НОЕМВРИ – ПЪРВИ ДЕН В ЧАСТНИЯ БИЗНЕС В понеделник четяхме вестниците от първия до последния ред. Най-интересното за мен обаче беше в държавен вестник. С дата 10 ноември беше регистрирано Събирателно дружество САТ. Буквичката “Т” в абревиатурата беше от моята фамилия. Решението на съда за регистрация бе от септември, но до ден днешен се представям като частник от първия ден на Прехода. Година по-късно Васко Василев, вече бивш телевизионен журналист, вече дистрибутор на ПЕЖО, ме запозна с баща си така :“Баща ми, господин Василев, президент на фирмата ни “Братя Василеви”, основана 1894 година” Аз запазих самообладание и казах, че нашата фирма не може да се похвали с такава история, тя е на година-две, но затова пък е регистрирана точно на 10 ноември. Тогава старият Василев ме потупа бащински по рамото и каза:”Знаменателна дата, млади момко” На летучката на Радио-телевизионния център два дни падането на Живков не се усещаше нищо особено. Цареше пълна скука.. На мен обаче не ми пукаше – вече бях фирмаджия. Утре, ако не ми отърваше тук, можех да направя частна телевизия. Не започнахме с шампанско, а с обсъждане на положението с парното. То идваше вечна пролет – си мислех, а те се занимават с такива прозаични неща. Попитах – това ли е най-важното, отговорът на един от колегите беше - трябва да се правим, че нищо не е станало и че животът се върви нормално... Доста време много хора се надявахе, че нищо не е станало. Все пак в Партията се усещаха, че нещо вече става. Обадиха ми се, че ще има среща с интелектуалци. В залата на Дома на българо-съветската дружба ни събраха писатели, художници, интелектуалци и , разбира се, партийни идеолози. Трябваше да кажем как виждаме бъдещето. Едни мълчаха, други се шегуваха несмело с Йони Левиев – лека му пръст, един от художниците, изрисували Дома на Бузлуджа, където беше увековечен и вече бившия вожд. Аз се осмелих да разкажа историята за бате Крум. Каква е тази история – в следващия епизод.            

Били сме почти на едно и също място при съобщаването на най-важната новина за 10-и ноември 1989-а година. Вие на път през Шипка, аз като войник в Казанлък :))) Само че нямаше прегръдки и викове. По-умни набори ми припомниха, че повечето от ротата са синове и внуци на полковници и активни борци. По-късно се разбра, че умните наистина са били умни - командирът на батальона така и не престана да ми натяква, че съм предател на родината си. Уволних се през 1990-а, тъкмо навреме, за да видя началото на бленувания от много мои съвременници живот. Естествено, оказа се, че някой пак ни излъга. А някой забогатя от нашите мечти. Но да оставим това. Сещам се за една смешна случка от това време. Обявиха по телевизията, че Петър Младенов е назначен (именно назначен) за президент на новата Република България. Тогава един от войниците се провикна:
- И сега всички компютри ще се правят в село... (забравих името на родното село на Петър Младенов, простете) :)))

АБЕ многоо кандидати
ЗАЩО НЕ ПРАВЯТ ТАККАА-
-ПРЕМИНА или преминава ДЕКОМУНИЗАЦИЯ в ЕВРОПА-ЗАЩЩЩОО-и кой го направи-
ЩО НЕ СЕ ПИТАТ ВСЕКИ КАНДИДАТ ЗА ЕВРОДЕПУТАТ ДАЛИ ИМА СКРОМЕН ЛЛЛИЧЧЕН ПРИНОС ЗА ТОВА ЯВЛЕНИЕ