Записки по Прехода и малко преди товa.

БАТЕ КРУМ НЕ ОБИЧА ДА ГОВОРИ НА УХО Бате Крум беше от село Генерал Николаево – сега град Раковски. Той и четирите му братя и сестри изкараха ученическите си години в една избена стаичка с влажни стени. Ние живяхме известно време отгоре и макар тогава да бях на три годинки, споменът остана. И някаква връзка, която продължи през годините. И така се завъртя животът, че в тази къщичка сега живее внукът ми Тошко и всеки път като отида да го видя, се сещам за бате Крум. Бате Крум изкара гимназия с тройки, но успя да запише агрономство. За тази специалност нямаше натискане. Там вече се представи по-добре, което даваше повод на майка ми да ми дърпа книгите, които четях денонощно, с аргумента, че който чете по-малко като дете – като бате Крум, запазва интелектуалните си способнсти за по-късно. Бате Крум беше още далеч от дипломата по агрономство, а нещо тярбаваше да се яде. И тогава хазяйката леля Надка, която работеше в “Здрава храна”- това беше фирмата, която обединяваше всички кръчми в града, му намери работа като кебапчия. Бате Крум въртеше в свободното вречме кебапчетата на скарата, но тъй като беше природно интелигентен, пък постепенно стана “напет момък”, както се казва в класиката, започна да излиза от кухнята. Разбарвяха, че по време на работата му на Салаша – на Адата, певицата само на него му давала да й закопчава ципа на дългата лъскава рокля. Днешната невзрачна градинка, опоскана от всички страни, няма нищо общо с онова детско преживяване да минеш по алеята сред огромните дървета и да стигнеш да Салаша, където още преди залез слънце всичко беше заето. Край оградата се събираше цялата махала – да слуша певицата, чието деколте възпламеняваше сексуалните фантазии. Обаче само бате Крум можеше да надзърне по-навътре. Шлагерът на сезона беше “Азърбейджан”. И като връх на незабравимото преживяване видях на дървото над оградата най-голямата пеперуда през живота си – прочутото Пауново око. Караиерата на бате Крум продължи нагоре. През лятото той напусна Салаша и отиде на морето – там имаше още повече кебапчета за печене.. Върна се есента и след няколко месеца скоропостижно замина за Полша на гости на някаква полска девойка, с която се бяха залюбили на морето. Не помня кога се върне бате Крум и изобщо връща ли се, тъй като полякината повече не щя да го пусне в родната България. Минаха много години, бате Крум пращаше редовно картички и не забрави никого от старите си приятели в Пловдив. Един ден през лятото на 89-а неочаквано се появи в кабинета ми в телевизията. Зарадвах му се и естествено го заразпитвах как е хавата в Полша. Формулирах въпроса си така “Кажи честно как е там хавата –на ухо”. Бате Крум неочаквано се промени и с неприкрита злъч каза – “На ухо”да си говорите в Европа останахте само вие и румънците. Ние си говорим свободно и открито.” Неочаквано в този момент изпитах злоба към бате Крум. Изпитах същото чувство, което сигурно изпитва човек, когато пред него нарекат жена му “курва” или баща му “мухльо”. Той си ги знае, че са такива, но не може да позволи друг да ги нарича. Един приятел се раздели с всичките си приятели, след като един ден те от прятелски чувства му намекнали деликатно, че жена му си има любовник. Което той си го знаеше. Но изглежда истината за вътрешна употреба боли по-малко от публичната истина. Както повечето българи, и аз бяха свикнал с вербалното двуличие. Имахме публичен език за пред хората, пълен с идеологически идиотщини, и език за в кухнята. Говоренето на ухо толкова се е вкоренило в някои хора, че когато съвсем наскоро разговарях с дъщерята на един от пловдивските фабриканти от 30-те години – “спекуланти и изедници”, тя също ми разказа историята за своя баща след дълго оглеждане и ослушване. А трябваше да се гордее, че с предприемчивостта и справедливостта на баща си. Дали двата езика, с които бяхме закърмени и възпитани, не са наследство от исконното ни желание за оцеляване? Разказах историята за бате Крум и обидните му думи в Дома на българо-съветската дружба няколко дни след 10-и ноември пред “цвета на пловдивската интелигенция”. Изводът беше, че идва времето, когато трябва да започнем да говорим открито. Тогава стана един преподавател от някакъв ВУЗ и каза, че няма какво да вземаме за пример поляците, защото знаем що за стока са. Този човечец просто искаше да се натегне на партийните идеолози, които бяха на срещата. Самите те – или голяма част от тях, обаче мислеха доста по- смело. Поне до момента, когато нещата започнаха да излизат от контрол. За контрола – след малко.   КАК ИЗПРАТИХМЕ СОЦИАЛИЗМА Преди това обаче, като вървях по “Иван Вазов” към описаната среща и като че ли господ ми изпрати видение: как ще минат години и българите, които вече открито се радваха на промяната, ще започват да плачат за времето, което току-що беше отминало. Ясно видя как в недалечното бъдеще политици ще започнат да спекулират с носталгията. И си рекох – трябва да запомня как изглежда България точно в този момент.Влязах в първия магазин за хранителни стоки – вдясно по посока на гарата.Той май още си е на същото място – само че сега натежал от стока. По празните рафтове се четеше ясно присъдата над миналото време. В хладилната витрина се търкаляха единствено няколко кутии майонеза – никакви коласи, никакви млечни продукта. По-нататък имаше малко олио, оцет и макарони...Това беше всичко. Хлябът беше свършил, млякото също. Рибни консерви нямаше даже.. Имаше години, когато магазините бяха по-пълни. Но последната година-две бяха точно такива. Таази гледка съм я описвал десетки пъти пред хора, които носталгично си спомняха за “онова”време. Не вярваха. В техните спомени магазините бяха пълни. Сиренето беше по-хубаво, кренвиршите по-вкусни, хлябът по-мек. Да не говорим за евтинията... И колкото повече се отдалечавахме от Десети ноември, толкова повече спомените пълнеха магазините от спомените. Постепенно започнаха да се пълнят и душите с розови спомени… И като че ли единственият ни кяр от демокрацията остана възможността да си говорим открито, а не на ухо. Оказа се обаче, че на много хора просто не им се говори. Щастливи бяха, когато има какво да дъвчат. Няколко дни след разходката по магазините пак ни викаха – в интерес на истината вече не викаха, сега КАНЕХА – в Окръжния комитет. Вече се обсъждаха по-смели идеи – дали не трябва да свалим от дневен ред постановката за ДИКТАТУРАТА НА ПРОЛЕТАРИАТА. Няколко души се поувлякахоме, обладани от реформистки идеи, някои от тези, които ни бяха поканили даже кимаха благосклонно и ни се радваха, докато в един момент отзад се разнесе нетърпящ възражение глас.: Нищо не трябва да се променя – всичко това, което тук се говори е предателство... Обърнахме се да видим кой е този динозавър. Човекът обаче беше млад и симпатичен. Само няколко години по-късно българският избирател му повери цялата държава. Името му е Жан Виденов.   ПОСЛЕПИС Вчера почина Константин Дуфев – известен пловдивски журналист и писател. По време на събитията, които описвам, бяхме постоянно един до друг. Той беше главен редактор на пловдивския Радио-телевизионен център, аз бях негов заместник. Няколко години работихме в екип като приятели. Ако имахме някакви спорове, решавахме ги в “Чучура” или в “Астория”. Дай боже всекиму такъв началник и приятел. Точно в дните след 10 ноември обаче пътищата ни започнаха да се разделят. Имам някаква версия за неговата вина. Но него вече го няма, за да го попитам за моята вина. А може би виновно беше времето… Рухваше една цяла система, рухваше една епоха. Какво тук значи някакво приятелство? Може би утре ще продължа. Днес, каквото и да напиша, ще изглежда като некролог. Коста, прости…

Странно ми се вижда, честно. Точно в това прекрасно писание, където е спомена за опустошително празните магазини на соц-а, за Жан Виденов, който казва, че всякакви реформи са предателство и всичко трябва да си остане същото - баш тука нито една думица коментар. Що така? На "носталгиците" не им се нрави, че им развалят сладките илюзии или още се срещат людет, дет смятат, че "това е предателство", ама вече не смеят да го заявят гласно?

И колко странно но, внушението, че "при Тошо не беше лошо", продължава да набира сили!!!
Някой беше казал за късата памет на народа ни.
Да, така е. Направо е изумително колко малко помнят и колко много се поддават на внушения.
Мисля по това (онова) време излезе и вица:
Въпрос: Кога ще разберем, че сме влезли вече в ерата на комунизма?
Отговор: Когато започнем да съжаляваме за социализма.
А се оказа нещо съвсем друго - ние съжаляваме за пустия социализъм, днес, когато магазините ни заприличаха на тогавашните "кореком"-и?!?!
М. Вълков (иначе не зная къде да си пиша името, за да не съм анонимен:)