Продължавам със събитията от края на 1989 година. Беше делничен ден, нямаше никакви митинги, но пред вратата на пловдивската телевизия се бяха събрали хора. Бяха възбудени и искаха някой да ги снима.. Искаха думата, за да разкажат как цялата партида нови апартаменти в града, които е трябвало да се разпределят до края на годината, са дадени на активни борци. Няма по-лош героизъм от този, който търси отплата. По-старата ни история е пълна с крамоли за поборнически пенсии. Не крия, че като дете често бях запленяван от разказите за героизма на партизаните. Познавах истински идеалисти, слушах разкази за убити, които биха били национален капитал на нацията. Няколко пъти се срещах с майката на трима убити партизани баба Мара Стоилова, пред която човек трябваше да сваля шапка. Един ден, разказвайки героични спомени, тя спря, замисли се и въздъхна: “И за какво беше всичко това, за какво умряха?-погледна ме тя с поглед, който не мога да опиша. И не й пукаше, че микрофонът беше включен. Ученическите ми години минаха в един от първите сталински блокове – казваха им “сталински” заради неподражаемата им архитектура. Улицата “Чирпан”, после стана “Бранислав Велешки”,после “6 септември”.Пловдичани знаят района като Житния пазар или Баня Тракия. Банята обаче отдавна я няма. В този блок собственост на ЖИЛФОНД, живееха средната ръка нови рътководители. Баща ми беше обикновен лекар, но съдбата или късметът ни наредиха между председатели и заместник председатели, партийни секретари, директори и героини на труда. Поне половината от моите връстници бяха синове и дъщери на “активни борци”. Години наред майка ми ме напомняше, че трябва много да уча и да не гледам децата на активните защото те ще влязат в университета с тройки. Което си беше обичайната практика. Бяхме приятели, ритахме топките, играхме джамини, но дойдеше ли събота следобед пред блока една след друга пристигаха волгите с метални еленчета отпред на капака и моите връстници отиваха с бащите си на мач. А аз оставах сам. Баща ми нямаше волга, а и мачовете много не го влечаха. Растяхме, активните борци първи напуснаха блока и се преместиха по в центъра на града. В това време майка ми започна да внася заплатата си от 72 лева в жилищния ми влог, за да се трупат лихвоточки. Не помня колко години внасяше цялата си заплата – 15 ли, 20 ли години. И когато в края на 89-а пред телевизията дойдоха първите, осмелили се да протестират срещу системата, разбрах, че вече нещо става. В суматохата материалът замина за София, без да бъде порофиран по надлежния ред. Излъчи се в “По света и у нас”.На пръв поглед нищо особено – никой не призоваваше да се смени властта, просто хората искаха равенство при разпределнието на апартаментите. На следващата сутрин в редакцията телефоните звъняха като никога агресивно и безспир. Започнаха да идват и лично – и “активни”, и техни деца. Бяхме настъпили най-скъпото – привилегиите. Идваха бащи на мои съученици и ме питаха – ти сега против твоя прятел ли настройваш хората, моят приятел вече беше получил апартамент с “правото” на баба си, ако не се лъжа. Един наследник на политзатворници пламенно ме убеждаваше, че баща му е изгнил в затворите и има право да живее в добро жилище. Но не можеше да обясни защо и той трябва да ползва наследството от затворите. Вуйчо ми Данчо – на вратата му в центъра на София имаше табела с всичките му специалности: акушер-гинеколог, хирург, ортопед, травматолог, беше почти до края на дните си идеалист. В апартамента си беше приютявал Цола Драгойчева и други бъдещи партийни ръководители. Майка ми, която като ученичка и студентка беше живяла в същия апартамент, все намираше повод за съжаление – знаех, че в другата стая стават нелегални събрания,- с нескрито съжаление си спомняше тя, ама как веднъж не влязох да се включа за малко, та сега да ти е гарантирано висшето образование.. Та въпреки заслугите на укривател, вуйчо ми Данчо беше отказал всякакви привилегии. Чак когато в края на 60-те години един активен борец - наемател на апартамента на дъщеря му, се опита да присвои жилището, вуйчо ми започна да се се пита дали не е сбъркал с идеализма си. Аз заживях като студент в спорното жилище, активният си изнесе и на мен беше възложена да намеря две студентки за намателки на свободната стая. Само гледай техните да не са “активни” – предупреди ме старият комунист д-р Йордан Димитров.. Най-трагикомичвият случай обаше беше с внучката на баба Илийца.   ВНУЧКАТА НА БАБА ИЛИЙЦА През 75-а ме преместиха от Радиото в Телевизията. Наследих дебела папка със забатачени сценарии. В онези години половината България пишеше стихове, разкази, сценарий и какво ли още не. Един от сценариите беше за игралната новела “Внучката на баба Илийца”. В него се разказваше за 8 годишно момиченце, което всеки ден пасе козичката край селските гробища. Един ден от храстите изкача гладен партизанин, който я моли за малко храна. Детето без колебание му дава последния комат хляб от торбичката си, после се връща за още храна, на другия ден прави същото, а на третия се оказва, че е дошъл 9-и септември. Автор на сценария беше бившият кореспондент на вестник ”Стършел” бай Георги Джангозов. По-старите колеги си спомняха калко страшно е било да попаднеш под перото на бай Георги -с теб било свършено. По мое време обаче бай Георги беше вече безобиден, но страшно натрапчив старец. Преди мен вече го бяха връщали безброй пъти да доработва сценария с надеждата, че ще се откаже, но отказване нямаше. Бай Георги си отбелязваше коя редакция прави и идваше отново. Аз се включих от 22 вариант. Към 28-ия ми стана ясно, че трябва да се измисли нещо друго. Разбрах, че цялата история е всъщност истинска, станала е в село Искра и убедих бай Георги, че трябва да се направи не игрален, а документален филм. И тръгнахме към истинските герои. Партизанинът се оказа интересен разказвач, който с много хумор и саморония разказваше, че момиченцето наистина го хранело, но забравило да му каже, че Девети вече е дошъл – което той разбрал чак на 11-и – примерно. Оставаше да се срещнем с малката героиня, която в този момент би трябвало да е на около 30 години. Намерихме къщата и дълго тропахме, но никой не ни отвори.А съседите твърдяха,че тя си е в къщата. Защо не отваряше – никой не искаше да обясни. След една седмица отново отидохме, този път ни чакаха роднини, а вратата беше вече широко отворена Седнахме на масата и помолихме домакинята да ни разкаже за онези събития, от които трябваше да се получи филм.  Жената обаче мълчеше упорито. Роднините я подсещаха, после започваха да й побутваха листчета с написания разказ, които трябваше само да прочете, но героинята не вдигаше поглед. Най-накрая ми признаха, че е изкарала психично заболяване, завършило с пълна амнезия. И че от две седмици я карат да научи спомените си наизуст и че уж ги била научила, но сега се притеснявала, трябвало й още малко, за да проговори пред камерата... Не можех да разбера защо тероризират болната. Най-накрая роднините признаха. Жената много пъти подавала молба да стане активен борец, но й отказвали, защото по време на борбите била много малка. И се надявали, че този филм ще се гледа от Партията и Комисията и най-после ще стане мечтаното удостояване. Че тя няма нужда от нищо – чудех се аз. А те се усмихваха на наивността ми – тя няма, ама наследниците имат. Слава богу, че през 1989-а минахме без насилие. Макар сред хората, които демонтираха комунизма, имаше и такива, на които много им се искаше да изживеят нещо наистина героично. Но по-далеч от гладна стачка и една-две пукнати глави никой не стигна. Танковете така и не дойдоха. Историята не можа да се повтори – поне в буквален вариант.

издай някаква книга с тези разкази и спомени.

Но мисля, че трябваше да има кръв на 10 ноември.

Само някой със замъглено съзнание е повярвал, че е имало събитие.Нямаше.Това което се случи тогава беше един вътрешен преврат на тоталитарния режим.Последствията от който доведоха до псевдо демокрация или по точно някаква квази утопична форма.Да се чуди човек, когато някой каже че десен защо, или ляв поради что?А за някакъв героизъм времето е безвъзвратно отминало.Или за някакви идеали и ценности.Всичко безнадеждно опушляви лявата мъгла.Поздрави)))