Продължавам нататък – ако тепърва започвате да четете, ще трябва да се върнете малко назад, за да хванете нишката. Стигнахме до носталгията и щкембе чорбата в Западен Берлин през лятото на 1979 година. Някой ще каже – ами каква е връзката с Прехода? Сега ще обясня. На втория час след примнаването ми през Желязната завеса / в случая тя бе бетонова/ влязох в първия капиталистически супермаркет. Как изглеждаше ли? – ами като нормален български магазин от сегашно време. Но тогава гледката, която се разкри пред очите ми, ме удари право в главата и изтри всички идеологически наслоения от мозъчната ми кора. И тогава си казах аз, провинциалният социалистически журналист – щом падне социализмът, веднага ще направя супермаркет. И го направих – но това ще разкажа по-късно, така че останете с този блог и през следващите дни. На втория ден седяхме около една маса пред купи с най-вкусната шкембе чорба, която съм опитвал. Братовчедката ми ни заведе на гости на Хасан и неговите приятели. Хасан бе български турчин, който не могъл да претърпи едно от по-ранншните преименувания – от началото на 70-те години, и минал границата. Обидените от България турци гледаха по източногерманската телевизия някакви международни лекоатлетически състезания и бурно аплодираха българските бегачки. Хасан се беше опитал да започне някакъв собствен бизнес, скоро беше фалирал и беше направил опит да се самоубие. Така беше станал на пациент на братовчедка ми. Беше вече преодолял кризата, работеше в заводите на Мерцедес и вече имаше работа, семейство и супермодерно по нашите тогавашни стандарти обзаведено жилище. Няколко дни след това с Хасан случайно попаднахме в един автобус и той ми довери следното: “Не знам какъв си, що си. Може и ченге да си – щом са те пуснали със семейството ти. Но от мен да знаеш едно – не се лъжи да останеш. Връщай се в България. Аз вече не мога да се върна, защото имам присъда, но скоро ще отида в Турция. В Турция ще се боря за справедливост и комунизъм. Защото аз в България бях комунист, а човек остава цял живот такъв, какъвто проходи”. Беше странен този разговор – аз, българският комсомолец, мечтаех за капиталистическото бъдеще, а служителят на Мерцедес искаше да продължи да строи комунизма. Изядохме по една-две шкембе чорби и разговорът се завъртя около невъзможността българските емигранти да се събират някъде. И наистина – градът беше пълен с турски, гръцки, сръбски, аржентински и какви ли не ресторанти, но български нямаше. Един от гостите, също турчин, който всъщност беше приготвил шкембето, работеше като готвач в гръцки ресторант. “Докторке, - молеше той братовчедка ми, - дай да намерим малко пари, да отворим един български ресторант и да покажем на света какво можем”. И тогава си представих какво предизвикателство е да имаш ресторант. Да намериш най-добрите готвачи и да се говори из целия град за вкуснотиите, които се правят там. Не знам дали го постигнах, но поне се опитах. Но и за това - по-късно. /Останете редовни читатели на този блог./ И последният западноберлински епизод от 1979 година. Срещнах в българското консулство един колоритен стар емигрант с фамилия Македонски. Фамилията му просто прилепваше на юнашката му физиономия с щръкнали хайдушки мустаци. Оказа се, че човекът имал някакво барче в един от берлинските квартали.  - Че защо не го направиш български клуб? – започнах веднага да го агитирам.  - Опитах – въздъхна тежко Македонски и ми разказа следната история: “Определих всяка първа събота за вечер на България. Обадих се на всички българи, които познавах, сварих боб чорба, опекох една тава кебапчета, намерих българско вино и започнах да посрещам гости. Отначало всичко вървеше отлично – спомени, наздравици, прегръдки и народни песни. Към полунощ обаче гостите започнаха да се делят – на стари и млади, на земеделци и монархисти, на фашисти и демократи. Вдигнаха табуретките и започнаха да се удрят по главите. Потрошиха ми заведението...Не повторих.” Няколко години след това разказах тази история на Павел Матев, който бешще станал Председател на Комитета за българите в чужбина и познаваше българските общности по целия свят.  - Ех – въздъхна поетът.- Да беше така само в Западен Берлин... И тази тема заслужава да се продължи, но и нейният ред ще дойде по-късно. Утре се връщаме в годините на Прехода – да не забравим за какво сме тук.

чакам с нетурпение

galen

аз си правя 3 основни извода от четивото
- всеки журналист мечтае да стане бакалин
-турците обичат България
-българите се избиват в чужбина
Утре ще преброим труповете)))От прехода де!!!

И интересно, и живо, и искрено. Браво, авторе!

много ви се радвам.
Може би на това ,че какъвто си бяхте ,такъв си оставате ,искрен и сладкодумен!
Мразя ,когато известни наши журналисти ,се вмъкват в тоя блог и започват да лицемерничат и изкривяват собствената си същност...впрочем и някои политици ,също.
Ще чакам и следващите "серии" от Прехода.
Бъдете здрав и късмет!

Вие ме грабнахте. Знаете, че обикновено това, което е нормално поведение в милата ни татковина, при капиталистическите условия на блянувания от мнозина от нас Запад е... малко странно. Все пак ще следя с интерес усмивките от Вашите стари ленти:)

I az 4eta bloga wi s interes! Molia vi, ne spirajte na pishete. Az sym na hiliadi km ot Bulgaria i wie mi sgriavate dushata. Teo

Благодаря Ви. За пръв път попадам на Ваши постинги. Вече прочетох 4 и всички са много интересни, написани по изключително увлекателен начин. Чакам с нетърпение следващите ...

Благодаря Ви. За пръв път попадам на Ваши постинги. Вече прочетох 4 и всички са много интересни, написани по изключително увлекателен начин. Чакам с нетърпение следващите ...

Благодаря Ви. За пръв път попадам на Ваши постинги. Вече прочетох 4 и всички са много интересни, написани по изключително увлекателен начин. Чакам с нетърпение следващите ...