Връщаме се в България от 1990 година. Дойде есен, бизнесът с хороскопите западна /виж. “Да продаваш съвместимост” от 16.07/, скоро след това напуснах хубавата си работа /виж “Изгубените поколения и изгубените думи” от 10.07/. Бяха ми се насъбрали доста неползвани отпуски, така че за три месеца занапред бях осигурен. Какво ще правя нататък – нямах и представа. Реших най-после да изуча английския. Не знам колко пъти досега бях почвал да го овладявам, но все нещо се случваше... Межувременно във вестниците се появи покана за търг. Пловдивското ЖП управление даваше под наем т.н “клетки” в подлеза на Централна гара. Това бяха миниатюрни магазинчета метър на метър, много неудобни, но тъй като вече знаехме, че бизнеесът на улук е много продуктивен, се заинтересувахме. Имаше някакви условия , за да участваш за такова място, и ние обещахме, че ще предоставяме информационни услуги: ще упътваме гостите на града, ще продаваме билетчете за градския транспорт и т.н. Началната цена на наема беше 150 лева, ние с Пешо Алексиев дадохме 411. Спечелихме, но се оказа, че сме дали ненужно висока цена. И така – върнахме на работа съкратените ни служители от времето на компютърните хороскопи, сложихме една карта на града на витрината, сложихме и компютъра с още по-голям избор хороскопи и зачакахме. Вече бяхме на завет, имаше даже електрическа печка и можеше да се работи по всяко време на денонощието. За да изпълня обещаното, отидох до “Градски транспорт”, за да осигуря и билетчета. Там заварих една типична за инфлационните времена картина – около заседателната маса пред кабинета на директора десетина мобилизирани кондукторки по цял ден удряха на билетчетата печати с нова, по-висока цена. След месец удряха нови печати – и т.н. Всичко беше наред – само дето алъш-веришът не вървеше. Печалбата от билетчетата беше нищожна, а мераклии за изследване на съвместимостта вече нямаше. Вестниците бяха пълни с хороскопи, издаваха се календари, малки и дебели книги и никой вече не обръщаше внимание на така печелившия ни доскоро бизнес. Така разбрахме за пръв път, че всичко е пазар, а най – непостоянното нещо на света е пазарът. Наемът си вървеше, Евелина и Стоян, майсторите на хороскопите, стояха по цял ден в клетката зад компютъра и чакаха заплати... И в този кризисен момент срещнах Данчо Костурков – писател и преводач от английски, точно станал директор на издателство “Христо Г.Данов”. И като разбра докъде съм паднал, рече – що не ти дам да продаваш книги на нашето издателство? Бях готов да продавам всичко, но нямах пари да купя стоката. -         Нямаш проблеми – успокои ме Данчо.- Ще ти ги давам на консигнация. Така научих вълшебната думичка КОНСИГНАЦИЯ. Тя стана пътеводна в следващия период от бизнеса ни. Защо? – ще научите, ако и следващите дни останете верни на този блог. Започнахме да продавам залежали книги. Най-трудно вървеше “Дневниците на Елена Чаушеску”. Един ден обаче ни отпуснаха няколко наръча “Мъртвите сибирски полета”. Продадохме ги като топъл хляб. Тогава нагледно видях какво значи “бестселър” в български условия. Предприемчиви хора издаваха заглавия, които бяха легенди от нашата младост – Карл Май, Казанова, Едгар Уолес...Само че бестселърите не се даваха на консигнация. В подлеза можеше да се срещнат всякакви хора. Един ден видях друг кадър на “Христо Г.Данов” – редактора Стойо Вартоломеев. Оказа се, че и той продавал книги – на сергия в комплекс “Тракия”. Минах да му видя сергията – намерих там жена му, Стойо бил болен. Духаше студен вятър и засипваше книгите с прах, но в онова време на оцеляване трябваше да се продава. Огледах асортимента и установих, че там “Дневниците...” са свършили. Но пък има други заглавия, които при мен ги няма. Стойо оздравя и започнахме да си сменяме стока. Виждахме се сутрин около 7 и половина на паркинга на Централна гара – аз с един грохнал “Голф” – придобивка от Западен Берлин, той с очукан Москвич. Карахме децата на детска градина и на връщане си разменяхме книги. Стойо не след дълго намери пари отнякъде и основа издателство “Хермес”. Започна с поредица класически любовни романи и направи веднага голям удар. Замогна се и сега издателството му е едно от най-добрите в България. През година –две се случва да го интервюирам, той разказва за поредните си издателски успехи и не пропуска да разкаже как е започнал с една сергия – “от асфалта”, - подчертава с гордост той. -         А не помниш ли, че аз започнах “под асфалта”, - му напомням всеки път. След което си обещаваме да напишем спомени за онези времена. Аз цапочнах най-после да изпълнявам обещанието си. Онзи ден видях Стойо и му показах блога. Може пък издателството един ден да прояви интерес...

Ми се струва, че е малка дистанцията от времето за което се говори.По интересно ще е след време като минат години.Има да се чудят поколенията за нашите терзания..Нали?

Ще си дойде всичко на мястото ---ще си ги съберем заедно вс. серии--заглавието си идва само..."За прехода ,с любов и омерзение"...