Един пенсионер от махалата ми довери, че е открил рецептата на чудодейна билкова отвара. Две лъжички на ден и онази ти работа става – тук откривателят се огледа и тихо добави, - като сух градински маркуч.
Очевидно ставаше дума за твърдост, защото съм виждал изсъхнали на слънцето маркучи, твърди като камък.
Та се сетих за онези маркучи, сядайки да описвам цените от допазарната епоха.
Всъщност през 1990 и част от 1991-а цените в България бяха твърди и фиксирани от държавата. Твърди като маркуча на пенсиноера. Така че – ако преходът започна политически през 89-а, преходът към пазарна икономика започна чак, когато се освободиха цените.
За информация на по-младите бизнесмени – всяко нещо тогава си имаше фиксирана цена и печалбата се формираше от регламентирана отстъпка.
Обикновено разликата между производствената цена и цената на дребно беше 15 процента, като тази разлика се делеше между търговеца на едро и търговеца на дребно.
В началото на 80-те години другарят Тодор Живков изнесе пред така нареченото АОНСУ – Академия за обществени науки и т.н, пет или шест лекции, в които имаше няколко радикални за времето си идеи. Една от тях беше да се установят директни връзки между производителя и магазина и така да се прескочи посредника – тоест търговията на едро. Така се очертаваше възможност цените да паднат със 7-8 процента.
Живеейки все още с превратни представи за търговията , реших да направя предаване по БНТ, възхвалявайки хуманната идея на първия държавен и партиен ръководител.
Срещнах се с един от шефовете на тогавашната "Търговия на едро", известен като бай Савел – стар и опитен търговец.
Започнах да го агитирам, а той поиска да му обясня каква ще бъде целта на предаването.
Обясних му. Тогава той скочи срещу мен и попита гневно:
- Кой идиот е измисли всичко това?
- Другарят Живков – отговорих доверително и зачаках ефекта.
Бай Савел обаче не се смути и каза само:
- Добре, ти си управител на магазин "1001 стоки". И какво, ще пратиш 1001 камиона за стока ли?
След време започнах да си вадя хляба точно в "1001" стоки – но за това след няколки дни. И разбрах, че бай Савел е бил прав.
През 1991 обаче държавната търговия на едро агонизираше, в полупразните складове старите кадри играеха по цял ден карти и се опитваха да се правят на важни, но очевидно времето им изтичаше.
Ако вземеш стока от складовете – печелиш 7-8 процента, ако стигнеш до производителя – печалбата е повече. Но трябва да имаш поне един, ако не 1001 камиона. А ние имахме една лека кола.
Попаднахме на обява, че общинската търговска филма "Евмолпия" дава стоки на консигнация. Фирмата имаше поне 5 големи универсални магазина, но там завинаги се беше загнездила миризмата на социалистическа търговия и хората ги отбягваха.
Взетата стока беше евтина, но само с 3-4 процента отстъпка. Твърдо спазвахме закона и бързахме да продадем колкото се може повече, за да се завъртят парите.
Най-голям удар направихме с едни дантелени бикини – от "старите цени", както се казваше. Продавахме ги за жълти стотнки. Проститутките от гарата сменяха по няколко чифта на ден –
направо ги хвърляха след кратка употреба.
В продължение на години парите ги обръщахме по няколко пъти на ден. Така без капитал успяхме не само да пълним магазинчето в подлеза ,но и да напълним една изба със стока. Това беше първият ни склад.
Зареждахме магазинчето по 2-3 пъти на ден – толкова бързо се изпрадваше. А в дните около първата коледа трябваше да се зарежда на всеки 2 часа.
Всичко носехме на ръце. Намерихме един приятел да ни зарежда с батерии – от Никопол. Оказа се, че в целия град само при нас има батерии – за вносни, хората не бяха и чували.
Снабдителят пристигаше късно вечерта, до към полунощ пренасяхме не знам колко килограма батерии в подлеза, на сутринта всичко вече беше продадено.
Златни времена...
Не помня как, но се обзвадохме и с първите пласьори. Те вземаха от нас стоки на консигнация и през ден-два се отчитаха. Така оборотът растеше, макар и без особена печалба.
Имаше едно момче, което беше разгънало походно легло на тротоара на "Иван Вазов" и върху него беше наредило каквото попадне. Изглеждаше окумуш и доста добре продаваше.
Вечер минавах да си прибера пая, пласьорът подаваше парите и отчета, като не пропускаше да ми мушне през прозорчето на колата кутия Боро. Като уважение към боса.
Чувствах се като участник в някакъв филм за зараждането на мафията в началото на века.
А тя вече се зараждаше. Но не в подлеза на гарата.
Повечето пласьори в крайна сметка ни завлякоха. Пощадихме ги...
С най-ниска отстъпка вземахме презервативите.
Те бяха чешки, внос от времето преди 10 ноември, то и други нямаше.
Струваха по 20 стотинки, печалбата ни беше 1 или 2 стотинки.
И тогава решихме да изпреварим времето и сами да си определим цената – напук на законите. И на твърдите като сух маркуч цени.
Като имахме предвид голямото търсене на този артикул в района на гарата, вдигнахме цената направо с 50% . От 20 направо на 30 стотинки.
Една вечер продавах аз в клетката, през прозорчето една ръка подаде левче и каза:
- 5
- Вече са по 30 стотинки – обясних с неудобство аз. – Мога да ви дам три и да ви върна 10 стотинки.
Погледнах човека, той нямаше вид на полов атлет и сметнах, че 3 броя ще са му напълно достатъчни за тази вечер.
Клиентът обаче си взе обратно левчето и започна да размишлява. Мисли дълго. Бърчеше чело и нещо смяташе.
Най-накрая подаде обратно левчето и каза тъжно:
- Тогава само един.
Дадох му стоката и му върнах 70 стотинки.
И до ден днешен не мога да си простя онази грабителска надценка от цели 10 стотинки.
Какви ли планове сме объркали? Как ли е била планирана вечерта на този човечец и какво ли в крайна сметка се е получило?
Във всеки случай за мен това бе първата жертва на пазарната икономика.
Имам още истории за презервативи, но да има и за по-нататък...
Най-добрият премиер
Къде си тръгнал с пожарникарския маркуч ...
20.06.2011 18:13
20.06.2011 19:29
22.06.2011 12:12
23.06.2011 18:47
