Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.08.2007 10:09 - ОТ ЛАЙНЕРИТЕ ДО ИФИТЕ [08.08.2007]
Автор: zaprehoda Категория: Бизнес   
Прочетен: 1635 Коментари: 0 Гласове:
0



Тук би трябвало да говорим за освобождаването на цените и за сбъдването на мечтата на журналиста да стане бакалин – както забеляза един по-интелигентен читател. Всъщност най-важнато, което разбрах от тези години, е, че всичко е бакалия. Животът е търсене и предлагане. Наречете го пазар. Да живееш на пазара във всеки случай е по-честно, отколкото да плачеш денонощно, че държавата не ще да подкрепи изкуството, спорта, доматите, сиренето, гроздето и т.н. Всъщност държавата нищо не може да подкрепи сама – тя трябва да вземе парите отнякъде другаде. Най-често ги взема от презрените “бакали” – тоест от тези, които печелят на пазара и си признават, че печелят. А да се печели може от много неща. Сега ще разкажа за първата ни по-сериозна печалба. От продажба на изкуство. В Предмета на дейност на фирмата ни най-отпред беще записано “импесарска дейност”. Впрочем в началото всички фирми си вписваха такава дейност. Тя изглеждаше много примамливо. Партьнорът Петър Алексиев, режисьор по професия, но музикант по образование, познаваше много представители на онова екзотично съсловие българи, което свиреше в европейските ресторанти и барове. Имаше валута, пазаруваше в Кореком и караше западни коли. Някои от по-оправните успяваха даже да се оженят за скандинавски красавици. До 10 ноември българските музиканти оставяха сериозен процент от печалбите си на единствената държавна импресарска агенция, на която цялата работа всъщност беще да ги “пусне”. Имахме контакти с български музиканти, които бяха останали в чужбина, те пък работеха с чужди импресарски агенции, получаваха поръчки и ни ги препращаха. Нямаше никакви проблеми да се намери подходящ изпълнител – стотици чакаха на опашка. Трябваше обаче да им се осигурят паспорти, билети, а в началото и останалата от тоталитарното време изходна виза. Започнахме с танцов състав. На някакъв финландски лайнер имаше месец на латиноамериканските танци и някой трябваше да танцува пред туристите. И да им показва някакви стъпки. Един ден преди заминаването обаче се оказа, че фирмите, на които сме поръчали визите и самолетните билети, просто не са си свършили работата. От Финландия ни предупредиха, че при закъснение се плащат огромни неустойки. Визите бяха издадени в последния момент и съставът, който бе от двайсетина души, беше строен на летището, но без резервации. Една позната, която работеше в “Балкан”, се нае да ги качва по двама – по трима на различни самолети и така всички стигнаха във Финландия минути преди лайнерът да отплува. Всъщност моята задача беше само да омилостивя директорите на няколко пловдивски гимназии – част от състава бяха още ученички, а учебната година започваше, да не изключат танцьорките. Ходех по директорските кабинети и обяснявах на намръщени директори как техните питомки ще разнесат славата на българското изкуство. А директорите пък се съмняваха да не би към танците да има “консумация”. Слава-богу нямаше. На лайнера – разказваха танцьорите, като се върнаха, можело да се яде денонощно. И без пари. Включително банани. В това време магазините в България все още бяха празни, за много елементарни неща имаше опашки. Все още не знаехме, че бананите са най-евтиният плод. Печалбата не бе кой знае колко, но с тези пари си купихме една стара Ифа. Поклон на този легендарен камион! Нашата ИФА гърмеше, тресеше, хвърляше масло, но носеше няколко тона стока. По българските пътища пъплеха Ифи на рояци. Държавната търговия умираше, а някой трябваше да пълни магазините. Пълнеха ги Ифите. След това изпратихме още един-два състава, но те заминаха и ни забравиха. Още си чакаме комисионните. От приятелствата с музиканти-гурбетчии събрах толкова истории, че по едно време направих заявка да напиша сценарий за игрален филм. В началото на Прехода в Кинематографията обаче настана такава бъркотия, че никой не знаеше дали ще има пари за още български филми. Оставих идеята за по-нататък. Една от многото истории. Един от пловдивските музиканти успява да завърше връзка с някаква холандка, взема нейната кола и след редица перипетии се озовава сам в Източен Берлин – преди 1989 г. Паспортът му български , колата – с холандски номер. Нито може да мине границата, нито да си налее бензин с източни марки, тъй като в Източна Германия зареждат западните коли само ако платиш с валута. И тогава някой го научил – просто трябвало да си купи вестник “Правда” и да го остави на задното стъкло. Отива на бензиностанцията нашият човек, кима с глава към съветския вестник и намига. Германчето гледа западния номер, гледа “Правдата”, после пак номера и най-после се досеща, че пред него стои съветски разузнавач. След което също намига и налива срещу източни марки... Изкушавам се да разкажа още някоя музикантска история, ако ви е интересно – напишете. До утре.



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zaprehoda
Категория: Бизнес
Прочетен: 9455457
Постинги: 999
Коментари: 6456
Гласове: 8615
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031