Преди да продължа с търговията се изкушавам да разкажа – по-точно да преразкажа три музикантски истории. Те имат принос и към основната тема на блога – за неизчепаемия потенциал на българина, когато трябва да оцелее или поне да се адаптира в чужда среда. Представям историите като монолози – така, както съм ги запомнил. Може би малко съм ги украсил. Имената – по-обясними причини, съм променил.   1.ИСТОРИЯТА НА ИЦО Цялата ни младост мина в пустата Скандинавия. Хем студено, хем проблеми с пиенето. Опитвахме се да пренасяме пиячка от България с разни тарикатлъци, но и митничарите тарикати и на втория - третия път разкриваха поредния номер. Измислихме номера с компотите. Гледаш буркана – истински компот, цветът му цвят, плодът му – плод, а вътре оцветена ракия. Номерът мина няколко пъти, но го разкриха и видят ли български буркан – веднага го прибират. После намерихме един майстор в консервна фабрика, който ни затваряше пиенето в консервни кутии – а вътре уж грах. И това го разкриха. Една нова година се разбра, че няма да се връщаме, а пиене няма. Надеждата ни беше в един колега от Пазарджик, който тръгваше от България, обадихме му се и му викаме – не знам какво ще правиш, но пиенето за Нова година от теб го чакаме. Чакаме, чакаме – къде Коледа вече стана, а онзи не идва. А на нас – жабчето кряка. Най-после се зададе бусът на Жоро .- така му беше името, и ние веднага – носиш ли нещо? Нося – вика, 19 литра. Ние мислим, че се будалка. Той обаче тръсна пред нас една 20 литрова туба. Гледаме я се недоверие – как ще мине цяла туба през границата. Отпихме от нея – чиста водица. Жоро обаче се смее – наклони тубата и изсипа от нея литър водица. След това бръкна с една химикалка, натисна нещо и като се размириса на ракия – благодат. А той мушнал в тубата един презерватив, напълнил го с 19 литра ракия, завързал го и го пуснал. След това долял литър вода и така. Митничарите душили, душили – нищо. Надхитрихме ги.   2.ИСТОРИЯТА НА РУМЕН Голям зор беше, докато заминем, но най-накрая стана. Право на Канарските острови. С първите спечелени пари започнахме да купуваме апаратура. И таман изхарчихме всичко, идва телеграма от импресариото – след три дни да сме във Виена. За билети събрахме пари. Обаче за апаратурата – наднормен багаж и т.н., абсурд. А нарушим ли договора – неустойки. И тогава решихме Коко – той имаше най-голям успех сред жените, да потърси някаква мадама от летището и да уреди въпрос. Облякохме го с най-добрите дрехи, дадохме му джобни и го пратихме. Той веднага забил една касиерка и започнал както той си знае. Първият ден – нищо. На следващия - пак там да тропа. И мадамата – запленена от българския чар, намерила решение. Точно на третия ден щяла да излита групата на Бони Тейлър. С 30 колички багаж. Та където 30, там и 31. Качиха ни багажа заедно с този на колежката Тейлър – нея бълха я ухапала. Касиерката плака на летището, но ние обещахме да се върнем. Стигнахме вечерта във Виена и право в заведениетоа, където трябваше да ни чакат да свирим. Там обаче вече свири вече друга група – също българска. Собственикът – някакъв руснак, вдига рамене. А ние нямаме пари за един телефон да разберем къде да ходим, камо ли да си платим хотел. Тогава руснакът рече – хайде да направим едно надсвирване с вашите колеги. Които се представят по-добре – остават. Другите пътуват. Нададохме едно ухо – конкуренцията още аджамии. Можеше да ги издухаме за нула време. Обаче показахме един среден пръст на руснака и му казахме, че българин на българина не може да направи такъв мръсен номер. Руснакът излезе пич, каза нещо като евалла, нахрани ни и ни осигури спането. По-нататък сами се оправихме...   З. ИСТОРИЯТА НА ПАНАЙОТ Учих композиция, но някъде към трети курс разбрах, че от мен композитор няма да стане. Пианист – как да е, но композитор...Пък и животът мноаго ме искаше... Започнах да дрънкам пиано бар, стигнах до Полша, що мадами ми минаха през леглото, не ми се разправя. Омръзна ми и Варшава и се хванах на един полски презокеански кораб – да свиря в нощния бар. На отиване за Америка – скука. Само бабички и евъргрийни. На връщане обаче – още първата вечер слушам в тъмното някой много ръкопляска. Втренчих се – гледам нещо младо и хубаво. На следващата вечер мадамата се премести на първата маса. И ми вдига чашата. На следващата ми изпрати бутилка шампанско. Разучих, че баща й бил най-богатият доктор на Хамбург. Викам си – тук няма да бързам. Ще се правя на готин, дано да стане нещо. Щото цял живот не ми се дрънка по баровете. На следващата вечер пихме по една чаша заедно. Аз къпан и сресан, говоря само на “вие”, гледам в земата и никакви свалки. Следващата вечер същото, изпращам я до каютата и нищо. Примерен и възпитан. Усещам обаче, че мадамата започва да гледа на мен с подозрение – да не съм обратен или поне левак. И реших, че е крайно време да дам всичко от себе си. На изпращането просто ритнах вратата и като й опънах жартиерите...Да не навлизам в подробности. Накрая обаче надминах себе си. Облякох се и започнах да се извинявам. Че съжалявам за нахалството и грубостта. Че никога не съм правил така и няма повече да правя. Че ние не се познаваме достатъчно, за да правим такива работи. Напълних й главата с глупости, а тя ме гледа с ей-такива очи и ще ме изяде. Повече не влязох в каютата. Но като стигнахме в Хамбург, Елза ме хвана за ръката и не ме пусна, докато не влязохме в църквата. Сега имам къща, имение, “Ягуар”. И ако някой си мисли, че съм станал моногамен – много се лъже. Но сега пък скука. То угодия на този свят няма...   4. ФИНАЛ ОТ АВТОРА Някъде през 90-91 Коцето, бивш музикант започнал импресарски бизнес във Финландия, доведе една група финландски собственици на ресторанти да си изберат български музиканти на място. Организирахме прослушване в ресторант Пълдин. Коцето беше предупредил да има поне два кашона с шампанско. Дойдоха финландците – всичките зализани и си приличат. Започнаха с шампанското и гледат на нашите музиканти като на роби, които се продават за жълти стотинки. Нашите момчета – пълни с енергия. Талантливи. Личности. А се правят на маймуни, за да ги харесат. Обикалят около Коцето и го гледат в очите – като че ли е господ. Защото във Финландия е хлябът, а в България е гладът. Утре продължаваме с българския хляб, а след няколко седмици ще дойде ред на финлaндския.

Сериозно ли един презерватив събира 19 литра ракия?! Браво на пазарджиклията:)

Приятно, приятно :))

Аз пък се сещам колко горда беше Силвия Къцарова, че е уредила дъщеря си да пее в ресторант.И после като се върна малката след 2-3 месеца говореше развален български...2-3 думи на български 2-3 на чужд език. Ама там е хляба, какво да се прави.

Добре бяха музикантите по Татово, да не се оплакват. кръчми, ресоранти....те бяха от малкото дето можеха да видят какво е на запад.