Вече стана дума, че ако другите почнаха бизнес от асфалта, ние намерихме плодородна почва под асфалта. Дойде обаче мигът да видим слънцето. Един ден цъфнахме на тротоара. Трябва да е ясно, че от тротоар до тротоар има разлика. На нас се паднаха няколко метра от тротоара на колелото срещу Централна гара. В онези времена – става дума за 1991 година, да имаш бизнес около гара беше повод за завист. Пловдивската общинска фирма за търговия с промишлени стоки след като се беше разделила с монополното си положение, беше тръгнала бързо към фалит. Стотиците й магазини бяха полупразни, а продавачките трудно си получаваха заплатите. И тогава започнаха да раздават магазини под наем. Всъщност то си беше нещо като съвместна дейност – продавачките бяха същите, държавната стока си стоеше, частниците само внасяха своя стока и плащаха наем. Взехме един щанд в прочутия навремето магазин “1001 стоки” –на същото колело срещу гарата. Вече разполагахме с десет пъти повече площ и се оказа, че нямаме толкова стока да запълним празните рафтове. Докато обикаляхме да търсим стока на консигнация, бързо окупирахме част от тротоара – в уличния бизнес вече имахме някакъв опит. Ще започна с хляба, както обещах в края на миналия постинг. В основата беше пак унгарският опит. Някъде към 85 година ни пратиха в командировка до Унгария и Чехословакия, за да се учим как се прави телевизия. Аз обаче гледах и как се прави бизнес. Унгария беше прочута с това, че съществуваше позволен малък частен бизнес. Магазинчетата във входовете и вътрешните дворове на кооперациите по “Ракоци” и околните улици ги знаехе всички български туристи. Имаше обаче и други интересни неща. Един унгарец, например, беше направил в москвича си работилница за ключове. Привечер, когато тълпи будапещенци хукваха към метрото, за да се приберат вкъщи, този човек паркираше колата си току пред входа на метростанцията и бързо пред колата му се нареждаше опашка. Следващата идея обаче ми хареса повече. До москвича на ключаря беше спрял някакъв микробус, натъпкан с топъл хляб. Тълпата от метрото го изпразни за броени минути. Пред нашия нов търговски обект към 17 часа също минаваха стотици хора. Направихме нещо като стъклен сандък – за пред ХЕИ-то, натъпквахме го с хляб и за минути Митрето го продаваше. Митрето беше млад пенсионер, винаги усмихнат и готов да стои по 12 часа на крак. Печалбата от хляба беше символична, затова разширихме асортимента. Купихме на старо сокмашина и я поставихме на тротоара. Днес тези символи на първите частни кафенета вече ги няма. Представляваха стъклен резервоар и малък хладилен агрегат. Пълниш резервоара с вода и малко концентриран сироп, запасяваш се с пластмасови чашки и бизнесът тръгва. Наблягахме на концетрата с аромат на киви – зеленият цвят даваше усещане за хлад и свежест. Иначе всичко беше чиста химия. Бяхме много горди с нашата сокмашина, тя беше италианска и за разлика от руските резервоарът й не беше като кубче, а приличаше на летяща чиния. В края на деня правехме сметка и ако печалбата беше 9 лева, деляхме я на три – на Митрето, на Пешо Алексиев и на мен. Това беше целият кяр. Карахме на банички и безплатно сокче от Митрето, но се правехме на големи търговци. Тогава някой ни каза – и го запомних за цял живот: “Пази боже от млад търговец и стара курва”. Изключително точна приказка. Но за психологията на младия търговец –по-нататък. Печалбата от търговията не я пипахме, а я инвестирахме. Купувахме все повече и повече стока, първо напълнихме рафтовете- най-вече с трикотаж и бельо, след това започнахме да окачваме дрешки на закачалки, а закачалките на тавана, а като се запълни всичко започнахме да кътаме и складова наличност. На рафтовете имаше наша стока, стока на общинската фирма, а продавачките си вземаха стока за собствен бизнес. Работеше се на три чекмеджета. Продавачките трябваше да помнят всяка стока чия е, за да слагат парите в точното чекмедже. В магазина имаше още три щанда, единият беше нает от друга фирма, а ние по-късно наехме и другите два. Колегите от другия частен щанд наблягаха на блажната боя. В един подходящ момент бяха изкупили цял склад с блажна боя, говореше се, че я натъпкали в три апартамента и сега я продаваха пет пъти по-скъпо. След това минаха на руски хладилници, продаваха ги направо на тротоара и направиха доста пари. В “1001 стоки” ремонт не беше правен от 30 години, в складовете беше пълно с хлебарки и миришеше на тоалетна. Но пък от сутрин до вечер беше пълно с хора. Особено в дните, когато даваха заплатите, не смогвахме да зареждаме. Продавахме с минимална надценка, а хората търсеха евтиното. Откривахме все нови и нови стоки, Ифата започна през ден да ходи до София, но парите все не стигаха. През час-два обирахме касата и тичахме да купим нещо. Така оборотът се завърташе поне два пъти на ден.  А в това време парите в държавното чекмедже спяха. Някакъв човечец минаваше на 17-о число и събираше оборота. А в това време инфлацията изяждаше печалбата. Обаче на кой ли му пукаше. Чиновниците си осигуряваха заплатите от нашите наеми. Продавачките бяха големи симпатяги. Само дето някои много пушеха. На всеки час палеха цигара, правеха си кафе и се скриваха зад едно перде на лаф мохабет. А в това време хората чакаха с парите си. Намерихме соломоновско решение. Щом някоя колежка се скриваше зад пердето с цигара, аз заставах зад щанда и започвах да продавам. Никой не ми се сърдеше, че бъркам в чекмеджето. Нещо повече – продавачките започнаха да ни дават парите от държавното чекмедже. Въртяхме ги цял месец, а на 17-и сутринта ги въстановявахме. Когато някоя от продавачките имаше рожден или имен ден, се организираше празненство в най-големия склад. Носеше се пиене и мезета, задължително имаше касетофон, накрая се стигаше и до кючеци. А отвън на вратата висеше табела “Санитарен полуден”... От цялата работа обаче страдаше оборотът. Продавачките виждаха, че затварянето на магазина не ни е приятно и разредиха санитарните полудни. След като напуснахме магазина, традицията продължи. Даже ни канеха – като стари колеги. Сега вече беше друго – магазинът не беше вече наш и не ни интересуваше колко е загубата. И тогава се почувствах като Държавата – на която не й пука за нищо, след като не ти се отразява на джоба. За цял живот разбрах, че държавна търговия не може да има. Макар че все има какво да се научи от нейните работници.

И санитарените полудни и ленинските съботници бяха една добра традиция.А това че сте вътрелии пари също е добре.Но схемата по която сте действали е много сложна.И защо сте изпаднали накрая само не разбрах...