Бях възпитан – като всички българи от моето поколение, че за всичко за виновни търговците. Те мамят, тероризират клиентите, крият стоката под рафта, продават развалени стоки и печелят страшно много пари. През 80-те години правихме едно нашумяло телевизионно предаване, наречено “За един милиард”. За него се грижеше лично тогавашният министър на търговията и услугите Георги Караманев. Аз седях на телефоните за връзка със зрителите и всеки път, когато някой от водещите правеше забележки от типа “Докога търговците ще ни държат без качествени сандали?” – примерно, телефонът звънваше и министърът гневно напомняше, че за да има сандали в търговската мрежа, най-напред някой трябва да ги произведе. И ето – така се завъртя животът, че трябваше да застана от другата страна на щанда. Средно по половин час на ден – докато продавачките обядваха, или ходеха до тоалетната, или пушеха... Имаше моменти когато продавах, просто защото ми беше интересно. Бях внимателен, учтив, правех точно сметката, даже се усмихвах. И въпреки това много рядко срещах същото отношение от страна на клиентите. Не ги виня за нищо – това бяха уморени хора, на които парите не стигаха. А и бяха свикнали да гледат на хората от другата страна на щанда, като на врагове. Като хора от една друга система. И постепенно прозрях, че купувачите и продавачите са всъщност едни и същи хора – те просто са свързани като скачени съдове. И че и клиентите са точно толкова неучтиви, нервни и лъжливи, колкото търговците. Просто сме един народ. Продавахме маратонки – мисля, че бяха тайвански. Тогава китайската стока още не беше нахлула. Мисля, че в целия град нямаше по-красиви маратонки. Хората се блъскаха и купуваха. До вечерта свършиха. На следващия ден докарахме още десетина кашона. Отворихме ги –и какво да видим. Новата стока беше още по-шарена. Радвахме се не само на оборота, но и на радостта на хората, че имат възможност да обуят нещо по-различно от “Ромика” и “Тренинг”. По едно време обаче се появи някакъв клиент и заразмаха пред всички едни маратонки, купени предишния ден. Разгледахме ги внимателно, имаше някакво минимално разлепване и помолихме човека да ги поноси още няколко дни. И ако дефектът се увеличи ще му върнем парите. Човекът обаче направи страшен скандал, заплаши ни с какво ли и накрая му сменихме стоката. В резултат на което загубихме печалбата от 7 продадени чифта – вносителите ни предупредиха, че всяка рекламация е за наша сметка. И след смяната клиентът продължи да ни ругае и така напусна магазина. Оказа се обаче, че с недоволния сме имали общ приятел, който ни разказа истината за рекламацията. Минал човекът на другия ден след покупката, видял, че сме докарали по-хубави модели и започнал да мисли как да ни изработи. Прибрал се вкъщи, взел едно бръснарско ножче и внимателно разпрал, колкото могъл, маратонката. След което направил спектакъла и тържествуващ, че ни е излъгал, тръгнал да се хвали на приятелите... Но за да не ме обвини някой в пристрастно отношение към потребителите, ще разкажа още една история. Някъде около Коледа бяхме заредили магазина с огромни красиви немски бонбониери. Припомням, че става дума за 1991 година, когато на пазара все още върхът на асортимента бяха “Черноморец” и “Тримонциум”. Бонбониерите вървяха като топъл хляб. Малко преди да затворим, магазинът се поизпразни и в този момент към щанда се приближи една невероятно красива жена. Беше облечена в скъпо кожено палто и приличаше на възможно най-скъпо платена метреса на някой английски лорд. Красавицата се усмихна пленително и ме попита дали бонбоните са толкова вкусни, колкото са красиви. Аз вдигнах рамене и погледнах тъжно. Изглежда жената прочете в погледа ми съжалението, че не мога да си позволя толкова скъпа бонбониера, след което си избра две кутии и небрежно си плати. Посегнах да увия бонбониерите, но жената ми подаде само едната. Разкъса целофана на другата и с царствен жест ми я поднесе – да опитам. За да разбера вкуса им. Остави току-що разпечатаната кутия на щанда – за колегите и с царствена походка си тръгна. Хем ми беше унизително, хем се радвах, че може да има българин, способен на такъв жест към някакъв презрян продавач. Та от онези години ми остана убеждението, че от двете страни на щанда има едни и същи хора – и добри, и лоши. И когато някой млад колега – журналист, започне да пише по стара комунистическа традиция за спекуланти, прекупвачи и бакали-мошеници направо го удрям по главата. И му прочитам лекция за човешкото равенство... ОЧАКВАЙТЕ УТРЕ: “Пиянството на един панаир”.

strahtno, kakto vsichki ostanali neshta, koito sam chela...

Ще прочета и другите ти неща!

Упсех и лек ден.

Напълно съм съгласна - от двете страни на щанда сме едни и същи хора. Просто всеки гледа от своята камбанария.

то и от двете страни на леглото сме едни и същи хора :)) така де :)

"We all know that people are the same wherever you go. There is good and bad in everyone" и т.н. в една много хубава песен. Поздравления за поста и усмивки от едно дете на капитализма :):)

Делова любезност от страна на продавача-търговец предпочитам.Прекалената любезност и сервилност ме оттекчава и ме кара да се чувствам задължена едвали не да купя.И понеже не купувам, само разглеждам тона рязко се променя, което знаем е признак на ниска култура.Поздрави за случката с бимбоните.))

Колцина днес биха си признали, че не са опитвали бонбоните, замислял ли си се?
Тъкмо напротив, стандартният отговор днес предполага абсолютна компетентност, ако ще да става дума за космически совалки. Случка: Меря обувки, но очевидно на лицето ми е изписано съмнението, което ме гложди. А то е свързано с дилемата да гръмна ли поредните 120 лв. Само че девойката отсреща мимики не чете и счита, че ми стискат. "Много са удобни обувките, няма да съжаляваш, и аз съм си взела от тях", макар на краката на продаващото създание да се кипрят невероятни китайски цървули. И така е всеки път. Най-обичам като се гледам в огледалото и виждам, че премерения тоалет се цепи по шевовете и приличам на баварска наденица, отстрани да ми припяват "Чудесно Ви стои, много добре изглеждате".
Само че в годините на ранния преход все още имаше продавачки, които бяха учили за това, а сегашните ги събират след като са опитали да работят по специалността, след това са се пробвали като секретарки, сервитьорки, та накрая от немай къде - зад щанда!

Този блог е истинска находка. Страшно ми харесват всички материали (поне тези, които прочетох досега). Харесват ми не само историите, но и начина, по който са поднесени - с чудесен стил и език, добра пунктоация (нещо, което се среща все по-рядко!)... Увлекателни, интересни... Наистина съм впечатлена. Поздравления за автора.