Някой път започвам да си мисля, че сме един безнадеждно сбъркан народ. Но се сещам за пролетния панаир през 1991 и отново в мен се връща някаква частичка патриотизъм. Тогава българинът беше обхванат от едно трескаво въодушевление, което дядо Вазов беше нарекъл “пиянството на един народ”. Зрели мъже, напуснали бюрата си на държавни чиновници, и жени, зарязали манджата в кухнята, търчаха от палата в палата и очите им блестяха, като на току-що уволнили се войници. Само дето не крещяха “Уво!” А всъщност те изживяваха по същия начин радостта от свободата, само че свобода икономическа, и се надяваха, че животът започва от днес. Селяни оглеждаха селскостопанската техника и започваха сериозен пазарлък. Граждани се въртяха около кафемашините и кафемелачките, правейки си сметка как от гаража да направят кафене. Най-голямата лудница беше около разните опаковъчни машини – турски и италиански. Сметката беше проста – купуваш захар на чували и я разфасоваш. Имаше и големи автоматични машини, имаше и ръчни лепачки от много популярната по това време пловдивска фирма “Лей Гърбачков”. Първите частници вече бяха напълнили бившата съветска палата. Както на първото изложение през 1891 година българите са били горди с първата родна машина за правене на обущарски клечки, така сега всички се дивяха пред първите плодове на частното предприемачество – па макар това да е отрова за хлебарки и плъхове. Гледах хората, чиито глави се пръскаха от планове за нови производства и за нов живот, и повярвах, че много скоро България ще стане друга страна. Какво обаче стана – всички знаем. Кой излъга един народ, пълен с нова енергия, кой уби предприемаческия дух и кой трябва да поеме историческата вина – това вече е една голяма тема. Може би един ден ще стигнем до нея. На този панаир нашата фирма беше наела едно павилионче тип “Чайка”, както се казваше в документите. Беше срещу палатата на машиностроенето. Оказа се, че на целия панаир имаше двама-трима частници с павилиончета. И точно върху нас започна да се изсипва божия благодат. Само при нас имаше вносни шоколади и западни цигари. Баровците от целия панаир ни научиха и сутрин първо идваха при нашата “чайка”. Всъщност бяхме дошли с много по-смели планове – да правим сандвичи, палачинки, кафе и какво ли още не. Партньорът Пешо Алексиев беше впрегнал цялото си семейство да помага. Много скоро обаче ентусиазмът ни започна да се изпарява. И навлязохме в дебрите на панаирджийските номера. Още първата сутрин мина проверка и каза, че не можем да продаваме нищо, ако нямаме Юнга за топла вода. А юнгите точно били свършили. Бръкнахме се и дадохме първия подкуп в живота си. След това мина втора проверка и каза, че можем да правим само сандивичи, които отговарят на останалия от социализма рецептурник. Социалистическият сандвич представляваше филия с малко масло и кашкавал или луканка отгоре.Спазването на грамажа беше задължително. Нищо повече нямаше в рецептурника. Добре, че когато дойде Макдоналдс, библията на социалистическата кулинария вече беше отменена. И без сандвичи оборотът растеше с всеки изминал час. По три пъти на ден тичах до едно кафене срещу Новотела. Барманът, който работеше там, ни осигуряваше по някой стек вносни цигари, продавахме ги за нула време и тичахме обратно. Големият удар дойде неочаквано. На втория ден дойде някакъв човек и ни покани да видим какво има в отсрещната палата. Експозицията там беше само на първия етаж, а като се качихме на втория...На втория етаж беше нещо като пещерата на Аладин. От стотици кашони се подаваха дънки, маратонки /за тях вече писахме/ , дънкови поли, невероятно шарени фанелки, а върхът на сладоледа бяха дантелени тайландски чорапки. Такива неща до този момент не се бяха появявали в българските магазини. Оказа се, че пловдивската строителна фирма “Инвестпродукт” имала да получава някакви пари от някакъв арабин, но той вместо пари им изпратил тази стока. А хората ни обясниха, че разбират от строителство, а не от търговия с парцалки. Натъпкахме две чанти със стока, изтичахме сто метра и ги наредихме най-отпред. За час всичко беше продадено. И бегом – платихме първата стока и напълнихме този път четири чанти. Чекмеджето се пълнеше и изпразваше...И пак се пълнеше. Нямахме време да смятаме какво печелим, но последния ден, когато платихме всичко, се оказа, че чекмеджето продължава да си е още пълно догоре. Чак тогава преброихме кяра и установихме, че с тези пари можем да си купим цяла хоризонтална хладилна витрина. По-старите панаирджии си спомнят сигурно за палатата в дъното на панаира, на която пишеше “Торго”. Изтичахме дотам, платихме със замах и така станахме май първите частни търговци в града със собствена хладилна витрина. Като я сложихме в магазина и се извъртя половината град да пита колко струва и откъде може да се купи. От същата стока продавахме и след панаира – докато свърши контейнерът. С най-голям успех се ползваха дънковите поли с избродирана розичка отпред. Циганките им викаха “гюллий”, купуваха по десетина и после ги предпродаваха по пазарите на двойна цена. Някъде към края на панаира дойде някакъв шуменец и дълго оглежда бутилката френски коняк “Мартел”, която бяхме изложили между другите работи. Не знам колко конякът беше оригинален, продавахме го на невероятно ниска цена повече от месец и никой не беше се оплакал. Бармани идваха с таксита посред нощ, купуваха от повилиончето ни в подлеза на гарата, за което вече стана дума, и пак с такси се връщаха. Питахме ги къде им е кярът, а те ни обясняваха, че в бара вдигат цената поне 5 пъти. Този коняк и разни други неща вземахме от едно магазинче – също на панаира, което се зареждаше от станалия по-късно скандален бизнесмен Паоло Динучи, тогава собственик на 49% от отбора на “Ботев” – Пловдив. Магазинчето беше на такова скрито място, че почти нямаше клиенти. Шуменецът купи една бутилка от коняка, опита го и поръча ...500 бутилки. Казахме да мине след половин час. Като му видахме гърба, пробягахме до италианското магазинче, което беше на 50 метра, уверихме се, че има 500 бутилки и се върнахме. Дойде шуменецът, отвори едно куфарче с пари, броихме дълго-дълго и прибрахме пачките. След това го закарахме до магазинчето –майка и натоварихме стоката. Изтърсихме на продавачката парите, разплатихме се и за нас остана една цяла дебела пачка. Тогава разбрахме, че пари могат да се печелят и без да се бъхтиш цял ден. Трябва само да намериш подходящ купувач и подходящ продавач. Да застанеш между тях и да си вземеш своето. На това някои му викат прекупвачество и много граждани и журналисти гневно го заклеймяват. Но всъщност прекупвачеството си е тънка работа. За него – след два-три дни. А за утре – някои по-стари панаирни истории. Докато пишех горния текст, се сетих за сто интересни неща. Поне три-четири си заслужават...

Как и да е за едно нещо говорим.Или всъщност не.Да тогава беше модерно да се казва"пазарна икономика".Толкова дълго се търкаля този израз, че сега ми звучи противно.Но наистина ентусиазма и оптимизма вземаха връх.Но колко от това поколение успяха с т.н. честен труд?После ограбването на банките и приватизацията ни разби и мъничкото надежда останала за правене на бизнес.Като за капак и хиперинфлацията 97 г и милионите...Сега държавата/властимащите/ с това спекулативно покачване на ЦЕНИТЕ какво правят? Изтърсват и без друго изтънелите джобове на българина.Един - два такива транша като завъртат, ще оберат до шушка скритите резерви на хората.Аз лично това го оприличвам на метод подобен на този с печатането на пари.Но по завоалиран и предпазлив.Ето те казват"Ние нямаме инструмент да регулираме цените!"А от къде тръгна спекулата?
От там дето ще се внесе ДДС.Един порочен кръг.

Опитай първо да се прочетеш, преди да натиснеш Изпрати... Какво е това "спекулативно покачване на парите", за което говориш? Цените ли имаш предвид? Какво му е спекулативното - хората искат да печелят - какво незаконно има в това? Щом им даваме - ще го правят. И какво общо има държавата с него? А какво ненормално виждаш в посредничеството? Не прави ли това и всеки магазин, разпространител, агент и т.н.? Така е организиран бизнесът навсякъде - ние просто копираме.

Но не ти ли прилича схемата на тази от преди 10-12 г.Само че тогава беше по-грубо с хиперинфлацията и банките.Сега метода е по фин.Разбира се че държавата печели.Като се истръскат джобовете на хората и скритите запаси отиват в бързонарастващите обороти на икономическия субект най--общо казано.И оттам и ДДС-то.Нали това е най-големия данък на държавата все пак.И най сериозния източник на свежи пари.Всеки месец.Цак.Това е.Там в ляво работи голям мозък да знаеш.Най крупните икономически и политически шантажи на 21 в.този мозък е сътворил.И умора няма.Ние да му мислим...

Те за това спряха и Мелодия на Годината - да може да не зяпаме телевизия ами да ходим да пазаруваме стоките с надути цени и да им пълним джобовете.
В Русия съм, в Русия съм - тара-ду-дам

Но ако направим един бърз анализ на пътя суровина-производител-търговецна едрро-търговец на дребо-краен потребител, ще лъсне един неприятен факт.Нали коментирахме в твой постинг томас за това що е себестойност? Ако производителя е вложил пари в суровина,машини.плаща ФРЗ,ел.енергия и други разходи и формира крайна цена с минимална печалба какво става с тази цена до крайния потребител - знаем.За стоките от внос също.

Или по-точно, така е устроен този свят, към който се стремим и в който вече сме нагазили здраво :-) И на мен ми се струва ненормално едни маратонки на Найки да се произвеждат за 5 долара в Източна Азия, а после да се продават между 60 и 150 долара на крайния потребител, като от тези пари поне 30-35% отиват само в търговеца на дребно (т.е. МИНИМУМ ПЕТ пъти повече, отколкото общо получава производителя, и то за материалите плюс труда си общо), но както вече казах, така стоят нещата при пазарната икономика - цените зависят много повече от това колко може да се одере крайният потребител безнаказано, отколкото от това колко са истинските разходи.