Кражбите ни обезсилваха, поддържането на магазини на стотици километри беше уморителна работа, пък никога и не забравях, че когато се захванахме с търговийка и адвокатът ни Петър Стоянов трябваше да добави и този предмет на дейност към регистрацията на фирмата, той изрече нещо, което прозвуча като римска сентеция:”ОТ ТЪРГОВИЯ НА ДРЕБНО НЕ СЕ ЗАБОГАТЯВА, НО ТЯ ДАВА СРЕДСТВА ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕ.” По това време гледах някакъв филм из немския аристократичен живот, в който богатият баща на годеницата пита съмнителения в социално отношение свой бъдещ зет с какво се занимава. Момчето смутено отговори:”С търговия”. Бащата го погледна в очите и каза: “Надявам се да сте ангросист” Кандидатът се изчерви смутено – изглежда беше търговец на дребно. Всички във фирмата вече бяхме женени, но единодушно прегърнахме идеята да станем търговци на едро. А и времето беше такова – частните магазини никнеха като гъби, а вече нямаше кой да им продава стока. Който имаше капитал, се ориентираше към ацизни стоки – там беше далаверата. А ние се захванахме с такива банални неща като оцет, сол, лютеница и т.н. В града с такава стока се занимаваха двама – трима души. Нямаше нужда се поддържат 14 магазина и 30 продавачи. С много по-малко разходи оборотът се увеличи многократно. И тогава се сетих за повикът на другаря Тодор Живков:”де преминем от екстензивно към интензивно развитие!” Очевидно е бил прав – чувствахме го на гърба си. Заделихме в един от магазините едно складче, сложихме в коридора написана на ръка оферта и като се нареди една опашка... Горе-долу по онова време всяка седмица ходихме да София до фирмата “Фортуна” за разни немски стоки. На първо място бяха шоколадите “Кофина” – два вида, зелен и кафяв, с ядки. Беше невероятен на вкус, истинска европейска направа. И аз хапвах отвреме навреме и си виках – какви боклуци досега сме яли, това е истинският шоколад! Тогава офисът на фирмата беше в една къща в Лозенец, стоката в избата, а клиентите чакаха в тясно коридорче с куфарчета, пълни с пари. Касиерката броеше парите с машинка и после пълнеше с тях кашони. И катомилегна на сърце и аз да имам толкова пари – че да пълня кашони с тях. Сега в складчето най-после мечтата ми се сбъдна. Броях по цял ден пари, после небрежно ги бутах в кашона между краката ми. Нямаше касови апарати, нямаше нищо. Вечерта започваше едно броене и чак тогава разбирахчме какъв е бил оборотът. Един ден като подреждахме стоката в складчето, намерих един забравен кашон, пълне с пари. Вкъщи, където вечер броях оборота, също се откри под масата кашон с пари – кой знае кога забравен. Една вечер, като броях парите, и някой звънна на вратата. Касиерката на входа събираше пари за асансьора. Докато отворя, докато платя минаха 3-4 минути. Като се върнах и какво да видя – около устата на кучето ми Рамба залепени парченца от десетолевки. Мазнички от дълга употреба и сигурно вкусни. Колко банкноти беше изяло кучето, така и не разбрахме. Ходихме за шоколад “Кофина”, но вече не се впечатлявах толкова от кашоните пари. Един ден получих покана да посетя изложение на немски хранителни стоки в Японския хотел. Немската търговска камара беше направила нещо като малка панаирна палата. Изложителите бяха повече от посетителите. Немците ни дърпаха за ръцете, пълнеха ни устите с какво ли не и се опитваха да ни спечелят като клиенти. Разбира се, нямах пари за цял ТИР стока, но се интересувах от цените и от евентуалните вносители. Целтами беше на един по-късен етап да се включа в преразпределението на ТИР-а. Обикаляйки от щанд на жанда, стигнах до фирмата, която произвеждаше прочутия шоколад “Кофина”. Поисках ценовата оферта, за да разбера каква надценка си слагат от “Фортуна”. Разлиствах разните оферти, но “Кофина” не видях. Попитах представителя да не би да са спрели производството. Тогава човекът със забележимо неудобство ми обясни жестоката истина:”Кофина” не е наше типично производство. Правим този шоколад само по поръчка за източноевропейските страни. Влагаме малко ерзацматериали, но нали разбирате, господине, трябва да го докараме до цена, която е по вашия джоб.” Повече не хапнах “Кофина”.  Някъде по това време започна бързият възход на студентските кооперации и фондации. Поевтиняването идваше от спестените мита и така на пазара се появиха даже истински швейцарски шоколади. Във вестниците можеха да се прочетата обяви:”Студентски кооперации предлагат изгоден внос на всякакви стоки.” Това означаваше: “Да направим заедно далавера.” Един гръцки вносител, с който станахме близки, кършеше пръсти и се оплакваше: “У вас без далавера нищо не става.” Един ден напусна Българя отчаян. На другия ден обаче ми се обадиха от Гръцко-българския бизнес клуб. Но за това – утре.

Ne beshe losh shokolad:)

YouВ’ve got it in one. CouldnВ’t have put it btteer.

5yvkXD <a href="http://fwrfqokmdmxs.com/">fwrfqokmdmxs</a>

4qzQHL , [url=http://dnduiqccnqlu.com/]dnduiqccnqlu[/url], [link=http://rcfmcvdsibko.com/]rcfmcvdsibko[/link], http://hyquqyvysfjq.com/

vmFDol , [url=http://xiytgvouqieg.com/]xiytgvouqieg[/url], [link=http://mctzbqljmfcz.com/]mctzbqljmfcz[/link], http://pjecotoqulpf.com/