Още за първото предаване “Адрес 4000” интервюирахме професор Минко Минков, който ни разказа колко самотни хора има в България. Професорът ги наричаше “едночленни семейства”. Бяха няколкостотин хиляди. Половината от тях да оженим, по едно дете да им се роди и ще решим демографския проблем на България – мечтаехме с колежката Пепа Славчева. Оказа се, че сватбите не бяха чак толкова много. Някои от новите семейства бяха щастливи, другите нещастни. Всички щастливи семейства си приличат – би добавил колегата Толстой. Аз обаче ще го опровергая – и щастливите са щастливи по своему. Първото семейство беше на вдовец и вдовица. И двамата имаха по две деца. Бъдещият съпруг седнал вечерта да гледа “Адрес 4000”, но уморен след дългия ден работа и грижи за децата, легнал с гръб към телевизора. По едно време едното от децата му го побутнало и казало:”Искам тази леля да ми бъде майка”. Обърнал се бащата, но снимката вече била изчезнала – успял все пак да запише адреса. И за пръв път след смъртта на жена си решил да си опита късмета. След сватбата новото семейство с четирите деца живееше в едно търновско село. Дворчето беше пълно с цветя и овошки, децата се пръскаха с вода и щастливо пищяха. Останахме после насаме с младоженката и тя ни разказа историята за тяхното ново щастливо семейство: -         Сега нали не си мислите, че е имало любов от пръв поглед. Въпросът не е в любовта, а в отговорността към тези деца. Разбрахме се, че ще направим всичко, за да ги отгледаме заедно. И ще го направим. Не знаех тази жена щастлива ли, нещастна ли е. Но отвън долиташе детски смях – и аз повярвах, че тези хора са направили правилния избор в живота си. И че сме сторили нещо добро. Много хора не искаха да застават пред камерата и направихме компромис – допуснахме участие и със снимки. От което предаването загуби страшно - след като стана ясно, че може и със снимка, никой вече не се съгласяваше да си разказва историята пред камера. Пускахме една след друга снимки на мъже, след това на жени...И се получаваше нещо много странно. Мъжете и жените, като че ли бяха от два различни свята. Шофьори, строители, стругари срещу учителки, научни работнички, интелектуалки. Нещо не се връзваше. Постепенно разбрахме, че работим за една изгубена кауза. Двата свята – мъжкият и женският, бяха несъвместими. Съвместимостта беше по-скоро изключение. Еманципацията беше издигнала жените на едно по-високо ниво. Но ги беше обрекла на изпитания и компромиси в търсенето на подходящ човек. “Готова съм да се откажа от двете си висше образования –плачеше бившата ми колежка от университета Марияна, - само и само да създам семейство.” Но ние нямаше какво да и предложим. Интелектуалките много не се харчеха. А и бяха много претенциозни. Интелигентните мъже пък бягаха от “Адрес 4000” като дявал от тамян – те смятаха, че нямат нужда от посредничество. И на 30, и на 40 години, те се радваха на интереса на колежките си – най-малко. Драмата идваше след това – когато минаваха 50-те, оплешивяваха и имаха проблем със самочувствието си. Организирахме няколко бала за самотни хора и наблюдавахме как някой червендалест чичко с домашно плетен пуловер става център на женска компания, а професорът с очилата и елегантния костюм дреме в ъгъла и никой не му обръща внимание... Един ден получихме писмо от момиче от Плевен. Разказваше ни как обичало един чернокож студент, но баща й, който бил началник в милицията, като разбрал, направил всичко възможно да изгонят момчето от България. “След това – споделяше момичето, - направих два опита за самоубийство. Спасиха ме, но не виждам повече смисъл да живея.” Прочетохме писмото и зачакахме човешко съпричастие към момичето. Надявахме се да получим писма, които да я окуражат поне малко. Все пак живеехме в социалистическа България, а не в щата Алабама. Писмата, които получихме, обаче ме ужасиха. От тях бликаше дивашки расизъм, който не предполагах, че може да е присъщ на българина. На много хора разказвах за този расизъм, но те не ми вярваха. Е, дойде времето да ми повярват. Много съм мислил, дали тези години са загубени в живота ми или нещо съм спечелил? Какъв беше смисълът от толкова много труд? Много скоро разбрах, че ако има някакъв ефект от предаването, той е чисто терапевтичен. Нещо като сеанс при психоаналитик. Нещастните самотни хора виждаха на екрана себеподобни. Разбираха, че има и други като тях. Че тяхната драма не е уникална. Че има случаи и на щастлив изход...Получаваше се нещо като колективно изживяване. Един ден получихме писмо, в което пишеше буквално:”Тази нощ бях решил да се самоубия. Случайно попаднах на вашето предаване и видях, че не съм сам. И сега съм жив. Благодаря ви...” Това да е – стига. За утре съм намислил една последна история от “Адрес 4000”, след което се връщаме при бизнеса в годините на прехода.

Пишеш много увлекателно, аз малко си спомням за комунизма и прехода, затова чета винаги и с голям интерес твоите постинги.

Мислех да напиша, че няма нагласено щастие, но се замислих...Въпреки че тези предавания малко дразнят с мелодраматичния унес и неадекватното поведение на обикновения човек застанал пред камера, определено имат смисъл. И той е в смелостта човек да се бори за промяна в своя живот, когато всички други средства са изчерпани.Но има и риск да получи съжаление, а не разбиране , съчувствие и помощ. Сложно е.

Аз помня и гледах предаването, когато бях ученичка. То беше различно предаване. Е малко не ми допадаше интонацията ала Обредна зала на Пепа Стойчева, но професионализмът и сърцето в предаването си личеше отдалече.

И ти благодаря за постингите.

Циганка ли си??????

Помня предаването. Не е лошо да се възобнови.Може
би ,някои изгубени души да се намерят!

Не съм в блога, за да отговарям на неуместни въпроси, които нямат нищо общо с темата и изобщо с нищо.