Продължавам с данъчните приключения, макар малко да изпреварвам събитията. Прескочих с две години напред, но скоро ще се върнем отново към 1992-а. След първата ревизия по ДДС, завършила трагично, вече внимателно следях кой какви фактури ми издава. Ревизорите ме бяха посъветвали, когато се съмнявам в някой, да ходя до данъчното и да проверявам дали наистина е регистриран по ДДС. Беше време, в което се опитвахме, за да ни излезе сметката, да купуваме захар на чували и после сами да я пакетираме. Бяхме си поръчали пакетчета от половин килограм, народът обедняваше и се търсеха по-малки опаковки. Но самото пакетиране го правехме с ръчна лепачка и беше много трудоемко и бавно. За ориз пък пращахме коли в пазарджишката оризарна. Един ден дойде някакво момче с един камион захар и ориз.Фирмата беше пазарджишка, цените бяха повече от добри, освен това предложи да остави цялата стока на консигнация. Три пъти го питах дали е регистриран по ДДС, три пъти той се кле, че всичко е наред. Бързо ни научиха, че продаваме евтина захар и ориз, за седмица стоката свършваше и поръчвахме нова. Един ден срещнах моя приятел Красимир Дафчев – шеф на Пловдивската стокова борса, и му казах на какви цени получавам стоката от Пазарджик. Краси се обади на някого, после мисли известно време и отсъди – не може да има такава цена с платено ДДС. На другия ден една счетоводителка замина за Пазарджик и донесе трагичната вест – такава фирма в ДДС регистрите няма. Вече бяхме отчели фактури за поне 5 камиона и при една евентуална ревизия горяхме. Само че шестият камион още не беше платен. Дойде момчето за парите и ние му казахме, че докато не ни донесе документ за регистрация, няма да му платим. То се кле отново, че всичко е наред, но не можа да си вземе парите и тръгна да търси искания документ. Така и не се появи повече. Ние пуснахме декларация, признахме гафа и си платихме ДДС-то. Всичко излезе танто за кукуриго. А какво стана с онази пазарджишка фирма – и представа нямам. Сега отново се връщам към 1992. Преживяхме първата ревизия, търговията криво-ляво вървеше, парите все не стигаха да разширим бизнеса, докато един ден птичето кацна рамото ни. На мода дойдоха базарите в софийските спортни зали. Там човек можеше да открие точно вносителите – за да не минава през прекупвачи. Така на едно изложение в зала Фестивална се запознах с хора от фирмата “София комерс консулт”. Спазарихме от тях десетина кашона уиски, но те ги нямаха на щанда и трябваше да ходим до склада им. Складът беше едно мазе, човек влизаше в него, а кашоните се подаваха от прозорчето. Малко по-късно същата фирма вече имаше нормален склад и с години търгувахме с тяхна стока –немски шоколади, бонбониери, сметанки. Шеф беше Стефан Шарлопов, който по-късно купи минералната вода “Девин”, а сега е в хотелиерския бизнес. Днес му видях снимката във вестника и пак се сетих за уискито в мазето. От стоката на “София комерс консулт” спечелихме доста пари, но големият удар дойде след едно друго изложение. Новият ни партньор Борис Брънзалов беше ходил да търси нещо интересно, но най-интересното, което донесе беше една визитна картичка на някакъв арабин. На картичката отгоре пишеше “Нова Бразилия”. Още никой не беше чувал за това кафе, но решихме да опитаме. Тръгнахме с камиона и с голям зор намерихме улица “Орион”, където се продаваше кафето. Отдалеч миришеше на нещо прегоряло. По онова време още не му бяха хванали чалъма и отвреме навреме пред очите ни се изхвърляха стотици килограми препечено кафе. А пакетите ги лепяха с ръчни лепачки – както ние захарта. Прие ни шефът, ливанец на име Жозеф, и започна да ни разпитва кои сме. Накрая предложи да станем дистрибутори. Което означаваше, че няма да плащаме предварително стоката. Славата на “Нова Бразилия” бързо растеше, собственици на кафенета ни научиха и започнахме да продаваме по един –два камиона кафе на седмица. Някой път камионът закъсняваше, клиентите чакаха пред магазина с парите си. Златно време. И точно в този момент на власт дойде СДС, смениха ръководството на общинската фирма, от която бяхме наели магазина-склад, и помислихме, че най-после е дошло времето на истинското уважение към частния бизнес. Да, ама не. Синьото ръководство обяви, че няма да пълни повече гушите на частниците и просто ни изгониха. Трябваше бързо да си намерим ново място – бизнесът с кафето вървеше идеално и не можеше да си позволим да загубим и един ден. Наехме без много пазарлъци един магазин на Сточна гара. Сточна гара във всеки град си е емблематично място. Подробностите – другата седмица.

Няма да се очудя, ако се стигне до "Спетема"...

Е тука вече сбърка. Между дистрибуция и консигнация има разлика голяма. Няма да плащате предварително? А след реализацията нали? Но правилата са железни. Като дистрибутур ти нямаш право да продаваш друга марка, нито да определяш цена. Ползваш договорена отстъпка. А ти знаеш ли какво са 2 камиона кафе? 40 тона. Е това звучи малко вероятно.

Продължавай да разказваш ! Супер интересно е.

Продължавай да не комуникираш с гостите си в блога!Супер интересно е!

Е, все пак да покомуникираме. По повод забележките от viovio= В онези години имаше сто различни начина на дистрибуция. Първи ексклузивна дистрибуция въведоха от КОКА Кола - изадължен си да продаваш само тяхна стока. Колкото до това колко тона кафе се събира в един камион - трябва да се има предвид, че НОВА БРАЗИЛИЯ се продаваше в големи кашони по 9 кг. Една ИФА събираше най-много триста кашона - доколкото си спомням.Беше леко, но обемисто

naistina e uvlekatelno