И така – уволних се през октомври 1973 г, спестеното от лавката похарчих още през септември по време на полагаемата ми се отпуска. С брат ми отидохме на море, запознахме се с две рускини, но това е друга история и няма отношение към бизнеса. Пристигнах в Пловдив на обед, още следобед отидох в редакцията на тогавашния младежки вестник “Комсомолска искра”, където ми бяха обещали работа, но се оказа, че трябвало да почакам. А докато чакам, можел да работя на парче – стига да имам идеи. Първата ми идея беше да изпълня мечтата си – да отида като акредитиран журналист на филмовия фестивал “Златната роза” във Варна. Фестивалът започваше на другия ден, взех командировъчно и след малко повече от 24 часа след напускане на казармата бях сред хора, чиито лица бях виждал само по филмовите списания. След тържественото откриване ни натовариха на автобуси и ни закараха до някакъв хотел в “Златни пясъци”. В автобуса до мен седна някаква кака, която се оказа преводачката на полската група. Стана дума, че и двамата сме завършили славянска филогия, и толкова. Групата влезе в хотела и се оказа, че вътре, на последния етаж, има коктейл. За пръв път там ядох коктейл от раци и пих евксиноградска ракия. Но чудото стана след малко. Някой ме потупа по рамото, обърнах се – зад мен стояха преводачката и някаква ослепителна руса красавица. -Забавлявай я – каза преводачката и ме остави насаме с красавицата, която се оказа полска актриса. Не се сещах къде съм я гледал, но ми изглеждаше ужасно позната. Като дошла от някакъв друг живот.  И тогава дойде просветлението. В студентската си квартира бях заковал на стената корица на полското списание “Филм”. Там имаше снимка на жена, пред която красавиците от “Плейбой” не важеха. На стената имаше още само Че Гевара и Хемунгуей. И сега същата жена ми се усмихваше. Не от стената, а на живо. Щипех се и не можех да повярвам – дали това не беше сън, дали след малко нямаше да се събудя в миризливото казармено помещение... -         Списанието с вашата снимка цяла година беше на стената на квартирата ми – съобщих за начало на разговора. -         Кое списание? – попита учтиво актрисата.- Защото аз съм била на толкова много корици... След още две реплики преводачката се върна с някакъв също познат отнякъде човек и ни го представи: -         Нашият министър. Министърът тутакси отмъкна красавицата и останах сам и тъжен. Тъжен не защото така бързо ми отнеха мечтата, а защото нямаше кой да ме види. В казармата си бяхме разказали по сто пъти всички женски истории и сега тази среща би била нещо неочаквано сензационно. Нищо не се случи повече. Полякинята се залюби набързо с някакъв италиански кинокритик, с когото обикаляха по цели дни и нощи ресторантите и баровете, не стъпваха на прожекциите, но това не попречи на италианеца да напише история на съвременното българско кино. Аз потърсих утешение в леглото на преводачката. Но и тази история няма отношение към бизнеса. Все пак приключенията станаха доста и трябваше да ги споделя със старшината и приятелите. При една командировка до София през следващия месец прескочих вечерта до казармата. И какво да видя – новият лавкаджия Огнян – припомням, че беше от Сандански и по професия беше телевизионен техник, се беше нанесъл в ново помещение, вътре имаше от пиле мляко и оборотът се беше увеличил поне три пъти. -         Цял живот ще ти бъда благодарен, че ме уреди на това място – Огнян само дето не ми целуваше ръцете.- Мини утре да те водя на ресторант. Следващият ден беше неделя, обадих се на Огнян и тръгнахме да се черпим. Моят наследник реши да се прави на баровец и взе такси – тогава такситата не бяха за всекидневна употреба. Таксиджията беше доста по-възрастен от нас, беше нещо кахърлия и нямаше намерение да ни заговаря. Заговори го обаче Огнян. Попита го направо дали прави по 20 лева на ден отгоре. Шофьорът се усмихна тъжно: -         Е, ако ми дадете сега 5 лева бакшиш, мога и да ги направя 20 до довечера. Тогава Огнян започна да се репчи: -         Че защо да не ти дам? Аз на келнерите давам по 10 лева, що на теб да не дам 5. Таксиджията се обърна за миг и се вгледа в лицето на моя приятел: -         Че ти какво си работил в цивилизацията? -         Телевизионен техник съм. Тогава шофьорът се усмихна мъдро и каза фразата, която не съм забравил 35 години: -         Виж какво, моето момче. Твоите пари, моите пари и парите на сервитьора са един и същи пари. Просто си ги въртим... Стига казармени истории. Утре се връщаме в годините на Прехода.

И дума не казваш с какви протекции си се ползвал,и как така от казармата хоп командировка на кинофестивал? Ние българите му казваме връзки, а някъде по света му викат лансиране с протекции от високо място. Би ни било любопитно, един човек да разкаже как са се "уреждали" нещата. Но едно съм сигурна, че без чичо или свако партиен секретар просто е нямало как.

.. стига с тия връзкарски истории. Да създаваш връзки си е дарба, и който я има със здраве да си я ползва.

А иначе до автора, пак да напомня - издайте книга..

Дарба - дръжки. По - скоро става въпрос за положение или мижави проценти късмет.

Абе то тогава едно барнманче или сервитьорче на морето през комунизма който е бил, сега с по няколко хотелчета ама а де ..