Разказах за кафето “Нова Бразилия”, за шоколадите “Кофина”, за дънковите поли и сухото мляко... Българинът в онези години купуваше всяко ново нещо, което се появеше на пазара, като не видял. Като животно, което 45 години е стояло гладно и в клетка, и сега са го отвързали.   ТАЙЛАНДСКИТЕ БИКИНИ Китайската стока още не се виждаше на хоризонта. Но по неведоми пътища до нас вече достигаше по нещо азиатско. Някой ни остави на консигнация тайландски бикини – много тънки, почти прозрачни. Бяхме ги наредили под едно стъкло и общо-взето се харчеха. Един ден около витринката видях да се въртят трима мустакати мъже. Оглеждаха бикините с невероятен интерес. Реших, че са някакви извратеняци. Единият от тях се приближи и помоли да пипне един чифт. Подадох му едни бикини и тримата с болезнена страст започнаха да ги опипват и разтягат. В един момент забелязяха как ги зяпам, досетиха се какво си мисля и започнаха да ми обясняват какво всъщност правят. Имали цех за бельо. Само че българското бельо се правело от памучна материя, която тежала не знам си колко грама на квадратен метър, а тайланското изглеждало поне пет пъти по-леко. Попипатаха ме за цената, на която плащам бикините на едро, и като я чуха започнаха да вият на умряло. -         Да се изтрепем такава цена не можем да постигнем – жално заключи единия.- Ще фалираме. -         Няма страшно – успокояваше го вторият.- Те са толкова тънки, че бързо ще се късат. И жените ще се откажат от азиатското. Прогнозата обаче не се сбъдна. Майсторите на българско бельо не бяха предвидили, че едни жени искат гащите да им са здрави, а други – да са тънки и прозрачни.   ИРАНСКА СОЛ Вече имахме две ИФИ. Едната пътуваше главно до София, другата – тя беше с ремарке, просто не знаехме къде да я пращаме. Един ден измислихме да отидем до Поморие за сол. Вечерта имахме десетина тона сол. Но не поморийска пакетирана, а иранска на чували. Второ качество, на половин цена. В Поморие казали, че със сигурност ще я купуват хлебарите. Иранската сол не беше съвсем бяла, имаше примеси, но в хляба не се забелязвало. Решихме да не разтоварваме и минахме с камиона през първата фурна, за която се сетихме. Фурнаджията като чу цената и веднага ни накара да му свалим два тона. На следващата фурна поискаха три тона. Така набързо разтоварихме и камиона, и ремаркето, и парите, които заделихме сутринта, отново се върнаха при нас, но вече бяха забелижимо повече. На следващия ден отново повторихме упражнението – до вечерта продадохме и новия курс. Решихме, че така ще е цял живот. След една седмица обаче фурнаджиите казаха, че имат сол за два месеца напред. След два месеца пък иранската сол беше свършила и така приключихме с този бизнес.   ПЪРВИТЕ ЧАСТНИ СУДЖУЦИ Още нямаше частно производство на трайни колбаси. Месокомбинатите бяха държавни и даваха луканка и суджук само на прятели. Появи се “Агропромстрой”, пратихме камиона, но се върна празен. Никой не им обърнал внимание. Затова се зарадвахме, като разбрахме, че са фалирали. Един ден прочетохме, че има нов цех за трайни колбаси в София. Отидохме в ранни зори, дадоха ни десетина кашона суджук, предупредиха ни, че трябва още да съхне и затова като се върнахме, го нанизахме веднага на пръти в склада. Решихме да изчакаме няколко дена и след това да започнем с продажбата. Суджукът май изсъхна и го изкарахме за продан. Всичко вървеше нормално, докато един от клиентите не се върна с половин суджук и даже ни го навря в носа. Ужас. Миришеше на мърша. Обикаляхме по прътите и душехме суджуците – миришеха всичките. Не ги изхвърлихме – надявахме се да стане някакво чудо и миризмата сама да отлети. Само че чудото не ставаше, започваше да вони целият склад. Един ден обаче видях склададжията бай Чоно да нагъва суджук. -         Чакай бе – скочих аз.- Недей, че ще натровиш. Не усещаш ли миризмата? -         Като се обели не мирише – съобщи спокойно бай Чоно и продължи да мляска апепитно. Обелихме един суджук и се оказа, че миризмата изчезна заедно с обвивката. Обадихме се на производителите в София и те ни обясниха същото – сбъркали нещо технологията, но пострадала само обвивката. Не вървеше да продаваме суджуците белени, затова започнахме да си ги ядем сами. Сутрин, обед, вечер – суджуци. Докато свършиха. Време е за финал. Бях планирал да направя един паралел между тези суджуци и някои хора – отвънка едни, вътре други. И трябва да го обелиш... Но е вече късно вечер и не мога да измисля нещо достатъчно умно. Може би някой от читателите ще бъде така добър да ме допише...

и да го белиш, и да не го белиш...мършата си е мърша, казах !

.....истината не винаги е в опаковката, но и съдържанието не винаги отговаря на опаковката....

А темата е неизчерпаема за прехода. Мислех че ще разкажеш за това как се нароиха частните медии, банките с фалитите 96 г, хиперинфлацията с милионите, чалгата, реалити шоутата,агентите на ДС,корупция и т.н. Няма кой да го напишпе. Ще ни липсват забавните историйки:))) Мерси и успех!

.....приказката за ябълката........и нейната недобра участ !

ВърхЪт си!Поздрави!Пишман-търговец си,ама не се отказваш лесно