Моето поколение в младостта си вечер тропосваше по стъргалото, а когато времето беше лошо, търсеше свободно място в няколкото сладкарници в центъра. Един приятел беше ходил по комсомолска линия в ГДР и после възторжено разказваше, че там има младежки клубове, където даже свирят оркестри и може да се танцува. Без да е задължително да си с костюм, вратовръзка и да си поръчаш задължително вечеря, както беше в малкото тогавашни български ресторанти с музика. Седяхме вечер по пейките в градинките и мечтаехме да живеем като в ГДР. Години по-късно видях не само ГДР-то, но надникнах и отвъд него – от другата страна на желязната завеса. Та в Западен Берлин ме впечатли една сграда, която беше известна като “Европа Център”. В нея имаше кина, изложбени зали, спортни зали, книжарници, магазини за сувенири, ресторанти и кафенета. Човек можеше да влезе вътре и да не излезе с часове. Там можеше да се срещне с приятели, да открие ново гадже, да се забавлява. Там, където човек за човека бе вълк – както ни учеха, някой се беше сетил, че хората имат нужда от още нещо освен подслон и храна. Вече беше 93-а година, местата за социално общуване, както се казва, ставаха все повече и повече и в България, но всичко беше на парче. Фирмата ни “САТ” купуваше и продаваше какво ли не, намирахме си занимание от сутрин до вечер и не оставаше време за по-смели идеи. А и не знаехме дали имаме сили за такива идеи. Въртяхме едни пари и никой не знаеше колко от тях са наши и колко са чужди – от неплатена стока. Един ден в склада влезе непозната жена и попита дали искаме да наемем сградата отсреща. Сградата отсреща си беше цяла фабрика – на четири етажа по 300 квадрата всеки. Беше ни омръзнало да се врем по тъмни магазини и складчета и фабриката ни изглеждаше като дворец. Не можехме да преценим дали исканият наем е по силите ни, защото не знаехме какво ще правим във фабриката. Бяхме четирима – Пешо, Стоян, Борис и аз. Спогледахме се и решихме на момента – ще се пробваме. Сградата беше на почти 100 години – известна като Льочковата фабрика в миналото. Тук най-напред са се правили мебели и обзавеждане от славонски дъб: на църквата “Александър Невски”, на БНБ и други банки и административни сгради. В избата още стояха постаментите на парните машини, по подовете на етажите имаше отвори, през които са минавали трансмисиите за задвижване на разните машини. След национализацията тук са се произвеждали чанти, а накрая – конфекция. В празните помещеня още се търкаляха портрети на Тодор Живков и Георги Димитров. Реституцията даваше шанс на сградата за нов живот. Собственичката ни заведе при своя адвокат, машинално подписахме и платихме първия наем. След това няколко пъти имахме работа със същия адвокат – името му е Владимир Дончев, харесахме се и го помолихме да поеме и нашите дела. Когато идваше време за плащане все се шегувахме, че трябва да ни минава по тънката тарифа, защото носим късмет. Първият ни адвокат Петър Стоянов вече беше заместник министър, а по-късно стана и президент. Майтапите май излязоха истина – няколко години по-късно Владимир Дончев стана един от лидерите на НДСВ и известен депутат. Из адвокатските среди се пусна слухът, че търсим нов адвокат, но при условие, че не ние ще му плащаме, а той на нас – заради късмета, който носим. Мераклия при тези условия още не се е намерил. На другия ден отключихме фабриката и като чорбаджии тръгнахме по етажите. И колкото повече оглеждахме, толкова повече се паникьосвахме. Сградата беше в отчайващо положение. Трябваха страшно пари за ремонт, а нямаше откъде да ги вземем. Слязохме обратно, застанахме пред вратата и не знаехме какво да си кажем. В този момент до нас се приближи една старица – това беше майката на новата ни хазяйка. Погледна ни умолително и каза:   -       Може ли да вляза да си видя фабриката. Защото не съм влизала вътре от 48-а година, от национализацията. Постепенно осъзнавахме, че сме получили една сграда, свързана с много съдби, сграда, част от историята на града. Какво щяхме да я правим? И в този момент се сетих за “ЕВРОПА ЦЕНТЪР” в Западен Берлин. Целта беше ясна – да направим нещо, което да привлича много хора. И на всеки етаж да има различни неща. На първия ще бъде склад или магазин – това беше ясно. Подземието щяхме да превърнем в баварска бирария – такава в града, а може би и в България още нямаше. Оставаха още един етаж и един таван. Свободна територия за идеи. Започна едно голямо мислене. На другия ден пред вратата ни чакаше пожарникарят. Преди два дни писах за него. Веднага предписа нови стълби, нова плоча, където имаше гредоред, резервни входове, пожароизвестителна система и какво ли още не. Само не ни попита имаме ли пари. Тогава решихме – ще теглим заем. Бях чел в някаква книжка с напътствия, че най-лесно се взема заем, ако имаш добри идеи и си ги описал както трябва. Писах цяла седмица, описах как виждам един “САТ –ЦЕНТЪР”, както го нарекохме веднага по името на фирмата, как хората ще влизат вътре, ще пазаруват, ще се черпят, ще се забавляват, ще се откриват и ще се влюбват... Директорът на банката разлисти дебелия труд и каза:   -     Какви са тези магазини, какви са тези бирарии и глупости? Я ми кажете какво залагате? Заложихме каквото имахме – няколко стари коли и стоката от склада. Какво се случи на другия ден – продължавам в понеделник.

Много ми е интересно какво е станало. Поздрави за интересния постинг.

Чета с голямо удоволствие спомените ти - поднесени с хумор и елегантно!

Очакваме още :)

Не си ли мислил да пишеш по нещо специално за някоя печатна медиа всяка седмица - страхотно попадение ще бъдеш...

Мммм, на другия ден сте разбрали че морето не е до колене

Аз изгубих търпение, но все още тая надежда че ще напишеш най-накрая : Така направих първия си милион!!! Но не от онези от 98 година, а в зелено. И да съм по конкретна в конвертируема валута, а не на зелено:))) Нали помниш тази вълшебна думичка :КОНВЕРТИРУЕМА!!! Сега я позабравихме, но изглежда че искат да ни я припомнят !!!

Навяваш ми много спомени! Преди години с един приятел мечтаехме по същия начин - какво може да се направи с Прошековата фабрика.
Изродите я срутиха! А това беше една от визитките, лицето на стара София!
Лице, насечено и обезобразено от багери, бетон и скопени архитекти!

но не разказа какво сте направили с фабриката???