Лятото на 93-а беше едно от най-горещите, които си спомням. Климатиците бяха още лукс. Събуждах се през нощта потен и се молех лятото да свърши по-бързо. Но се сещах, че в този момент баща ми лежи в болницата, сигурно също е буден и може би се моли лятото да не свършва. Беше лекар и знаеше, че това е последното му лято. Издържа до края на юли.  Не знам дали с този личен спомен не разочаровам тези читатели, които очакват само забавни истории. Впрочем ако съм успял да запазя и опиша нещо любопитно, дължа го на първо място на баща си. Той умееше като никой друг да превърне сериозното в несериозно. Впрочем сериозното и трагичното той криеше в себе си, на хората около него подаряваше останалото. Сутрешните оперативки задължително започвал със споделяне на най-новите вицове. По-късно научих че този номер вече е част от съвременната теория на управлението. Само в един момент не успя да превърне преживяното във виц. След десетилетия като главен лекар на една пловдивска болница дойде време да се пенсионира. Прибра се вкъщи завинаги – с празни ръце. Ние се шегувахме и го питахме къде е родопското одеало. В онези времена изпращаха пенсионираните с тържество и подаръци – обикновено това беше родопско одеало. Баща ми легна и се обърна с гръб към стената. Погледът му беше безжизнен. Горе долу така минаха и следващите дни. Мислехме, че преживява нормалната драма на пенсионирането. Мина доста време, докато разберем истината.  Няколко дни преди да се пенсионира баща ми трябвало да запознае колектива на болницата с поредната партийна директива в здравеопазването. Прочел я, но си позволил накрая ироничен коментар. И тогава някой решил да му нанесе удар в гърба. Като за последно – знаел, че този път д-р Тодоров няма как да се защити. Изтичал до Партията и донесъл. Оттам веднага наредили – пенсиониране, което да прилича на изгонване. Без тържествено изпращане и родопско одеало. И сега си мисля, че не този безславен край беше разбил баща ми. Потресла го беше липсата на какъвто и да било протест от страна на хората, с които беше работил десетилетия. Някой ще каже – тогава беше опасно да бъдеш солидарен с отлъчените. Само че и аз неотдавна получих удар в гърба – абсолютно несправедливо се опитаха да ми запушат устата. И твърде малко бяха тези, които се развълнуваха от несправедливостта. Безброй приятели и колеги се направиха, че нищо не е станало. Което ме заболя много повече от това, че бизнесът ми се върна десет години назад. Но това е друга тема - за нея е рано. След известно време партията позволи баща ми да бъде изпратен тържествено – както се полага на човек дал живота си за една болница. Само че сега баща ми отпрати делегацията. Реабилитацията не се състоя. Когато лежеше в болницата през лятото на 93-а, дойдоха колеги с молба да напише спомени за болницата – отказа и тогава. Аз пък написах една телевизионна пиеса със заглавие “Реабилитация”. Спечелих първа награда в поредния конкурс, но този път резултатът беше плачевен. Гледах актьора, който трябваше поне малко да прилича  на баща ми, но нищо общо не откривах. Дали някой си беше претупал работата, дали аз очаквах прекалено много… Годините минаваха и най-интересното беше, че продължих да откривам баща си – в спомени на приятели, колеги, в мемоарни книги. Ще разкажа само една от многото истории, в които баща ми беше действащо лице – научих я няколко години след смъртта му.  През всичките години срещу него валяха доноси. В поредния донос някой обаче беше надминал всички. Бил написал, че в болницата царял такъв разврат, че всички служителки ходели без долни гащи. Препратили доноса на баща ми за отговор. И той изпратил официален документ, в който се казвало, че била съставена комисия с представители на партийното, административното, профсъюзното и комсомолското ръководства и комисията направила проверка на всички лекарки и сестри. След което се оказало, че няма другарка без долни гащи, а гащите се разпределят така: 48% бели, 23% розови и така нататък. Партията този път се разсмяла, оценила чувството за хумор и простила...  Баща ми никога не си позволи да ме напътства. Не ме осъди, когато през 91-а реших да захвърля всичко и да започна живота си отново – от улицата. Знам, че тайно ми стискаше пръсти. Напусна ни преди да разбере дали ще успея. Дано да гледа сега отгоре.
 Фамилията ни беше изключително лекарска и нормално беше и аз да кандидатствам  медицина. Воден от някакъв детски негативизъм обаче реших, че ще си избера различен път в живота. Баща ми прие избора ми мълчаливо. Аз го възприех като доверие. Майка ми обаче дълго не можа да се примери. Завърших първи курс славянска филология, после втори  и всяко лято тя ме навиваше да се откажа от глупостите и да запиша медицина. Аз обаче твърдо отстоявах избора си. Бях решил да ставам журналист. За щастие брат ми продължи семейната традиция. Завърших, изкарах казарма и съдбата благосклонно ме сложи веднага на редакторския стол в Радио Пловдив. Брат ми също завърши и стана лекар в Карлово. Живеехме заедно, аз работех по няколко часа следобед, а брат ми – от тъмно до тъмно. Постепенно обаче осъзнавах, че може би съм си сбъркал пътя в живота. Опитвах се да пиша искрено, но червеният молив на началниците променяше написаното до степен, че ми ставаше неудобно да слагам името си отдолу. Започнах да осъзнавам, че животът ми може да мине в писане на лъжи. И че ако съм искал с нещо да бъда полезен на хората, е трябвало наистина да стана лекар. Дали не трябваше да започна всичко отначало? Виждах в очите на хората уважението към баща ми, сигурно по същия начин след време щяха да гледат и на брат ми. А какво щях да търся аз в очите на хората, след като самият себе си не уважавах?  Дойде една много студена зима. Будилникът на брат ми звънеше към 5 часа – беше тъмно като в рог. Брат ми ставаше и отиваше на спирката – да чака първия тролей за гара Филипово. След което пътуваше дълго с влака за Карлово и в 7.30 вече беше на работа. Вечерта скапан тръгваше по обратния път. Една страшно студена сутрин се събудих отново от будилника и започнах да разсъждавам върху битието на лекаря и на журналиста. Под юргана беше топло, след малко щях да заспя отново и да се събудя когато си искам.  И тогава си казах:”Ще лъжа! Какво пък толкова?” Обърнах се на другата страна и сладко заспах…  Сега се опитвам да наваксвам за онова време на лъжите.  Колкото и да ми струва.

мълчим,навели глави и нищо не коментираме.това което си написал ме оставя без дъх,животът е много сложен наистина.понякога си мислим,че избираме по-лесния път и се чувстваме гузни от това.но не мислиш ли ,че е така само в нашите очи.

Много тъжно, наистина. Но е много тъжно и това, че същите тези комунисти с червения молив продължават да ни управляват.

Tanichka a spored teb koe po vajnoto....tova che e samo v tvoite ochi i horata ne go vijdat...imen ne me interesuvat kakvo mislqt horata, kogato samiqt men me e sram. Dori te da ne znaqt zashto.
Cheta redovno bloga ti, makar rqdko da pisha, za razlika ot viovioi prosto popivam spomenite ti bez da namiram nujda da se zaqjdam ili komentiram ocheizvadni neshta.

Може нищо да не ти струва. Зависи какви са били лъжите. За мен е голяма изненада, че някой журналист има угризения за това че е лъгал. Все едно защо мислиш че някой ви вярва? Има едно определение "журналистическа етика", което ми звучи някак странно за нашите условия. Или пък "обективна медия", това пък изглежда недостижимо и абсурдно. В основата на журналистиката стои манипулацията, шантажа, икономическите интереси на този или онзи, политическа зависимост, сензационост и какво ли не. А ти се кахъриш че си лъгал. А какво друго да правиш, щом се развиваш в това поприще?

и за мен това е важното какво ми говори собствената ми съвест.Имах предвид,че понякога се самобичуваме, а не е нужно.не правим нищо,което друг на наше място не би направил

Тук отново не съм съгласен с теб Таничка...Значи да не ме гризе съвеста че крада, да не се самоизмъчвам...не правя нищо, което други да не правят...Това е самоизмама, а няма нищо по- лошо на този свят от това да мамиш себе си...видиш ли всичко е наред...и други го правят...
Богоизбрания само с тази "дребна" разлика, че лоекаря се опитва да ти помогне, а журналиста да се издигне...често независимо от начина. Пък и нерядко са принудени от независещи от тях сили да лъжат...макар че не харесвам Михнева- в тва отношение шапка и свалям.

В един момент се налага наистина да избереш. О кои ще си, от коя страна. На мен сега ми е много по-леко, макар работата ми да е тежка и дори малко неблагодарна. Виждам обаче резултата и мисля, че между двете злини - нищонеправенето и умората в службата - сега винаги ще избера второто. Но не винаги е било така...

Това,съвестта,е голяма беда.Макар и отмиращо явление,когато се насади на някои,му отравя живота.А ти не се коси.Журналистиката си е локумистика и безгръбначие.Разтягаш локуми и се нагаждаш на властващите.Иначе хляб няма.Професионална съдба.Но ти не си,както се вижда, бил от слепите И АЛЧНИ натегачи,а човешкото е доминирало в теб.Така че,греховете ти не са много по-големи,от греховете на средностатистическия българин от онова време.
А НИЕ ЗНАЕМ КАКЪВ Е БИЛ...ок3223