Втората половина на 93-а мина под знака на ремонтите. 100 годишната фабрика, която бяхме наели, трябваше да стане годна за обитаване. Трябваше да се подмени гредоредът, дървените стълби, да се издълбае пода на избата, за да стане разстоянието до тавана 270 сантиметра, както иска ХЕИ-то, и какво ли още не. В началото обаче трябваше разрешение за ремонт, а за да получим такова разрешение от кметството, сградата трябваше да има архитектурна скица. Такава скица не се намери и ни казаха, че трябва да си наемем архитект. Архитектът ни каза, че хонорарът му е на квадратен метър, умножихме цената по хиляда и не знам колко си квадратни метра разгърната площ и се получи една сума, която не можехме да си позволим. След време старата фабрика създаде над 100 работни места, но никой не се интересуваше какво искаме и какво можем. Всяка служба искаше да ни изстиска като лимон. В този критичен момент някой се сети, че Данчо, барманчето в последното ни кафене, учи нещо подобно. Оказа се, че момчето си е почти строителен инженер вече. От сандъци и дъски му сковахме една маса на втория етаж и Данчо започна да чертае. За една заплата – кажи речи, свърши работа за хиляди левове. След това, разбира се, трябваше да платим доста пари на правилния архитект, който за един единствен подпис върху труда на Данчо получи пари, колкото студентът за цяла година. Следващият голям зор беше преустройството на избата в мечтаната баварска бирария. Оказа се, че освен всичко друго, ще трябва да има четири тоалетни, две бани и 14 мивки. По закон. Един приятел-арабин по това време също правеше заведение и сложи 18 мивки. Питахме го за какво му са, а той отговори – да има, утре може да измислят нещо ново. Вече бях виждал на един гръцки плаж барака, в която дебели гъркини готвеха поне 10 манджи с една единствена мивка, и се чудех ние ли сме най-цивилизованите на света. На следващата година пък видях как на Уолстрийт в Ню Йорк по обед прииждаха колички, оборудвани като кухни, хранеха банкерите с какво ли не, но течаща вода не се виждаше. Сега сигурно е по-лесно да се направи заведение – има всякакво оборудване. А ние трябваше да си поръчаме скари и фритюрници чак от Канада и да чакаме два месеца да пристигнат. Беше голям късмет да се открие малко по-различна “овкусителна кошничка” от познатите до болка в онези времена бели и червени пластмасови шишенца за оцет и олио. На панаира открихме италиански апарат за бира с три разкошни бронзови чучура. Струваше луди пари, но се решихме – такова чудо тогава нямаше в целия град, а може би и в цяла България. Цялата махала тръпнеше в очакване – кога ще заработи бирарията. Когато наближи денят на откриването, дойде старият журналист Матьо Матеев, който живееше наблизо, и ни каза – да не сте луди да давате пари за реклама, аз ще организирам пресконференция, ще почерпите по една бира и по един кренвирш и ще спестите много пари. За този акъл Матьо ни взе само 20 лева, организира журналистите, ние ги почерпихме, разбира, се и на другия ден трудът ни бе увенчан в местния печат с цели страници възторжени описания и снимки. Сега журналистите понахитряха, но някои все още се продават за бира и кренвирш. Особено ако не ги усетят шефовете им. Намерихме опитна управителка, тя пък подбра приличен персонал и работата тръгна. Не знам кой ни даде акъл, че в града имало едно трио за стари градски песни, известно като “Нежни чувства”. Дойдоха пробно и бързо разбрахме, че господ ни ги е пратил. Цигулката на Гришата можеше да разтопи всяко сърце, “Ружи, ружи, бели ружи” караше клиентите да настръхват, а финалът беше “Шест кокошки съм заклала”. Последната песен отскоро доби национална популярност, но тогава можеше да се чуе само в нашата бирария. След дълго умуване нарекохме заведението “Бира и половина”. То не работи вече пета година, но такситата още го знаят така – поръчваш кола за “Бира и половина” и повече обяснения не са нужни. Жена ми се върна от Америка и ми донесе единственото нещо, което й бях поръчал – американско меню. Беше от някакво заведение в Маями. Беше илюстровано с картинки, ястията и питиета бяха наречени с жаргонни имена, оттам научихме и какво е “щастлив час”. Въведохме американския опит веднага. За да не скучаят клиентите, докато чакат, първата страница на менюто съдържаше избрани откъси от “Храбрия войник Швейк”. Например как за една нощ чешките любители на бирата обиколили 23 заведения, но никъде не изпили повече от две бири. Менюто съдържаше и данни за историята на сградата, накрая пишеше, че проектът на бирарията е дело на “прочутия виенски архитект Ханс Бирбух”. Даже жена ми се хвана и попита защо не съм я запознал с архитекта. А всъщност всичко беше дело на Пешо от Стамболийски, Борето и Стоянчо от Кючюк Париж и моя милост. Пуснахме разни вкуснотии като джолани и вурстове, за които ходехме чак до София, купихме истински немски халби, а по-късно пуснахме и литрови глинени кани. Почти като рицарски. Всъщност бяха китайски имитации. Успехът на заведението толкова ни разглези, че започнахме да ставаме гадни. Слагахме на всички маси “резерве” и пускахме само клиентите, които изглеждаха по-заможни. Студентите и учениците отпращахме. На Нова година събрахме целия трудов колектив в бирарията. Всичко вървеше на майтап, докато Чоната – един пенсионер от махалата, който работеше в склада, не стана и не тегли прочувствена реч, пълна с благодарности към “господа-собствениците, които дават хляб на толкова хора.” Тогава за пръв път в живота си се почувствах чорбаджия..

COOL ! :)

Но не съм знаела историята. Толкова пъти съм искала да дойда да пийна една бира, но ... пропуснала съм явно!

Няма ли да я отваряте пак?

И без да се интересуват колко хора хляб ще ядат от това което се прави и колко данък ще се внесе в хазната. Която пък хазна тях храни. Ето това за което само загатна е най-големия дразнител в нашето общество - многочислената, нахална,безкомпромисна, но добре законово подплатена държавна администрация. Да, това е безумие напълно се съгласявам с теб. Да не може еди си кой държавен чиновник с тъпото си пипе да схване, че ако не са такива дето сън не ги хваща и тичат денонощно срещу вятъра, няма да има откъде да лапат дебели заплатки.Пфу как се самонавих и вбесих.Никой не го е грижа за дребния предприемач който се е захванал да прави нещо.

какво стана после?
Защо всъщност сте го затворили?

Защото Евгени се прави на интересен! Затова я няма бирарията!

Влагаш прекалено много чувства. Тук става въпрос за пари и основен е законът на джунглата, обогатен с бюрократични нюанси на посткомунистическият и прекапиталистически строй. Едновременно :).

"момчето си е почти строителен инженер вече."
почти "бира и полвина".
почти бизнес,почти правила,почти работа,почти резултати,почти изводи,почти спомени.

"момчето си е почти строителен инженер вече."
почти "бира и полвина".
почти бизнес,почти правила,почти работа,почти резултати,почти изводи,почти спомени.

Много вечери съм прекарал в "бира и половина", много песни съм изпял заедно с "Нежни чувства". Разбрах, че Гришата починал - лека му пръст, ако е така. Джобчето на жилетката му беше точно на височината на ръката с банкнотата - голям, много голям кръчмарски цигулар. � в кръчма "Пловдив" ги слушах, но сега там продават тенджери... Златю Бояджиев беше рисувал по стените и се греехме с едно яко кюмбе, а сега - тенджери. Неръждавейка. �диоти!
Благодаря ви за това, че я имаше "бира и половина".

Много вечери съм прекарал в "бира и половина", много песни съм изпял заедно с "Нежни чувства". Разбрах, че Гришата починал - лека му пръст, ако е така. Джобчето на жилетката му беше точно на височината на ръката с банкнотата - голям, много голям кръчмарски цигулар. � в кръчма "Пловдив" ги слушах, но сега там продават тенджери... Златю Бояджиев беше рисувал по стените и се греехме с едно яко кюмбе, а сега - тенджери. Неръждавейка. �диоти!
Благодаря ви за това, че я имаше "бира и половина".