С Драган вече бяхме преполовили филологическото си образование, когато се наложи да си сменим студентската квартира. И така – от обява на обява, стигнахме до “Оборище”1.
По онова време – може би беше 1971 година, тази улица беше най-престижното място за живеене в София. А номер 1 според нас беше върхът на черешката.
Поехме финансовият риск да плащаме не по 25 лева месечен наем, както беше нормално, а фантастичните 32 лева и то при трима в една стая.
Изкушихме се, защото университетът беше на една крачка и когато лекциите ни бяха от 7.30 сутринта, навивахме будилника за 7.15.
Освен това се изкушавахме да видим как живее софийският елит. Учехме литература, а сега щяхме да живеем в един вход със семействата на Павел Вежинов и Димитър Димов. Да не говорим за министрите и дипломатите.
Стаята ни – противно на очакванията, приличаше на студентска квартира от “Коньовица”. Но затова пък имаше великолепен изглед към задната част на хотел “Берлин” и тъй като новият ни съквартирант Иван имаше мощен бинокъл, можехме да гледаме на живо незабравими сцени.
Иван имаше не само бинокъл. Той имаше почти всичко, за което може да си мечтае един студент в онова време – магнетофон, грамофон, фотоапарат, диапроектор и какво ли още не. Майка му го гледаше като писано яйце и даже по време на изпити му носеше храна вкъщи – да не си губи времето по столове.
Щом дойдеше храната, ние с Драган дипломатично напускахме. Семейството беше от Правец и имаше много връзки с големи хора. То по онова време да си от родното място на Тодор Живков беше повече от диплома за завършено висше образование в Сорбоната.
Момчето от Правец учеше МЕИ и са канеше също да става началник. След време го срещнах на Панаира – беше станал търговски представител на страната в Будапеща. Познавах търговския му потенциал и съм сигурен, че едва ли страната ни е спечелила много от неговото представителство.
С Драган уж живеехме задружно, но имахме сериозни конфликти, когато трябваше да решим кой да изтупа единствената черга в стаята. Тогава сядахме да играем карти и победеният се заемаше с тупането. Някой път играта продължаваше по цял ден.
С игра на карти определяхме и кой ще ходи до денонощния магазин на Подуене, за да купи парче салам кучешка радост и газирано вино от 1.52, което ни изглеждаше като шампанско.
Такива пирове се случваха максимум 2 пъти в месеца – когато идваха мизерните ни записи. Ако парите закъсняваха, ходехме до пощата да питаме какво става. Един ден някаква млада служителка като чу адреса “Оборище”1, вдигна поглед, изгледа ни с огромно любопитство и ни каза, че според нея трябва да отидем до Дипломатическия отдел в Централна поща.
На улицата наистина имаше разни посолства, имаше и едни тайнствени резиденции – с бинокъла се опитвахме да надникнем зад прозорците, но нищо не постигнахме.
В шведския асансьор се разминавахме с разни хора, поздравявахме се с нашите връстници, но никой никога не ни покани.А когато имаше някакъв проблем – да спре асаньсорът или на стълбите да се появят фасове, обикновено обвинявани бяха “студентите”.
Ние не бяхме от техния свят. Не ни даваха даже да си сложим имената на пощенската кутия.
Един ден не можахме да съберем 30 стотинки, за да си купим заедно купон за студентския стол. И тръгнахме по улиците с поглед, вперен надолу – белким намерим някоя изпусната стотинка.
Господ се смили – за по-малко от час събрахме 20 стотинки. Не стигаха за купон, но бяха достатъчни за половин килограм боб с кисело зеле.
А в това време пред кооперацията всеки обед спираше бял микробус “Фолксваген” – нещо много рядко в онези времена,от него слизаха мъже с бели манти и алуминиеви контейнерчета в ръка. Носеха храна от кухнята на властта – хотел “Рила”.
Някой път пътувахме в асансьора заедно с мъжете в бели манти и се опитвахме да подушим какво е днес менюто. Нищо обаче не пробиваше през контейнера – единствено миризмата на банани. Банани им носеха почти всеки ден – докато ние ги опитвахме единствено по Нова година.
Бусчето с бананите и тайнствените вкусни манджи спираше и пред номер 3 – там живееха също големци.
А на номер 5 беше музикалното училище. В избата под него беше студентският ни стол.
Един ден на излизане от стола видяхме бусчето – то беше спряло отпред, защото обичайното му място пред скъпарските кооперации беше заето.
И тогава един от студентите, който излизаше заедно с нас, се провикна:
- Аз се чудех откъде зареждат храната на баровците, а то било от нашия стол.
Последва най-мощният студентски смях, който съм чувал през живота си…
По онова време не играехме само карти. Искахме да станем творци. Всъщност Драган беше човекът, който пишеше по вестниците още като ученик, и който ми помогна да вляза в професията.И по времето, което описвам сега, вече пишех отзиви за филми за пловдивския вестник “Отечествен глас”. Трябваше да гледам всички нови филми, ходех и на кинолектории, за да наваксам с класиката. Някой път просто нямах физическата възможност да гледам всичко. Тогава давах 20 стотинки на Драган – да гледа поредния виетнамски или севернокорейски филм, после той ми го разказваше и аз пишех няколко реда.
Пътищата ни с Драган се разделиха след като се оженихме, събрахме се отново в годините на Прехода.
Само че вече аз бях началник, той работник, от когото чаках много работа.
Все се канех някоя вечер да седнем отново – както в доброто студентско време, и да си спомним за “Оборище”1.
Драган не дочака този ден и просто ни напусна. Завинаги.
Скоро след това при едно отиване до София минах по онези улици, по които двамата търсехме жълти стотинки, за да се нахраним.
Този път Господ не се смили. Може би защото джобът ми беше пълен с пари.
Можех да купя веднага един камион шампанско.
Само че вече нямаше с кого да го пия…
Огнени езици огряха село Оборище- 10 км....
С победа стартира новият сезон за ФК „Об...
ТОЗИ ОТДОЛУ С "ХУБАВОТО" ГО РЕЗНАХ ЗА СЕКУНДИ!!
СЕГА НАЛИ ВИЖДАТЕ ХЕМ ТЪП, ХЕМ БАВЕН:)))
анонимния е една и съща линост, вече разбрах кой е! Голям смешко:)))
21.11.2007 14:29
21.11.2007 14:30
21.11.2007 14:43
21.11.2007 14:55
21.11.2007 15:11
21.11.2007 15:41
21.11.2007 15:44
21.11.2007 15:44
21.11.2007 15:44
21.11.2007 17:08
mnogo hubavo i tochno opisvate sabitiqta otpredi prevrata....qvno tezi spomeni sa vi mili.....vaschite pisaniq
sa parvite koito tarsq v interneta!!!!!
21.11.2007 20:01
И с гладния не става, сития на гладния не вярва.
Времена на алчност.
22.11.2007 01:09
Напоследък из съвременните родни литературни среди се навъртат разни завистници, които като прочетат нещо завладяващо, като твоето тукашно писание, и веднага рипкат да си произнесат "присъдата": "О, прекалено е "патетично"...в американския смисъл на понятието..." и други подобни словесни чупенета на китки във фОрмата на 12 без 10... :))
Знам че на такЪви нефелници не обръщаш внимание, ама...имай предвид, че почват да се размножават като тахтаби в долния край на "Кичука"...:))
22.11.2007 09:32
25.11.2007 06:10
Апостол Апостолов
http://Pisaneto.Wordpress.com