Вчера разказах какво научих за източването на Държавната лотария.

През цялото време с мене беше младият ни директор по рекламата Стефчо.

Бях го назначил с конкурс, учил беше някъде “реклама” и можеше да съчинява добри стратегии и да прави таблици с медийни стратегии.Додох му най-хубавото бюро, най-хубавия компютър, купихме му и разни цветни папки, които все още рядко се срещаха в българските офиси.

Стефчо правеше умни предложения до рекламодателите, някои клъвваха.

Направи ми впечатление, че всъщност той пише едно и също, любима фраза му беше, че в кампанията разчитаме на “либерално настроените зрители”.

Стефчо имаше класически честни сини очи, които правеха неотразимо впечатление на бизнесдамите, с които контактуваше.

Веднъж ми се наложи да водя някакъв импровизиран разговор за реклама с бизнесдама с хищен поглед. Обещах, че пак ще се обадя, но отидох първо при Стефчо и му казах:”Ти си по-млад, продължавай преговорите -  на мен не ми е по силите.” Младежът със сините очи обаче каза, че я познава и на него не му била по силите.

По онова време се занимавах изключително с новините и нямах време да се интересувам от рекламата. Идваха някакви приходи, бяха недостатъчни, но като гледах как Стефчо заляга над компютъра и какви са сметките му за телефон, се успокоявах – резултатите щяха рано или късно да дойдат.

Само че отчетите ставаха все по-мижави.

Дойде месецът с отчет точно 50 лева чист приход. Нещо не ми се връзваше. Стефчо по цял ден тичаше, пишеше, звънеше…А накрая – нищо.

Реших да погледна все пак над какво работи младият директор по рекламата. Погледнах и се успокоих – отгоре на бюрото лежеше подписан договор с голяма фирма за близо 20 хиляди лева.Договорът беше за реклама в други медии – не в нашата телевизия, но какво от това.  Поне 3-4 хиляди комисионна щяха да влязат при нас.

И тогава се почувствах неудобно – че тайно надничам в документите на колегите. Отдалечих се от бюрото, но някаква лампичка присвяткаше в съзнанието ми – нещо в този документ имаше сгрешено.

Огледах се, върнах се обратно и открих какво е смутителното.

Юридическото име на фирмата ни беше “САТ”. На документите отгоре имаше нашата шапка. Нашите адреси и телефони.

Само че отдолу пишеше буквално:

     “Президент на фирма “НЮ САТ” – Стефан еди кой си.

Колегата си беше направил паралелна фирма и работеше за себе си. А аз само му поемах разходите.

Направих копие  от договора и изчаках няколко дни.

Попитах дали не чакаме някакви пари – отговорът бе, че скоро пари няма да има.

Попитах какво знае за фирма “Ню САТ”, отговорът бе, че такава фирма няма. След което извадих копието от договора.

Стефчо хладнокръвно обясни, че рано или късно това е трябвало да стане.

Не можах да си обясня защо “това” е трябвало да стане и го изгоних.

След седмица той пак се появи и невъзмутимо попита кога ще си получи последната заплата…

Стефчо продължи в същия бизнес –мисля, че взе отнякъде доста чужди пари като първоначална инвестиция. Дали ги върна или заработи – не знам. Но се чудя защо този, който му се е доверил, все пак не ми е вдигнал един телефон и да попита с какъв човек се свързва.

Времето минаваше, някой път се сещах за историята и се успокоявах – господ гледа отгоре и все някога ще въздаде справедливост.

Неотдавна попаднах на една сделка на Стефчо, която ако беше станала, щеше да го храни една година. Разказах на хората историята с паралелната фирма на Стефчо и те моментално загубиха интерес към сделката.

Не знам дали Стефчо е разбрал откъде му е дошло.

Дано да е предположил, че може да е от господа.

Разказвал съм как носех вкъщи кашони с пари, които никой не знаеше колко са. Винаги съм имал съдружници, така че парите не бяха само мои. Можех, а и сега мога да източвам за себе си.

Някой път ползвам такси – за да стигна по-бързо на работа, и се чудя дали да отчета двата лева като служебен разход.

Някой ще каже – този какво ми се прави на честен за два лева.

Не знам защо, но си мисля, че наистина господ гледа отгоре и вижда. Вижда само банкнотите – не и цифрите. И му е все едно каква е сумата. Направиш ли го за два лева – значи си готов да го направиш и за повече.

Няма крадене, при което да няма поне минимален морален момент. Едно е да откраднеш последните пари на вдовицата или сирака, друго е загребеш от държавната хазна. Хазната – бълха я ухапала.

Не случайно най-големите грабежи – контрабанда, държавни поръчки, точене на ДДС, са съпроводени с най-малко морални задръжки. Човек краде от някакъв имагинерен собственик, който няма име, не може да те погледне, не може да те прокълне.

Спомням си по времето на социалистическите панаири как събирахме първите пари за реклама. Западните богаташи звъняха по 10 пъти до шефовете в Германия или Италия за разход от 20 долара. А нашите директори, когато искаха да се похвалят за някаква сделка, плащаха за репортаж без никакъв пазарлък. Нали държавни пари отиваха при други държавни пари.

Печално известният бивш банкер и брокер Христо Александров беше казал доста време преди да фалира за хора от своя екип:”Крадат ме, както са свикнали да крадат от държавата”.

Мина време и човекът фалира.

Само дето държавата ни е още жива.

Интересно докога?

 

Кажи му името на този ахмак, та да го знае народа.

Какво значение има името,той ще бъде съден от горе и рано или късно ще му секне кранчето!

Интересна история, след известно време в забвение, добрите ти идеи се връщат..

че завеждащ "Хазарт и рекламна дейност" е Дяволът.

Ходил сте по Америка, но не сте научил един много съществен момент от тях - работата с кадрите и то по-точно изискването на препоръка от предишен работодател.

Както сам сте се убедил, хората там каквото правят го правят, защото животът го изисква. Само ние, българите, дето се правим на интересни и знаещи повече от по-богатите от нас.

Тогава нямаше да имате проблеми със Стефчовци...