Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.03.2008 18:01 - РАЗМИСЛИ ЗА СВЕТСКИЯ ЖИВОТ
Автор: zaprehoda Категория: Бизнес   
Прочетен: 4909 Коментари: 3 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

И така – на 1 април 2002-а за пръв път в живота си бях домакин на коктейл.

Какво е да си гост – знаех отдавна. Сега – поглеждайки и от другата страна, разбрах, че и тази работа си има своите скрити тънкости. И дертове.

Първият дерт е кой ще дойде. По-скоро – кой няма да дойде.

Няма нищо по-тъжно от коктейл, на който са дошли далеч не всички  поканени. Това може да е резултат от лошо избран момент –винаги трябва да се проверява какви други събития има същата вечер. Липсата на очакваните важни гости при всяко положение обаче поражда подозрения и нервност.

Слаба богу тази първа вечер дойдоха почти всички с изключение на кмета.

Предполагах, че няма да ни уважи. Той впрочем не дойде нито един път и през следващите години. Постепенно липсата му от недостатък се превърна в преимущество. Доста от гостите идваха и коментираха, намигвайки съучастнически:

-Пак го няма Дългия, а?

Намигаха даже някои от съпартийците му. Като че ли се радваха, че в града все още има медия, с която кметът не се разбира.

Другият дерт е дали ще стигне яденето и пиенето. От моя стар колега и учител в занаята Кико Папазян бях запомнил един арменски лаф: ”За да стигне, трябва да остане”. Остана.

Присъствал съм на коктейли, на които оставаше повече. Някой път оставаха планини от храна и кашони с пиене. Не знам какво правеха с остатъците.

През 2003-а, в началото на кампанията си за втори мандат, пловдивският кмет д-р Иван Чомаков даде нещо като благотворителен коктейл – започваше някаква инициатива за набиране средства за паметник на Кирил и Методий – ако не се лъжа.

Коктейлът беше в хотела на Георги Гергов “Санкт Петербург”. По всяка вероятност домакинът беше и спонсор на пиршеството. Имаше много хора, много се изяде и изпи, но накрая останаха цели и непокътнати печени прасенца и агнета.

Някой беше прекалил с щедростта си. А може би по този начин се полагаха основите на едно дълготрайно и взаимоизгодно сътрудничество.

Не знам колко струваше онзи коктейл, но имах чувството, че изядохме Кирил и Методий.

Плащането на чужд коктейл и въобще поемането на чужди разноски – колкото и деликатно да се урежда, си е инвестиция в бъдещето.

Някои си го причисляват направо към корупционните практики.

От американски колеги съм чувал, че там е невъзможно журналистите от  уважаваща себе си медия да бъдат командировани на чужда сметка.

При нас това си е масова практика.

Хайде, малките частни медии ги разбирам. Но когато прочета, че еди кое си предаване на БНТ  е организирало голям купон по случай не знам си коя годишнина, нещо не ми се връзва с представите ми за мисията на една обществена телевизия.

Някъде по времето, което описвам, в някакъв вестник бяха публикувани съвети на Евгени Минчев към хората, които искат да си организират градинско парти. Светският лъв даваше акъл какво трябва да бъде яденето, какво облеклото / с “шеговити шапчици с перца”/, какво поведението на гостите и накрая  описанието на празника естествено завършваше с раздаването на ароматни пури.

Решихме да екранизираме статията. Актьорите от пловдивския театър Величка Георгиева и Стефан Бобадов се облякоха като клошари, заведохме ги при едни истински боклуци в края на града  и там с остатъците от храна и с фасове те разиграха нещо като “градинско парти на бунището”.

Уж беше много смешно, но никой не се смееше.

Невинната смешка се беше превърнала в гротеска. Като че ли цяла България се беше събрала на бунището.

Без Евгени Минчев и неговите ученици, разбира се.

А може би трябва да бъдем доволни, че бяхме свидетели на онова време, когато парвенющината на новобогаташите беше толкова крещяща.

Сега нещата се променят. Вече никой от елита не може да се впечатли от отрупани маси с печени прасенца.Мезетата и питиета стават все “по-тънки”. Започнахме да се мръщим и на сьомгата.

Уроците на Евгени Минчев дават своите резултати.

Твърде рядко попадам вече на коктейли, на които гостите се бутат с лакти и бързо опразват масите. Ако някъде скоропостижно свърши яденето и особено пиенето, значи поводът е бил някакво културно събитие.

Скоро собственикът на голям ресторант ми обясняваше колко тънка работа е да се предвиди как да се заредят масите. Не е важен само броят на поканените. Трябва да се има предвид и социалният им състав. Уви, интелектуалците ги причисляваха към най-гладните и жадните.

Впрочем едва ли на мен се полага ролята на светски хроникьор. Не ми са симпатични тези, които не пропускат никакво светско събитие, но не се възхищавам и от тези, които си отнасят с презрение към всяка добре подредена маса.

Ако все пак ходя от време навреме на такива сбирки, причината е, че там мога да си свърша много бързо някаква работа. И в повечето случаи си я свършвам.

Някои хора се е случвало да свършват и по-големи работи от моите. Един приятел бизнесмен ми разказваше колко време се борил да получи някаква държавна поръчка. Най-накрая отишъл на коктейл, хванал на тясно голямата клечка, от която зависело всичко, и попитал какво трябва да направи, за да не го мотаят повече.

-         Просто трябва да преведеш 20% на еди коя си сметка – казала кратко и ясно Клечката и продължила към бара.

На другия ден всичко си тръгнало като задействано с вълшебна пръчица.

Бил съм и на коктейли, на които вълшебната пръчица се оказваше менте.

Една от първите пловдивски радиостанции беше ТNN. Всяка година нейният собственик и мой приятел Тошо Личев организираше много хубави рождени дни. Тошо разбираше и от ядене, и от пиене.

В добрите години в радиото работеха над 50 души – млади и весели хора.

Радиото вървеше и не случайно интерес към него прояви американска фирма.

Последният купон беше по повод продажбата на радиото. Това беше последният ден на българското радио TNN. От следващия ден то щеше да бъде американското Радио 1.

Завихри се щур купон – както пишат бездарните светски хроникьори.

Всички празнуваха от душа и сърце, защото смятаха, че интересът на американците е всъщност интерес към качеството на техния труд. А може би си представяха как от следващия ден ще получават американски заплати.

Само че когато на сутринта застанали пред вратата на американското радио, някакъв портиер им показал списък с 8 имена. Само те оставали на работа. Заедно с компютрите.

Другите – на улицата…

Свършвам, защото трябва да правя списък на поканените за наближаващия ни рожден ден.

Дали този път ще дойде новият кмет?

 

 

 

 

 




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. ingodwetrust - Чудесно
10.03.2008 20:34
Много забавна история. И все пак си остава приятен спомен, нали?
цитирай
2. vagemit - Друже,
11.03.2008 09:36
за мен лично този ти постинг представлява сериозен и показателен интерес. Обаче наблюдавам, че виртуалната навалица нещо не се вълнува от градежа на светските нрави във времената на понатрупания вече що годе посттоталитарен капиталец. Дали нямат сетива за тия работи или пък вече се позаситиха от монотонността на мемоарния стил на повествованието ти - не знам, а и няма кой да ми каже.
На мен ми харесва всичко дотук описано от теб, защото съм се пекъл на същия огън, на който и ти през тези хипер-супер-дупер-турбо-макро-интересни години, наречени "Преход".
Така че не се стряскай от понижената обсъждаемост на постингите ти. Знай, че има хора, които с трепет ги четат. А, както казва Вонегът, писателят си заслужава да пише, дори само един човек да го чете.
Чакам по-нататъшните ти споделяния от съкровищницата на преходаджийските уйдурми.
цитирай
3. анонимен - paco
08.12.2009 15:41
На 29г. съм , някой от събитията помня бегло , за други ми е интересно да прочета.Но единствено ме дразни непоследователността на събития и години.50-те , 2000 , 60 - те , 90 - те и т..н.Не може ли малко по подредено.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zaprehoda
Категория: Бизнес
Прочетен: 7471796
Постинги: 733
Коментари: 6220
Гласове: 7633
Архив
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930