Още в първата година на своето управление правителството на НДСВ прие Стратегия за борба с корупцията. Прие я и я забрави. След  2-3 години обаче някой се сети за документа и даде директива по места да се изграждат Съвети за борба с корупцията.

Разпитах хората от областната управа, които трябваше да  избират борците с корупцията, как ще става тази работа, но и те не бяха много на ясно. И тогава им предложих един много демократичен начин.

Обявихме по телевизията, че се сформира група за борба с корупцията и помолихме зрителите да дават предложения.

Телефоните започнаха да звънят и след час вече имахме достатъчно дълъг списък със смели народни избраници.

Хората бяха посочили на първо място тези, които имаха куража да обвиняват в корупция най-вече общинската управа. Между тях се нареди и моя милост.

В комисията бяха поканени и представители на институциите, които имат отношение към проблема – съд, прокуратура, МВР, митница. Почти всички обаче намериха извинения и не се хванаха на съмнителното хоро.

И така – започнахме да се събираме в кабинета на областния управител Гьока Хаджипетров, който по право беше председател на комисията.

Тук беше общинският съветник Димитър Костов, който неуморно разплиташе всеки слух за далавера в общината, след което гръмогласно биеше камбаната.

До него седеше Стойчо Кузев – бивш общински съветник от ВМРО, който по някакви причини беше отлъчен от организацията и сега воюваше с управляващата града коалиция, в която влизаха и неговите доскорошни съпартийци.

До тях седеше Атанас Червенков – Райфъла, бизнесмен, който единствен в града се осмели да обвини в корупция главната архитекта Емилия Божкова.

Около Божкова витаеха многобройни слухове за изнудване на строителни предприемачи. Който иска по-висока етажност, трябва да отдели част от имота за този, който дава разрешението. Говореше се, че има и тарифа за разрешение за бензиностанция. Впрочем по времето на Божкова бензиностанциите никнеха като гъби.

Разговарях с много архитекти и строители, които плачеха от въведената система, поне на двама от тях мога да вярвам, но никой не се осмеляваше да си отвори устата пред камерите. Вместо да разбият порочния кръг, те предпочитаха да си траят  – докато им дойде редът и  те да влязат в обкръжението на приближените.

На Райфъла обаче не му пукаше. Той беше взел на концесия един от кварталните пазари и според концесионния договор беше задължен да инвестира в благоустройството му. Поръчал си план на свой архитект, но планът дълго време не бил одобряван. Докато един ден му казали в прав текст, че не е избрал правилния архитект. Посочили му кой е правилният – само че той работил  многократно по-скъпо. В цената влизала и комисионната на главната архитектка.

Райфъла разказа всичко това в телевизията в прав текст. Архитект Божкова с усмивка на уста пък отрече всичко.

В разговорите зад кадър Райфъла почти си призна, че не му пука чак толкова за правдата и за разбиването на системата. Целта му била да се заточат дълги съдебни дела, в това време той да си прибира наема от сергиите – без да плаща на общината. Изглежда постигне целта си, защото скоро изчезна от сцената на борбата с корупцията и тръгна към морето да строи хотел.

Окуражен от смелостта на Райфъла се появи още един предприемач, който  разказа, че главната архитекта му поискала срещу разрешение за строеж на кооперация едва ли не цял етаж. И му довели и правилен партньор. Смелчагата обаче си реши по някакъв начин проблема и бързо се скри от журналистите. Повече не каза и дума.

Една от темите, които постоянно бяха в дневния ред на Комисията, беше за далаверите с пловдивския боклук.

По това време почистващата фирма “Екоглобал” започна да финансира издаването на вестник “Акцент”. Вестникът цъфна един петък най-отгоре на павилионите – върху останалите вестници. “Това бил вестникът на кмета и казаха да го нареждаме по-така” – обясни леля Мара, която продаваше на спирката пред нас.

“Вестникът на кмета” се занимаваше почти всеки брой с нашата Комисия и с нейните членове поотделно. На първата страница бяха главните врагове - или областният управител, или Димитър Костов. А за главен благодетел на града неизменно бе посочван кметът д-р Чомаков.

Днес вестникът продължава да излиза, Димитър Костов е сред любимите му автори, а на първа страница се обявява задължително за поредната разкрита далавера на вече бившия кмет - злодей. Просто в един момент благодетелят на града беше разпределил благодатта  в друга посока.

По онова време нашата телевизия беше единствената, която си позволяваше да дава трибуна на хората, които разказваха за много съмнителни моменти в работата по чистенето на града. Комисия от експерти беше изчислила колко е реалната цена на почистването, контролираният от кмета общински съвет обаче беше заделил доста повече милиони. Въпросът беше къде отива разликата.

Между борците с “боклукчийската мафия” беше и друг член на Комисията за борба с корупцията – Христо Николов от сдружението “Зелени Балкани”. Кметът на града позеленяваше като чуеше за зелените балкани.

Един ден в Пловдив дойде американският посланик и посети “Зелените балкани”, а не общината. Не пропуснахме да попитаме кмета защо посланикът ходи на грешните адреси.

След поредното разкритие за далаверите с боклука давахме  думата като право на отговор и на засегнатата страна – почистващата фирма “Екоглобал”. Техният адвокат толкова сладкодумно отхвърляше всички подозрения, че и аз започнах да се съмнявам дали всичко, което беше казано до този момент от другия лагер, не беше измислица.

Миналата година обаче “Екоглобал” се разцепи на две и враждуващите страни започнаха да се замерят с такива обвинения, че казаното от  смелчаците по онова време започна да прилича на детска приказка.

През 2003-2004 в Комисията на няколко пъти пишехме изложения за положението с боклука, пращахме ги до прокуратурата и до къде ли не още, но никой не им обръщаше внимание. Тогава започнах да вярвам, че съществува заговор. Не световен, а наш си – на всички нива. Изглежда разните власти се разбираха помежду си за големите сделки. И се дразнеха, когато някой им разваляше рахата.

И тъй като нашата телевизия не си затваряше устата, започнаха да идват предупреждения, запитвания за цената ни и т.н. Заговори се даже, че някакъв общински мозъчен тръст обмисля създаването на още две телевизии в града, които ще ни имитират по форма и ще предлагат дъмпингови цени за реклама. Докато ни съсипят.

Бъдещето ни изглеждаше тъмно и неясно, но аз се радвах на всеки слънчев ден.. Нашите репортери идваха от снимки и ми разказваха как колегите им ги гледали със завист, защото само при нас нямало цензура. Били сме нещо като “остров на свободното слово”.

Един ден обаче тези, които досега ни желаеха лошото, дойдоха с добро.

След няколко дни репортерите ни започнаха да се връщат посърнали от снимки. Колегите им казали:”Ех, потъна и вашият остров на свободното слово”.

Трябваше да утешавам екипа с новината, че сега ще си получават по-редовно заплатите…

Миналия път обещах да  разкажа за неща, свързани с “Винпром Пещера”, но се увлякох много с боклука. Продължението следва...

 

 

Ваша милост,припомнете ни и музиката на това съмнително хоро.
Това,дето го чета тук,съм го чел другаде навремето.
Чул,па написал.
Чел написаното-коментирал как "чул- написал."

Ако не с подкуп (лошо), то може и с реклама (добро).

Поздравления за това, че сте се хванали на това хоро. Сега за корупция се говори постоянно и навсякъде.На почти всички публични личности се вменява участие в т.н. корупционни практики, къде с основание, къде без.Почти винаги засегнатите лица отговарят както споменахте с иронична усмивка, или пък въобще не им пука, защото всичко трябва да се докаже. Имам чувството, че замесването на дадена личност в корупционна схема се явява като елемент от неговия PR.