В началото на 2006 ми намекнаха, че в Пловдив има хора, които търсят начин да ни дръпнат шалтера – тоест да спрат телевизията.
Не беше трудно да се сетя кои са тези хора и какви са причините.
Кръгът, който управляваше града, беше успял по един или друг начин да си осигури медиен комфорт, единствено нашата телевизия беше сред малкото медии, които си позволяваха да нарушават добрия тон. Не надценявам това, което правехме – нямахме потенциал за качествена разследваща журналистика, но поне не слугувахме.
Мисля си, че когато някой някъде е правил план как да спечели медиите в града, просто ни е бил подценил. В един момент обаче – на фона обслужващата кмета журналистика – се оказа, че гласът ни започва да влияе сериозно върху общественото мнение. Но чак да се стигне до репресивни мерки – не можех да повярвам, че такова нещо може да се случи в една почти европейска държава. Вероятно само ме плашеха.
През лятото на 2006 започнаха да се появяват купувачи на телевизията. Едни си правеха сметката, че ще им излезе по-изгодно да си купят медия преди местните избори, отколкото да си плащат после за политическа реклама. Други обещаваха грандиозни инвестиции. Трети трудно прикриваха истинските си намерения – да станат мажоритарни собственици и да ни запушат устата.
Заплетох се в паралелни преговори и се чудех как да се измъкна. Впрочем проблемът беше не толкова в мен, колкото в италианския ми партньор Лино, който все плачеше, че си дал парите за “лоша телевизия”, но след като разбра, че има купувачи, смени веднага тона. Изведнъж определи такава цена на дела си – все едно, че продаваше дял от CNN.
В крайна сметка се намери човек, който се разбра с Лино по някакъв начин. Става дума за бизнесмена Димитър Георгиев, за който се говореше, че имал политически амбиции и за това му трябвала телевизия. Само че слуховете се оказаха безпочвени, новият ми партньор не поиска една минута време за себе си и в крайна сметка се оказа собственик на 49% от една фирма, която не печели. Нещо повече – скоро след сделката някой го беше попитал защо си е купил фабрика на 8 септември. Защото тази телевизия скоро нямало да я има.
Предупреждаваха ме за втори път. След като посягаха на интересите и на един уважаван в града човек, значи работата ставаше сериозна.
Започнах да мисля какво може да се направи, че едно евентуално затваряне на телевизията да стане, ако не невъзможно, поне скандално.
Започнах работа по нов американски проект – ако някой посегнеше на нас, значи посягаше и на Америка – поне така си мислех.
Заявих официално, че искаме да предаваме на живо сесиите на общинския съвет. Правих си сметката, че ако това стане, всеки удар срещу нас щеше да се изтълкува като заговор на политическата мафия. И посегателство срещу демокрацията.
Ръководството на Общинския съвет взе решение молбата ми да бъде разгледана на открито заседание.
Вече бях чел, че предаването на общинските сесии по местните телевизии е световна практика, в България вече това правеха в много по-малки градчета. Тази дейност се поощряваше навсякъде в Европа, даже се финансираше по различни европейски програми. Не ми беше ясно защо въпросът изобщо трябва да се обсъжда.
Председателят на Общинския съвет Страшимир Дочков беше на моя страна – даже ме покани на сесията, на която щеше да се обсъжда молбата ни, но усещах, че нещо не е в ред.
Сутринта на входа на залата, където заседаваше съветът, един съветник ме извика настрана и ми каза, че вечерта управляващата града коалиция е взела решение да се направи всичко възможно, но камерите на телевизията да не бъдат допуснати.
Обяснявам, че Пловдив се управляваше по това време от СДС, ВМРО, ДПС и ССД, а кмет беше Иван Чомаков.
Разказвам за събития от януари 2007 година. Току що бяхме приети в Европейския съюз. Не можех да повярвам, че такава рутинна европейска практика може да бъде саботирана.
Не можех да повярвам, но веднага ми направи впечатление как съветници, с които бяхме добри познати, да не кажа приятели, избягваха погледа ми и гледаха гузно в земята.
Започнаха дебати по нашето предложение. Никой не беше против, но управляващото мнозинство елегантно искаше да отложи началото на транслациите за есента – след изборите. От опозицията пък предлагаха камерите да не показват съветниците в лице – вероятно да не се вижда ясно кой как вдига ръка.
По едно време ми дадоха думата. Казах само, че ако гласуват против предложението ми, името на Пловдив ще остане в историята като град с най-непрозрачно управление. И че Европа ще ни се смее.
Обяви се почивка, партиите свикаха своите съветници по кюшетата и започнаха да се карат. В този момент се появи Славчо Атанасов –тогава още районен кмет, и като разбра какво са намислили колегите му от ВМРО, се хвана за главата. И се затича да ги разубеждава.
Разнесоха се слухове, че очакваният резил е стигнал до партийните централи в София, не знам какво още стана по време на почивката, но след минути нещата вече бяха променени.
Започна гласуването – вече почти всички бяха “за” прозрачността в управлението на града.
В решението беше добавена само една точка – че трябва сами да си търсим пари за гяволука. Сигурно се надяваха, че начинанието е непосилно за финансовите и технически ни възможности.
Веднага след гласуването дойде един приятел от тези, които бяха против транслациите и ми каза дословно:
- Братче, извинявай, но се постави на наше място. Остават ни няколко месеца само в Общинския съвет и всеки трябва да вземе по нещо. А и избори идват. Иначе нищо лично.
Така или иначе се чувствах победител. Ха сега да видим кой щеше да се осмели да ни дръпне шалтера.
След десетина дена обаче разбрах, че планът ми е бил абсолютно некадърен. С тази си прищявка – за прозрачност и публичност на управлението, просто бях прелял чашата.
След по-малко от месец вече предавахме сесията за пръв път на живо. Сложихме един телевизор на Главната – да могат поне минувачите да гледат какви ги вършат техните избраници.
Друг начин за гледане нямаше – просто вече ни бяха дръпнали шалтера.
Кой и как – по-нататък.
