Благодаря за всички коментари след скромните ми спомени от вчера, но ми идва отвътре желанието да поспоря с „киноманите” и „кинаджиите”, които проявяват нетърпимост към тези, които имат по-други вкусове и друг начин на гледане на кино

Даже ще си позволя да бъда назидателен  – все пак съм прекарал пред екрана хиляди часове. Освен това поназнайвам нещо и от кухнята на този занаят. Както би казал някой стар кинаджия: „виждал съм си името на чаршафа”. „Чаршаф” – това е белият екран – за сведение на по-младите.

Та си позволявам един съвет – БЪДЕТЕ ТЪРПИМИ.

Нека всеки да уважава вкуса на другите, да не отрича начина им на гледане, да не смята, че има само един вид кино – неговото.

Историята е пълна с примери, когато формата се променя, идват нови технически открития и тогава публиката периодично се разделя  - на носталгици и на революционери.

Иска ми се да споделя с думи прости една своя теория за изкуството въобще – която е сбирщайн от разни прочетени странички  тук и там.

Може би в основата на всичко е желанието на първите разумни същества да  консервират преживяното. Така са се появили песните и приказките, както и първите рисунки. Липсва обаче техническото средство, което да разположи картинките във времето.

Успенски,  руски учен от университета в Тарту, преди 40 години публикува снимки на стари икони, в които има по две фази от действието. Например – как се издига мечът над главата на Йон Кръстител, и в същата икона се вижда и отрязаната глава.

Старият иконописец се е пробвал да направи комикс.

Има десетки технически опити да се раздвижи човешката  фигура  -преди братя Люмиер, да не преразказвам предисторията на киното.

През 1895 година идва чудото – на „чаршафа” се появява живият живот.

Един нарамват кинокамерите да консервират историята, други – да пренасят вече измислени истории на екрана,  трети -  да правят разни трикове.

Оказва се, че от кино може и да се печели. Чаплин описва в своята „Автобиография” за един руски евреин, който започнал да продуцира филмчета, в които едрогърдести жени с големи деколтета или си завързвали обувките или се навеждали да погалят котката. Така спечелил няколко милиона и минал в друг бизнес.

Един от първите спорове е за ролята на монтажа. Казано най-популярно, оказва се, че  ножицата, която реже лентата, може да моделира по свой начин действителността, да прави каквото си иска с нея. Което за някои е било кощунствено.

Яростните спорове отдавна са забравени, ако някой се интересува, има доста книжки по тази тема в библиотеките.

В края на 20-те години идва звуковото кино. Отново майсторите на новото изкуство се разделят – едни смятат, че е дошъл краят на света, други се радват на проговарянето. Даже прагматичният Чаплин дълго време не признава звуковото кино.

Идва времето на цветната лента. Корифеите на черно-белите нюанси отново обявяват смъртта на киното – ще го погребе, тръбят те, натурализмът.

Аз бях свидетел на смяната на класическата лента с магнитна.

Беше страшна драма. Старите оператори обявиха видеокамерите за машинки за глупаци. Слушал съм дълги лекции за това какви ”меки цветове” предлага многослойната стара лента и как магнитният запис профанизирал професията и т.н. И днес някъде белокоси ветерани мътят главите на млади оператори с подобни комплекси.

Помня и как телевизията бе обявена за убиец на киното. А всъщност точно благодарение на телевизията днешният човек гледа толкова филми. Който иска да ходи в мултиплекса – да ходи. Който иска да лежи на диванчето – да лежи. Който иска да посети видеотеката – да обува чехлите и да тича. Който иска да тегли на компютъра – да тегли.

Който иска да плаче на сериалите, който иска да се кефи на ефектите…

Утре ще гледаме филми и на екрана на мобилните си телефони – и какво от това?

В крайна сметка всичко опира до самия филм и до нашите нагласи  – дали нещо ще трепне в нас или ще ни остави безчувствени.

Всъщност спорът киносалон или телевизор е само въпрос на човешката настройка да възприема в различна обстановка.

Тъмнината на киносалона е част от старата магия на киното, но за нея –утре.

Когато започнаха да се правят филми специално за телевизията, основно правило беше да има повече крупни планове – защото телевизионният екран бил малък и не можело да си различат детайлите в общите планове. Екраните обаче пораснаха достатъчно и този проблем умря.

Проблемът е, че човек трудно остава сам пред телевизора. Дистанционното също го изкушава.

Преди години имах възможност да разговарям с Кшищов Зануси, който току що беше започнал да работи за презряната от колегите му телевизия, има ли два вида кино – за телевизионния и за големия екран. И той каза простичко, че според него има една единствена тънкост - телевизионната драматургия трябва да бъде по-ангажираща. Така да се разкаже историята, че след като човек се потопи в нея, да не му се ходи до хладилника за бира и да не му се вдига телефона.

Снощи изгледах „Реката на тайните” почти без откъсване от екрана. Филмът наистина е респектиращ като професионализъм, но както много амбициозни американски творби, е прекалено усложнен сюжетно. Натрупани са повече детайли от това, което ленивото съзнание на редовия телевизионен зрител може да смели. Може би причината идва и от това, че в основата лежи роман, а при екранизациите добросъвестните сценаристи винаги оставят  от книгата повече, отколкото филмът може да понесе. Може би го правят от страх да не ги обвинят, че са осакатили литературната творба…Лично мнение – може и да не сте съгласни.

Забравих – съществува още една битка на пристрастията: американско или европейско кино.  

В крайна сметка киното е бизнес и клиентът т.е. зрителят диктува правилата. Точно пазарът разваля киното, но в същото време го поддържа и бута напред.

В Европа се опитват да избягат от пазара като дотират „стойностни” творби, но в повечето случаи са случва точно обратното. Американските филми са като диви животни, жизнени, защото са израснали в джунглата на пазара.

Днешното европейско кино много често ми прилича на животно в клетка, което го хранят редовно, но въпреки това то е хилаво. Има и изключения, разбира се.

Преди няколко години в Пловдив се проведе поредната среща на комисията, която субсидира европейското кино. Попитах ги срещу всяко вложено евро колко зрители са докарали в салона.

Комисарите дълго мигаха и се споглеждаха. И казаха, че съм първият който им задава такъв въпрос. Тяхната работа била да помагат да се правят добри европейски филми, а не да  следят след това гледа ли ги някой или не.

Хубавото на киното за киносалони е, че могат да се преброят накрая билетите.

През 1975 година написах една статия колко билета са продадени в Пловдив за един месец и за кои филми. Написаното закономерно не видя бял свят.

Впрочем и с тази статистика се правеха фокуси. В така наречените „кинефикации” имаше строг контрол върху продадените билети за български и съветски филми. Те трябваше да стават все повече и повече.

Много често обаче в киното, където в полупразен салон вървеше поредният партизански филм, в един от часовете се пускаше някой по-стар, но касов западен филм и продадените за него билети се записваха към правилното заглавие.

Но и пазарът не е всичко. Тук има още един спор – кое е по-голям успех: да напълниш салона с олигофрени или в него да седнат само двама души. Да изгледат филма и да излязат по-добри…

С интерес очаквам всички мнения по-различни от изложените по-горе.

 

 

Хубавото е че в киното едва ли има връхна точка. То както и технологиите винаги ще се развиват. Въпроса е че неправилните хор диктуват нещата. Ето до преди няколко години всички герои бяха бели, сега се появяват негри. Аз не бих си представил супермен един летящ афроамериканец, не защото съм расист, а защото той няма природна даденост, за да заслужи такъв персонаж. Но ето че днес във всеки криминален филм има поне по един чернокож и незнам защо но винаги той разкрива случаите... Каква пропаганда само...

и все пак:
филмите са изчислен начин за приобщаване на самотните хора към тяхното време,точно изчислен.
изкуство ,основано на изчисления,изчисления-основани на бюджет,бюджет-основан на кредити,кредити,основани на конюнктура,основана на .......,
уважаеми,защо да говорим за киното тук ?
сантименти?
има пейки сред дървета и цветя.фонтани бликат и разказват чудесни спомени .
дали да не приседнем там?

В този спор за мен е интересно отново да се намеси БГ киното. Всичко за което се говори тук се отнася според мен 100% за БГ киното - какво имам предвид.
Защо е бездарно БГ киното - защото търси прекалено много реализъм. То не те отделя от реалността, не те потапя в неяо различно и интересно, а напротив, показва ти все едни до болка познати истории на мъка, мутри, мъка, проститутки, мъка, шивачки, мъка.
Ники

Колкото и да си приказваме "за или против", пазарът е нещо естествено, дошъл е на този свят като нужда за хората. Всичките останали кълчотения, колкото и виртуозни да са, си остават... кълчотения. Т.е. -измислени работи.

ЧРД! Мисля, че беше днес.

приказките са измислени-да.
киното е изчислено.

Спокойно, няма да ти се разминат мненията, различни от казаното по-горе :-)

За различните начини на гледане на кино...

Вярно, че всичко е въпрос на нагласа и желание, но все пак технологията налага доста ограничения върху гледането на малък екран. И впрочем, не си прав, че по-големият размер на днешните екрани помага много - резолюцията на DVD формата си е около телевизионната (720/480 пиксела е резолюцията на един DVD филм) и колкото и голям да направиш екрана, повече детайл в нея не може да се види. Едва Full HD стандартът поизравни нещата (в смисъл, че днес в така наречените "дигитални салони" филмите се прожектират на резоюция 1920/1080 пиксела, което е точно Full High Definition). Но колко от зрителите имат подобни телевизори? А съответни плеъри или мощни компютри, които да могат да излъчват подобни филми? И достъп до филми с подобно качество? И на каква цена?

Разбира се, когато няма риба, и ракът е риба - гласеше една българска поговорка от времето, когато рибата се е смятала за по-ценна от раците. Така че от друга страна сигурно трябва да се радваме, че телевизията, видеото и по-късно DVD-тата направиха възможно гледането на филми да стане ежедневна дейност. Ама от още по-друга, това превърна киното от преживяване в обикновено забавление, което се отрази даже и на качеството на създаваните филми. При драстично разширените възможностите за разпространение на филми, в създаването на така нареченото "съдържание" са се включили и много хора, които са далеч от съвършенството като творци, а в един момент даже и на добрите понякога им се налага да си изсмукват от пръстите поредните творения - затова днес филмовият пазар освен с истински филми е пълен и с нискобюджетни бози, екранизации на комикси, безбройни римейкове на класически филми, сериали и какво ли още не. Все продукти, виновни за лошата слава на днешното кино.

И още нещо... Това, че можем да гледаме филми винаги и навсякъде, определено притъпява сетивата и прави преживяването много по-слабо. В края на краищата, с всичко е така - изобилието води до пресищане и до загуба на радостта от нещата, които иначе обичаш.

Между другото, в белите страни на "чаршафа" му викат "сребърният екран" - но вероятно различните названия идват и от различния материал, който се е използвал за екран там и у нас :-)

"Властелинът" е връх в литературата - факт; сам по себе си филмът е и постижение за киното - факт; но за всеки, прочел тази книга с разбиране, филмът е поредният жалък пример на холивудски полуфабрикат - не защото Холивуд не може да прави стойностни неща, а защото умишлено сдъвква материята така, че да не затрудни малоумния зрител. и не ми обяснявайте, не казвам, че Холивуд не са профита - работил съм с томас акерман, джордж кастело, томи хестридж, джон капила - профита са, ама са първо тътговци, после кинаджии.

p.s. извинявам се на автора, че коментарът не е към него - там янам какво да се коментира, казвам му "евала" за цялата поредица.