Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.04.2009 10:24 - ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗГУБЕНИЯ СОЦИАЛИЗЪМ – ЗА СЕМКИТЕ
Автор: zaprehoda Категория: Бизнес   
Прочетен: 6841 Коментари: 7 Гласове:
0

Последна промяна: 08.11.2009 15:44


     Реших – тръгвам смело напред. По-скоро назад – в света на спомените от 50-те и 60-те години. Не да разказвам историята на своя живот – тя не чак толкова интересна, колкото да се опитам да опиша онзи свят на дребните неща, който рано или късно ще бъде забравен. Тогава животът минаваше в едно голямо очакване – кога ще дойде онзи жадуван строй, когато всеки ще работи според възможностите и ще получава според потребностите. В детските ни главички съвсем сериозно живееше убедеността, че много скоро бозата и гевреците ще бъдат без пари – както и всичко, което пожелавахме, а стотинките ни не стигаха. Светът беше пълен с толкова изкушения и би било несправедливо този свят да бъде забравен завинаги. Дали някой се е сетил да започне да събира остатъците от него? Отворете вестниците от онова време – в тях има само думи, които също са документ за времето, но няма и помен от реалния живот. Не знам дали нещо може да се намери и в архивите на БНТ, от които сега се правят помпозни обзори – летопис на времето. Само че освен „Златният Орфей” и златни медали за гимнастички и щангисти имаше и толкова по-обикновени радости за хората. Имаше и ужасно много глупости, но БНТ избягваше да се занимава с обратната страна на медала – твърдя го като съучастник в многогодишните усилия на системата да ни показва едностранно /най-меко казано/ живота. Отново си спомням големия съветски режисьор Михаил Ром, който в началото на 60-те години беше преровил десетки километри немски киноархиви, за да стигне до истината за фашизма. И беше намерил много митинги, манифестации, речи, спортни успехи, победоносни битки …И нито един кадър, който да показва как живее обикновеният немец. Как изглеждат улиците, хората, магазините… Дали след време някой няма да се опита да направи филм за нашето време и напразно ще търси истинската картина на живота ни? Ако нещо е останало, това е по-скоро в игралните филми от онова време. Киното трудно може да създаде един цял измислен свят – на каквото са способни думите. А имахме късмет да попаднем и на добри кинаджии – един Георги Мишев само направи повече за новата българска история повече, отколкото цял отбор титуловани летописци. Да не изброявам още имена и заглавия, благодарение на които имаме все пак някакви останали кинодокументи от онова време. Скоро трябваше да правим рекламен клип за нова марка кисело мляко. И както е модата – решихме да пренесем действието в чернобялото време на кварталните млекарници. Дълго търсихме някакви  – няма. Докато се сетихме за „Таралежите се раждат без бодли”. Малките герои отиват да връщат бутилки, а Саркис Мухибян стои героично зад щанда…Два кадъра, в тях не се вижда чак толкова много, но пак е нещо.Само че и там ги няма гювечите с кисело мляко, което буквално се режеше с едни огромни плоски лъжици. Има ли някъде запазен такъв кадър или снимка? Едва ли. Кой ли се е сетил да го направи, но това си беше част от живота на няколко поколения българи. Ще дойде време – ще стигнем и до млекарниците.След историите за старите филми, телевизорите, тоалетната хартия, бозата, лимонадата… Добавяйте и вие. Ако имате снимки, изпращайте. Всеки нов щрих, който откривам в коментарите, ме кара да си спомня за още неща. Нещо като прочутата маслена сладка „мадлена”, която отприщва бента на спомените на героя на Марсел Пруст. Става дума за автора на един от най-известните романи на XX век „В търсене на изгубеното време” и за една от култовите сцени в световната литература. Ето няколко реда от нея: “Видът на малката курабия не ми спомни нищо, преди да я бях опитал. Формите, включително и формата на малката маслена черупка, така чувствена под строгите си набожни плисета, не съществуваха вече или дремеха… Единствени мирисът и вкусът, по-крехки, но по-жизнеустойчиви, по-безплътни, по-трайни, по-верни, витаят още дълго време като души над пепелищата на всичко останало, за да си спомнят, да очакват и да се надяват, за да носят, макар и почти незабележими самите те, необхватната сграда на спомена. И щом разпознах вкуса на парченцето масленка, потопена в липов чай, която ми предлагаше леля, тутакси старата сива къща към улицата изплува в съзнанието ми…” Не знам дали ми отива да се вживявам в ролята на героя на Пруст, но когато някой от вас ми изпрати описание на нещо, което съм пропуснал или забравил, и веднага до него съзнанието ми започва да подрежда нови и нови избледнели картинки, чиито цветове постепенно са засилват, стават все по-ярки и след малко застиналите образи започват да оживяват, идват и забравени аромати, шумове, неизвестно откъде изплуват откъслечни реплики, след тях идва ред на лицата на забравени хора, не разбирам какво ми говорят, но чувствам какво искат да ми кажат…И вече не знам дали те са дошли при мен или аз съм се върнал в тяхното време. В нашето време… Май Марсел Пруст започна да ми влияе… Но да се върнем – от измисленото френско селце Комбре в истинската пловдивска Аджисан махала, където бяха първите ми осъзнати срещи с живота от 50-те и 60-те години. В един периметър от няма и сто метра се беше събрала цялата вселена на тогавашното човешко съществуване – фурна, бакалничка, зарзаватчийница, бръснарница, сладкарница, месарница, отделно магазин за карантия, млекарница, книжарница, библиотека, кръчма – и не на последно място ОФ клуб и Щаб на доброволните отряди. Имаше само една търсена стока, която нямаше постоянен адрес. Не става дума за дрогата – тогава такива работи нямаше, а и не бяхме чували. Слънчогледовите семки! Има ли българин, който да не е бил подвластен на този порок – люпенето на публично място? Скоро четох някакво изследване кои били любимите ядки на българина – семките и фъстъците. И преди 50 години си беше така. Може би и преди 100. Семките ги продаваха най-вече циганите. Обикаляха по улиците с хартиени фунийки, направени от страници на книги или тетрадки. Фунийката е гениална обемна фигура – хем изглежда голяма, хем съдържанието й е измамно малко. Тя е завладяла целия свят – ако се вярва на кубинеца Педро-Хуан Гутиерес, който в „Кралят на Куба” описва как гордите граждани на свободна Куба купуват насипен слънчоглед, печат го на газов котлон и после го насипват във фунийки. И така печелят повече от работата в социалистическите заводи. Имахме тайни адреси на цигани от махалата, които тайно продаваха и насипен печен слънчоглед – така икономисвахме стойността на опаковката и бяхме на сметка. Слънчогледът се мереше с лъжица – не помня колко беше лъжицата. Сигурно днешни 2 стотинки. Имаше една баба, която стоеше скрита зад камара семки в една тъмна стаичка в малка полусрутена къщичка и любезно ни даваше и по половин лъжица. Веднъж отидохме с последните си 3 стотинки – това са 0,3 днешни стотинки. Бабата не ни върна, усмихна се, щипна малко семки със съсухрените си пръсти и напълни малките ни детски шепички. Някой път след изпразването на шепичката олизвахме полепналата по дланта ни сол. И това ни беше вкусно. Празник за семкаджиите бяха съботите и неделите, когато имаше мачове. Те се нареждаха – а май се нареждат и днес, далеч преди стадиона, и подканват запалянковците с реклама на стоката си. Миналата година попаднах на много интересен постинг, където бяха събрани някои уникални призиви на семкаджиите – ако някой се сеща къде е, много моля да се обади. Аз съм запомнил два уникални „слоугана”. При едно  гостуване на „Черноморец” „Хайде на семето” се беше превърнало в „Хайде на черноморския паламуд!”. Другата реклама бе „Хайде на балканските череши!” От една страна в митологичните нагласи на българина определението „балкански” е синоним на чистота и сила. За картофи и кашкавал върви. Но съчетано с „череши” и отнасяйки се до печен слънчоглед – това вече е абсурд, граничещ с гениалност. През 73-а като войник в КЕЧ прекарах не помня колко съботи и недели затворен зад телената мрежа на поделението. Добре, че в района имаше циганки, които ни снабдяваха със слънчоглед. От сутрин до вечер седяхме на пейките и споделяхме за кой ли път едни и същи моменти от краткия ни все още сексуален опит. Вечерта след нас оставаха камари шлюпки. Бяхме стотина млади и здрави мъже. Можехме да свършим много работа на тази държава, но тя предпочиташе да ни държи затворени, люпейки семки като кърдаринки. …Тук жена ми хвърли едно око на написаното и добави, че люпенето на семки било част от живота и във „Вип Брадър”. Не мога да го коментирам, но се радвам, че животът продължава… За фъстъчките – следващия път. След това – за бонбонките. Защото „семки и бонбонки” вървят ръка за ръка – както се пееше в една детска песничка…    



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. vmitkov - 3-те стотинки
26.04.2009 20:47
от онова време бяха 20 % от цената на 1 кг типов хляб, който струваше 15 стотинки.

Ако сега 1 кг типов хляб е 1,50 лв. (а тя в действителност е повече), то 20 % от 1,50 лв. са 30 ст.

Тоест - 3 някогашни стотинки не са сегашни 0,3 ст., цели 30 сегашни стотинки. Даже и повече.

Какво да се прави? На това му се казва девалвация на валутата.
цитирай
2. vmitkov - И сега на циганите
26.04.2009 20:48
са позволени неща, които на българите не са позволени!!!

Защо ли?
цитирай
3. vmitkov - Г-н Тодоров,
26.04.2009 20:51
Ходил ли сте на футболен мач по времето когато стадионите бяха препълнени? И когато освен, че крещяха в ушите ми, вратът ми беше пълен с люспи от семки...

От онези времена не обичам да ходя по стадиони тъкмо поради тези причини...
цитирай
4. анонимен - Забравени жестове
28.04.2009 01:21
В тази тема, потребителите се опитват да възстановят дребните елементи от социалистическото си ежедневие - от алуминиевите капачки на бурканчетата мляко, до селските летни вечери. Очарователно носталгично е :) Дано и Ваши спомени пробуди.

http://forum.bg-mamma.com/index.php?topic=342482.0

цитирай
5. анонимен - Някои шоколадови лакомства от 80-те
28.04.2009 17:24
Спомняте ли си десерт "Република", аз го открих през втората половина на 80-те, имаше го до началото на 90-те. После изчезна, за да се появи преди няколко години в разновидности, нямащи нищо общо с оригинала. Струваше 16 стотинки и направо се бях пристрастил да си го купувам за десерт на обяд, след буламачите в студентските столове (купонът за студентски стол беше 50 ст.) Беше нещо като сегашния Марс, а по спомените ми - даже по-вкусен (стига да не беше престоял дълго по складовете, тогава кремът вътре ставаше прекалено твърд). Защо ли го спряха? Както предположи един приятел, може би за да не прави конкуренция на Марс. Днешната "Република" определено не може да прави конкуренция на Марс.
Другото сладко откритие, което направих в края на 80-те, се казваше "Крем Меланж". Не помня цената му, но май беше по-скъпо от Република-та. За неговото изчезване съжалявам даже още повече. Това беше много вкусен течен крем вътре в шоколадова обвивка под формата на дълъг, но тесен паралелепипед, полупресечен на няколко места (за отчупване). Не се сещам за нещо подобно по форма или вкус в днешно време. По вкус сега най-близо до него са може би бонбоните "Сезони".
цитирай
6. анонимен - Един почти изчезнал бизнес
29.04.2009 15:46
Моите спомени за това време са главно от Сливен.Тогава празник на семките бяха панаирите .Спомням си как земята просто беше покрита с всевъзможни шльопки и най се набиваха на очи тиквените семки.Тях ги обичах най-много защото обикновено трудно се намираха а на панаира ги имаше в изобилие.Имаше и много от един едър и по светъл слънчогред ,имаше бели надлъжни ивици.Също се продаваха страгали и леблебии -тези залъгалки бяха най-масовите.Панаира сякаш беше един друг свят -пъстар ,шумен и се намираха неща които просто ги нямаше по магазините.Всевъзможни занаятчийски стоки ,стрелбища с награди които разбира се не се падаха но имаха лъскави етикети и често бяха купени в Югославия имаше и картичките с по нещо голо преснимани нелегално и продавани на ухо.Мисля ,че днес сме загубили нещо което и тогава трудно си проби път-да приемат без проблеми стъкления амбалаж.Кварталните магазини приемаха ограничено ,понякога само от един вид (все нямали каси).Що се отнася за бирата ,тя пък трудно можеше да се купи за в къщи без амбалаж.В по късните години се появи особена форма на търговия с бира и безалкохолни.Разрешиха на някои хора в домовете си (строго ограничено и неизвестно как избрани)да продават тези стоки с надценка по една стотинка на брой .Те дори слагаха надписи "Само пълно за празно"и не даваха ако не си носиш бутилки.Когато се появиха суперите в тях откриха специални отдели където изкупуваха всякакъв амбалаж и даваха парите веднага директно на ръка.Това беше моя пръв частен бизнес който години на ред като ученик ми даваше възможност да бъда поне отчасти финансово самостоятелен. Тогавашни цени на амбалажа:бурканчета от кисело мляко-0,04 лв.еднолитрови шишета от олио -0,07лв.еднолитрови шишета от безалкахолно лимонада и "Швепс" и вино -0,10лв,от бира 0,07лв.,по малките бизалкохолни бяха по 0,07лв.Най-масовия хляб "Добруджа"беше 0,30лв.Най-евтин беше "Типов"но се намираше все по трудно през годините.Спомням си ,че дори го режеха ако поискаш на две парчета по 0,10лв и по 0,05лв.Салам кучешка радост-2,40,"Камчия"-3,60.
цитирай
7. kaksiika - Да припомня за прясното мляко в т...
09.05.2009 20:35
Да припомня за прясното мляко в тъмнозелени стъклени бутилки,което през лятото поляците започваха да пият веднага,след като го купеха в магазина,без да се притесняват от големичката опашка.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zaprehoda
Категория: Бизнес
Прочетен: 9456192
Постинги: 999
Коментари: 6456
Гласове: 8615
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031