Отделихме подобаващо място на слънчогледовите семки, които продължават да заемат важно място в живота на българина. Сложени на трапезата, те могат да елиминират опитите за социално общуване. Преводачът –бохемист Васко Самоковлиев беше поканил няколко души на гости /преди 25 години, но още си спомням детайлите/, бяхме се събрали интересни хора, на всичкото отгоре отдавна не бяхме сядали на една маса и имахме какво да си кажем. Хапнахме, пийнахме и не помня как на масата се появиха слънчогледови семки. Зачоплихме вкупом и зазяпахме телевизора. Изведнъж Васко стана, изключи телевизора, прибра семките и ги отнесе в кухнята. След което каза следното: -         Телевизорът ебава мамата на компанията, а слънчогледа - на моабеда! След малко общуването се възстанови, комуникационният дефицит изчезна и така всеки научи много неща за другите и за живота въобще.
Поетът Иван Пейчев пък ни остави образа на "стадионите, които плюят семки".
Не знам какво място заема семколюпенето в другите страни, ако някой има впечатления, да пише. Ако слънчогледът си беше и остава цигански бизнес, малко по-специален беше маркетингът на тиквените семки. В този бизнес повече бяха българите. Бледоликите търговци естествено не стояха по ъглите с фишечета в ръка, а използваха по-модерни система на разпространение на продукта. Имаше даже наченки на мултилевъл маркетинг. Из учрежденията минаваха вдъхващи уважение търговци на семки – както днес продават контрабандните цигари, и формираха контингент от постоянни клиенти. Някъде даже имаше чиновници, които по съвместителство снабдяваха целия колектив със семки. В магазините преди 30- 40 години нямаше кой знае какъв избор на ядки – както сега. Бях на 20 години, когато за пръв път видях шам-фъстък. Иначе нашият садовски фъстък го имаше навсякъде, пакетиран в целофанени пликчета, но обикновено беше влажен, гранясъл и въобще неприятен на вкус, тъй като беше печен отдавна и не се съхраняваше както трябва. Истинският вкус на фъстъка можеше да се открие при амбулантните продавачи на фъстъци. Хванах времето, когато те не само продаваха на колички, но и обикаляха по ресторантите със стъклени…не знам каква е думата, за да опиша подвижния им склад. Като ги извикаш, първо слагаха на масата бял лист със завити краища – така ставаше нещо като чинийка, по това време тарелките за еднократна употреба още не бяха открити, след това фъстъкаджията отмерваше с нещо като минатюрна крина количеството и прибираше парите. Тези фъстъци винаги бяха пресни, някой път даже топли. Бяха и по-скъпи, разбира се. Познат на всички в Пловдив фъстъкаджия беше тъстът на прочутия футболист Христо Бонев. Бизнесът му вървеше, тъй като купувайки от него, човек можеше да научи и някоя новина около Зума. По лавките можеше да се намерят пакетчета със страгали и ядки от кайсии. Последните бяха заместител на бадемите. Ако бяха опечени и осолени, както трябва, бяха вкусни, имаха аромат на цианкалий, леко горчиви, често обаче горчивината ставаше неочаквано силна и човек започваше яростно да плюе. Орехови ядки се намираха само в Показния зеленчуков магазин на Главната |/говорим за Пловдив/ и на пазара. Имаше ли солени лешници и бадеми – не помня. Бонбониерата „Троен лешник” беше цяло съкровище, но за бонбоните ще говорим по-късно. Имаше някакви сладки ядки – дали не бяха обвити с карамел, но също съм ги забравил. За прочутатите „Снежанки”, също ще стане дума по-късно, тях ги броим за бонбонки.
Десетилетия пазарът предлагаше едно и също и смятахме, че така ще бъде вечно.
Първият пробив дойде от запад, по-точно от Югославия. Оказа се, че и при ядките има нови технологии. Появиха се т.н. "кикиритки" - фъстъци белени и вакуумирани. За известно време стнаха модни, след години започнаха да ги правят и у нас. 10 ноември 1989 година отприщи бента на ядките. Сега те нахлуха от югоизток, от Турция. Първите екскурзианти до Истанбул гледаха да накупят колкото се може повече стока от чаршиите, но отделяха по няколко лири и за удоволствие. След дълъг пазарлък присядаха някъде да си починат с пакетче лешник или шамфъстък в ръка. Някои предприемчиви момчета бързо направиха бизнес с ядки – писал съм за това, появиха се и фирми, които пакетират професионално и дават пари за реклама. Даже си помислих, че днес вече е трудно да се направи бизнес от пренасяне на ядки през границата – вероятно пазарът е наситен и печалбата е малка. Миналия месец обаче открих, че в Одрин лешниците на улицата са по 8 лева, а на сергията в Пловдив – 15 лева. Скоро открих, че се внасят и някакви огромни непознати бразилски ядки. Една от тях тежи колкото цяла детска шепичка фъстъчки. От онези, които фъстъкъджията разнасяше топли по масите в ресторант "Молле". Възрастните пиеха лимонада, а ние, децата, тичахме около шадраванчето...
Утре може да се появят и ядки, големи като земното кълбо, но онзи вкус  никога няма да го има повече...

Тази сентенция (май е старогръцка) обяснява защо някогашният вкус няма да го има (както няма да се върнам в онази възраст).
Бих отбелязал обаче, че след дълга консумация на всякакви ядки, макадмия, бразилски орехи, кашу, шам-фъстък и пр., сега отново ми се услаждат слънчогледови и тиквени семки за мезе.
Поздрави
Колчо Ковачев