След като основателно бях разкритикуван, че съм пропуснал да кажа и една дума за лютеницата, веднага бях завладян от натрапчиви доматени видения. В съзнанието ми започнаха да изплуват спомени за безкрайни текезесарски масиви, изпълнени с млади бригадири, събиращи прекрасни червени домати в зелени кофи. Бригадири и бригадирки, разбира се, които събират червения плод, без да престават да пеят. Събират, пеят и се дупят, дупят…Ех, спомени незабравими. Пловдивският изобретател Дженю Караколев се мъчи много години да се пребори с дупенето, като изобрети български доматокомбайн, но дойде Демокрацията, бригадите ги разпуснаха и проблемът отпадна. Дженю обаче има една друга безспорна заслуга за развитието на доматопроизводството. Партията и Правителството купили италиански машини за сеене на доматено семе. Изхарчили огромна сума от така дефицитната западна валута, пуснали машините, обаче работата се оказала ялова. В земята не влизало нито едно семенце. Семенцата оставали в тръбите на скъпите машини, тъй като били мъхести. Захващали се с мъхчетата едно за друга и задръствали проходите. Оказало се, че не машините били калпави, а нашите търговци, които решили да икономисат малко народна пара и не купили някакви други  машинки, които предварително обирали мъха на семенцата. Хванали се за главата най-големите ръководители на социалистическото земеделие – див страх ги тресял, като си мислели какво ще стане като разбере Тодор Живков за провала. И опрели до Дженю. Дженю беше от онези самородни изобретатели, които от две стари машини можеха да направят една съвсем нова. От прахосмукачка и велосипед можеше да направи малък трактор. Заблъскал си главата Дженю, но нищо не могъл да измисли.  Прибирал се уморен от мислене една вечер и видял как една нова вносна машинка почиства Главната. Нещо като мотокар, на който отпред са сложени едни големи въртящи се четки. И планът веднага бил измислен. Още на другия ден взели на заем една от големите четки, прикрепили я към едно голямо корито, пълно с вода и доматено семе, задвижили четката с трансмисия, тя заблъскала семената в стените на коритото и така ги излъскала, че като ги пуснали на другия ден в тръбите, минали през тях за нула време и си намерили мястото дълбоко в почвата. Държавата била спасена, а Дженю го пратили в Куба, за да помага на Фидел Кастро, който също направил икономия, купувайки от същите италиански машини. Не знам дали благодарене на италианско-българската механизация , но по едно време май бяхме станали първи по износ на домати в света. Първи, но с едно малко уточнение – „на глава от населението”. Така или иначе българските домати – пресни или на лютеница, стигаха до къде ли не. Моят приятел Пешо, който живее на 100 метра от прочутия навремето консервен комбинат „Витамина” – Стамболийски или Гара Кричим по-рано, разказва следната история. Ходил Пешо по някаква работа в Съветския съюз и както му е редът още на втория ден започнал да сваля една рускиня. Започнал да й обяснява, че е от България, но рускинята нещо не се впечатлила.  - Аз съм от Пловдив – започнал да лъже Пешо, - град на 7 000 години, на 7 хълма… Рускинята само вдигала рамене – тя и не била чувала за града на тепетата. -         Какво ли щеше стана, ако ти бях признал, че съм от Гара Кричим? – промърморил накрая повече на себе си Пешо… И станало чудото. -         ГАРА КРИЧИМ? - ококорила се рускинята.- ЛЮТЕНИЦА? Оказало се, че покрай лютеницата от „Витамина” цялата огромна съветска страна знае за родното място на Пешо. Следващата сцена  е с „точка червена”, както се пее в песента. Лютеницата от Гара Кричим е онази с „момиченцето”. Момиченцето с нацапана от лютеница устичка. А онази с „хорцето” е от Първомай. Момиченцето е моята колежка, днес вече в зряла възраст, Марианчето. Тя израснала в двора на „Витамина”, тъй като майка й и баща й цял живот работеха там. Чудели се какъв етикет да измислят, някой забелязал малката Марианка и готово – тогава нямало кастинги, стайлинги и т.н. Минали години, милиони етикети с момиченцето от Гара Кричим обиколили света и един ден от ръководството на комбината решили да сменят етикета – да сложат нов, по-лъскав и дизайнерски по-изпипан. Пуснали лютеницата с новия етикет, натоварили един кораб за Япония, но японците – като видели новата опаковка, и веднага казали:”Ресто!”. И върнали пратката, за да се сложат старите етикети с Марианчето. Та тогава нашите започнали да прозират някои тайни на търговията, маркетинга, лейбъла и разни неща, които по онова време не се учиха във Висшите партийни школи, през които минаваха повечето директори. Циганска баница и филия с лютеница бяха обичайните ни закуски онова време. С моя приятел Гълъб обикаляхме покрай дома на една съученичка, по която той си падаше, и един ден я видяхме седнала на тротоара с филия в ръка и с омазана от лютеницата уста. Бяхме раздвоени – дали гледката убиваше любовта или разгаряше някакви нови неясни желания… Колкото и вкусни да бяха няколкото вида купешка лютеница, които се намираха в магазините, домашната си оставаше ненадмината. Цялата работа беше, че майките и бабите ни слагаха повече червени пиперки в своето производство. По едно време даже се изхитриха да купуват готово доматено пюре и да добавят млени пиперки. Но и тази рационализация не направи домашното производство по-лесно. Първо трябваше да се намерят подходящи пиперки. Стринка ми Лили от Плевен си ги купуваше обикновено от Пловдив – в Северна България не се намирали. След това идваше печенето – на тенекия, а по-късно в онова уникално българско изобретение, наречено „чушкопек”. После идваше беленето, в което участваха и децата, меленето, варенето в големи тави… По-лесно беше пълненето на шишета с млени домати. Трябваше месомелчка, фуния, капачки – събирахме ги цяла година, и накрая затварячка. Капачките се натискаха със специално приспособление, подобно имаше и за капачките на бурканите. За консерванти се използваха аспиринчета или натриев бензоат – от аптеките. Тогава не мислехме кое е вредно и кое – не. Важното беше, че винаги имаш резервно ядене. Изсипеш бутилката с мления домат в една паничка, залееш с олио, нарежеш празец, повечко сол и като почнеш едно топене – да си оближеш пръстите. Вкусно и икономично. Компотите пък се варяха в казани с пуснат вътре нагревател – това беше по-модерната технология. Старата беше на огън в двора или в междублоковото пространство. Докато американците палеха своите барбекюта, за да си правят густото, работливите българи, събираха съчки, за да сварят зимнината си. И вечер лягаха претрепани. -         Като почне сезонът на туршиите и компотите – оплакваше се един приятел, - и жена ли спираше да ми пуска. Все сърдита – не съм помагал. Една нощ помагах до 4 сутринта, затворихме два рафта буркани, легнахме си, пуснах ръка и пак не ми стана работата – сега пък била уморена. Семейните отношения се оправяха през зимата – малко ракийка и разреден компот – вместо лимонада, и нещата започваха да си идват на мястото. Пък и пълните рафтове с буркани създаваха чувство за увереност и самочувствие. Чист афродизиак.
Дворовете на консервните комбинати бяха пълни със суровина, не стигаха работници. В пловдивския "Първи май" караха с автобуси цигани чак от Пазарджик. Заплатите им стигаха и за ядене, и за тока. Всичко започна да рухва с идването на демокрацията. Човек вече не знаеше какви са доматите и не можеше да разбере защо вкусът не е същият. Появиха се двеста вида лютеница – все по рецептата на „баба и дядо”. Ние станахме на баба и дядо, но вкусът не е нашият. Идват домати от къде ли не, даже от Китай, казват, карали, но това няма нищо общо с  нашия класически текезесарски домат. Само куртовската капия никой не може да замести – става дума за онези червени месести чушки, от които ставаше най-хубавата лютеница. Идват си наши студентчета от Америка и започват да лапат нашенски домати като невидели. Американските били боклук на вкус. Разправям какво си говорят студентчетата на един замогнал се наш емигрант от Чикаго и го бъзикам, че не им струват доматите. -         Не струват онези от 2 долара, които си купуват българските студентчета – позасмя се човекът.- Аз обаче си купувам домати от 12 долара. Аз обаче помня една година доматите на Понеделник пазара струваха по 2 стотинки. Да знаех тогава, да ги бях изкупил и да ги бях закарал в Америка, за да ги продам по 12 долара…  

Няма по-вкусни от нашенските! Но в последно време нещо им се изгуби семето. Все повече производители сеят вносни сортове, които не струват нищо, просто не са вкусни!
Дойдеше ли време за печене на чушки и варене на лютеница, двора на блока ни(живеех в блоковете на Байкал) се превръщаше в консервна фабрика!

тва за брендинга и японците беше хубаво

както винаги ;-) Иначе проблема с доматите е, че ни продават зелени домати, изкуствено "боядисани" в червено. И хрупат ли хрупат, което няма нищо общо с узрелия домат. За съжаление ми е почти невъзможно да си намирам нормални домати вече :-(

Днес не само с доматите е така. Всички плодове станаха безвкусни. Вземете например ягодите. Ами блудкаво до отвратително. И захарта вече не помага. Ами зелето, също се загуби. Онова вкусното зеле дето му викаха "кюсе зеле". И ябълките не са същите. Няма я онази вкусна и сладка айвания или киселата карастоянка. Вносните само цената им вносна. Е! Има и добри, ама по-скъпи от портокалите. Всички кайсии станаха силистренски. Веднъж на пазара една баба продава в една кофа "силистренски" кайсии. Питам Наистина ли са силистренски! А тя вика. Ами! Ама им правя пиар. Хи-хи-хи! По едно време се дигна голям шум около нитратите. Сега да сте чували такова нещо!! И краставиците са блудкави. Защото семето е вносно. А знаете ли защо се казва краставица? Защото истинската краставица трябва да има пъпчици, такива каквито излизат по кожата на човека, когато заболее от КРАСТА. А сега краставиците са гладки като на Слави Трифонов кубето. Вярно, тези краставици никога не горчат, но в тях има толкова много химикали, че по-добре изобщо да не ги ядем.
Да ви е сладко.

защото на бригадите се беряха домати за износ! А за износ се беряха абсолютно зелени домати, защото те се изнасяха за соцлагера с железопътен транспот.
Бяхме на ученическа бригада през 1959 - цял един календарен месец в село Първенец. Настанени за спане бяхме в класните стаи на училището. Чиновете бяха избутани в коридорите. Покрай стените на стаите на разстояние около 1.90 - 2.00 м. бяха наковани вертикално талпи и се получаваше нещо като плитки сандъци. Тези сандъци бяха напълнени със слама, а отгоре беше опънат брезент закован към талпите. Това бяха нашите матраци "ТЕД" по нова време.
Доматите, абсолютно зелени, се беряха от текезесарите и се доставяха под големи навеси - манипулационния пункт, където се сортираха от бригадирките, а бригадирите разнасяха и товареха пълните щайги.
За ГДР-ето се товареха абсолютно зелените домати, защото пътуваха с влака по един месец. За Чехия се приготвяха домати, които бяха почнали леко да порозовяват в долния си край, защото до там пътуваха за по-кратко врема. Ако нещо бяха започнали да се зачервяват по-сериозно - заминаваха за нашите плод-зеленчуци. Износът за чужбина беше толкова голям, че процентът на бракуваните "червени" домати изцяло покриваше доставките за пловдивските магазини.
Тогава бях завършил 8 клас в училище "Лиляна Димитрова", Огнян и Славян Сапареви ми бяха батковци и те бяха на същата бригада. Ако някой се съмнява в приказките ми, те биха могли да разоравят още по-интересни истории за тази бригада.

ядем едни "пластмасови" домати...режа ги на по-малки парченца, та по-лесно да се дъвчат...
Като знам сега как грохналия ми дядо прилежно полива ония истинските, дето с гордост казва, че не са торени и ми се ще да живее вечно и все така да да сади и полива...Баба ми разбира от сортовете и такъв зарзават изкарват, че човек като седне под асмата лятно време да хапне душата му се пълни с доволство, докато хрупа, мляска и преглъща...
Лютеницата я правехме в огромна тава на огъня...цял ден посред лято се потяхме, докато бъркахме с едни големи дървени бъркалки...ама после и купешката по онуй време ни се струваше блудкава в сравнение с "на баба".

Ударихме го на спомени. Да му мислят онези, които
нямат нашите. Ние сме над 50 год. нали?
Бях позабравила някои неща, които Евгени ми припомни.Благодаря ти.

супер сърдечен и всъщност, освен, че усмихва с тези доматени спомени, дава и интересна картинка за времена отминали, които аз, например, набор 82 няма от кого да разбера :) а такива малки човешки неща не ги пише по учебниците :)

A za6to nikoi ne kazva i duma za nai-velikoto balgarsko izobretenie na 20 vek 4u6kopeka i negovia izibretatel Velizar Stoilov(biv6 zam kmet na Sofia,rodom ot Kustendil)

az vob6te ne razbiram ot tezi raboti