Не съм сигурен колко е било мръсно тогава бельото, но във всеки случай беше голямо. То препълваше кошовете и просторите никога не стигаха, за да се простре. Такива работи като слипове, бикини – да не говорим за прашки, и прочие глезотии нямаше. Детството ми и младостта ми минаха под знака на едни прекрасни гащи – стопроцентов памук, меки и еластични. Трикотажни. Не спарваха и не притискаха, защото имаха широки крачоли. Не знам защо, но единият крачол винаги беше по-дълъг от другия. Освен това гащите бяха черни и носеха на мръсно. Подобни гащи виждахме от време на време в съветските филми и бяхме сигурни, че целият свят е обут така. С развитието на международния транспорт обаче в родината ни започнаха да нахлуват дебели „списания” – по-точно каталози на „Некерман” и „Квеле”, които шофьорите на ТИР-ове придобиваха безплатно и след това подаряваха или продаваха. Та в тези каталози се мяркаха мъже с разни видове долно бельо, което съвсем не приличаше на нашето, но ние го подминавахме като педерастко и се втренчвахме в страниците, посветени на дамските гащи и сутиени. В някакъв вестник се появи читателско писмо, в което се разказваше за някакъв уважаван чужденец, който дошъл в България, но му откраднали куфара и му се наложило да си купи ново бельо. Дълго се чудел на черните ни гащи, които единствено му предложили в магазина, попипвал ги гнусливо, пък накрая си купил дамски кюлоти. Със сигурност е бил педераст. Постепенно обаче и  в нас започваше да се прокрадва съмнението, че това, което носим под панталоните, не е най-красивото. Със сигурност не изглеждаше  много секси в очите на гаджетата. Някои намираха изход в черните шорти, които ни купуваха за физическо, други в банските. Аз специално си купих от спортния магазин сини атлазени шорти, които хич не бяха удобни и се скъсаха още преди да ми се удаде случай да ги демонстрирам. Хвърлих на вятъра цели 3 лева и 40 стотинки, което си беше тогава много пара. Когато най-после дойде моментът да си сваля за пръв път панталоните пред едно момиче, предвидливо си бях сложил банските. Прекъсвам на най-интересното, за да кажа няколко думи за това как ходехме облечени на плаж. Като малки седяхме на пясъка и се плацикахме съвсем голички – почти до първи клас, но дойде моментът на срама. Мама седна на шевната машина и от две триъгълни парчета син док и малко бяла лента ми уши първите „плувки”. След няколко години обаче неочаквано пуснаха в магазините австрийски бански – еластични, с широк многоцветен ластик и с украса рибка отпред. Три дена агитирах нашите да отделят фантастичните 5,50, те се колебаеха, а аз по три пъти на ден тичах до Главната, за да се уверя, че банските не са свършили. Най-после семейният съвет реши да удовлетвори желанието ми, отидохме да магазина, но се оказа, че детски номера няма. Все пак купихме най-малкия мъжки номер. В къщи облякох новата придобивка, тя беше достатъчно еластична, за да се закрепи на детското ми дупе и започнах да се въртя пред огледалото. Красота! Освен това австрийските бански миришеха особено – на един чужд свят, за разлика от синия док. Неволите дойдоха на морето. От водата банските се разпускаха и при излизане от водата се изсулваха. Бързо обаче му намерих чалъма – миг преди да изляза от водата опъвах ластика с ръце и така притичвах до пясъка. Постепенно пазарът на бельо започна да се оживява. Появиха се бели долни гащи от хасе – с кройката на шорти, но по-евтини. Някъде към 99 стотинки. След това започна производството на мъжки слипове. Черните смотани гащи с размъкнати крачоли останаха в историята. От тотално черно мъжкото бельо стана тотално бяло. Скука. През 74-а попаднах в Будапеща, влязох в един магазин на „Ракоци” и какво да видя – един кош пълен с шарени мъжки гащи. Събрах форинти за два чифта. Единият пак беше бял, но с широк ластик, на който пишеше „Крокодайл” и даже имаше апликация с хищното животно. Асоциацията беше недвусмислена. Другият чифт пък беше една малка фантазия – гащите бяха червени с картинки от Париж: Айфеловата кула, Триумфалната арка и т.н., а между тях надписи „Шан-з-Елизе”. Вече бях ерген в силата си, дойде време да дебютирам с новото си бельо, махнах панталона без да гася лампата – за да се видят френските ми гащи. Тук обаче стана нещо неочаквано – девойката вместо да ахне, направо изписка: -         Какви са тези педерастки гащи? Напразно обяснявах, че така е модно, че съм ходил на другия край на света заради тези гащи и т.н., но нищо не можа да възстанови взаимното доверие. Да не говорим за надеждите ми, че френските мотиви по бельото може да възбудят желание за френски ласки. Следващият път си сложих белите слипове с крокодилчето, но картинката не породи никакъв ентусиазъм за сравнения, то нямаше и повод и връзката скоро се разпадна. А сега да се качим по-нагоре по мъжкото тяло. Стигнахме до потника. В Пловдив всички ходеха тогава с потници. През лятото и по потници. В момента и аз съм с потник и не ме е срам. Когато някой каже, че това било селска или провинциална дреха, се сещам за една история с Кларк Гейбъл, ако не се лъжа, който се появил в един филм без потник и това срутило американската трикотажна промишленост. Наложило се компаниите да молят звездата в следващия си филм да се снима отново по потник. Не знам дали някой в България произвежда още потници – навремето ги шиеха в Габрово и Велинград, а днес в Турция и Кйтай. Алтернативата на потника беше т.н. „юнашка фланелка”. Така пишеше на етикета. Имаше и моряшки фланелки. По едно време модата беше да се ходи с разкопчана риза и да се вижда  фланелката. А когато излязоха на мода дедероновите ризи, сините райета направо прозираха. За ризите обаче – по-късно. От коша с бельото останаха чорапите. Прескачам детските чорапки – ще спомена само, че задължително се слагаха три четвърти чорапи щом малко захладнееше. То вероятно и сега е така. Мъжките чорапи бяха от чист памук. Имаше ги поне в три цвята – сиви, бежови и черни. Имаха обаче поне два дефекта. Ластиците им бързо излизаха от употреба и чорапите започваха да се смъкват. А мъжките жартиери за чорапи вече бяха излезли от употреба. Освен това се късаха за два-три дни. Но тогава май не беше чак толкова срамно да ти показва пръста през дупката. Поне до някаква възраст. В края на 50-те години се появиха найлоновите чорапи. И прочие изкуствени влакна, които заздравиха въобще бельото. Последваха силонови, крепонови и не знам какви си дюпонови нишки, но на всичко ние викахме „найлон”. Баща ми, който през 1949-а година беше специализирал няколко месеца в Лион, напразно разправяше, че във Франция с найлоново бельо ходят само слугините, но никой не го слушаше. Култът към найлона завладя нацията. Новите чорапи запотяваха краката, активираха миризмите, но затова пък почти не се късаха. От казармата си тръгнах с поне 5 чифта чисто изкуствени зелени чорапи – изкараха  години.
В началото на 80-те години се появиха хавлиените чорапи. Тяхната родина беше Румъния. Беше много подтискащо - страната, която смятахме, че е по-изостанала от нас, да произвежда такива шарени и модни неща.
Ходехме  до Букурещ и се връщахме с чанти хавлиени чорапи. Част от тях пък пренасяхме в Съветския съюз - там даваха мило и драго за един жълт или червен чифт.
Маллко по-късно един предприемчив шеф на плевенско ТПК успя да намери валута и да купи няколко машинки за хавлиени чорапи. Виждал съм цеха - голям колкото класна стая, но събираше 4 или 5 машинки. Отгоре те се зареждаха с кълбо прежда, а отдолу излизаха готови чорапи. Пълна автоматизация.
Шефът раздаде с рекламна цел от своето производство на един пловдивски футболен отбор, след една тренировка помолихме футболистите да си събуят и установихме, че на половината стърчат палците. Реклама не се получи.
За женското бельо, естествено, имам по-бледи спомени. Но читателките могат да добавят. Жените тръгнаха с чорапогащи, които ставаха все по-здрави, и закономерно започнаха да изчезват работилничките с надпис „Ловим бримки всякакви”. И отгоре задължително пишеше „Ажур-пико”. Изчезваха и дамските колани с жартиери, още не бяхме чули, че те били символ на еротиката, така че не страдахме много за тях. Постепенно започнаха да изчезват сутиените с връзки. Бельото ставаше все по-тънко и прозрачно и на едно въже на простора – там, където едно време можеха да се проснат не повече от 2 чифта кюлоти и 2 броя черни трикотажни гащи, сега висяха безброй бикини и слипове. Добре ли е това, зле ли е – не знам…      

Аз пък ще се позанимая малко с женското такова. Преди да навлезат масово в употреба найлоновите чорапи, се ходеше с памучни такива. Имаше два вида, рипсени и гладки с ръб. Като се протъркат на стъпалата, се даваха на поправка. Изрязваха се старите и се пришиваха нови стъпала. Сутиените се шиеха по поръчка от памучен плат или за по-претенциозните, от лъскав брилянт. Не трябва да се пропуска и задължоителния комбинезон. Найлоновите с дантелки излязоха доста по-късно. Първите бяха от памучно трико с тънки презрамки. То сега май никой не употребява комбинезони, но навремето бяха задължителна част от дамското бельо. Спомних си за шортите с които играехме физическо. Готовите бяха като парашутни гащи(така ги наричахме), за това повечето се изхитрявахме да боядисаме в черно дамски пликчета и като им сложим ластици на крачолните извивки ставаха секси за тогавашните ни представи шорти...

Беше ми много приятно да прочета описанието и да се върна в онези времена, написано добре, с чувство на хумор и струва ми се, ако не се лъжа и амалко носталгия.........

"Потник" е грозна дума, която се роди някъде между 50 и 60 години за да замени
"буржоазния отенък", който носеше със себе си думата "юнашка фанелка" (наричали са я така, не защото са я носели юнаци, а гимнастиците на дружество "Юнак" преди 9 септ). Предполагам дойде в езика ни заедно с простотията, която нахлуваше в градовете. Нещо подобно на сегашното нахлуване на още по-грозната дума "пич", която в превод означава пропаднал, развален човек.

Лицето, за да не изпиша задника, който е автор на тази безумна апология на гащите, нявгаш , като 100процентова БКП - номенклутара беше шеф на Радио-телевизионен център "Пловдив". После стана член на "Път към Европа" към БКП. После завъртя бизнес с Петър Стоянов. После женка му известната - ДуПиСе активистка Нера Терзиева пък беше нещо като връзки с обществеността на ПС, в качеството му на президент, с извинение. Валери си спретна своя телевизия САТ. Тя умря и той стана отговорен фактор в една безлична пловдивска телевизия от екрана , на която всеки вторник поучваше зрителите, кое е добро и кое-не. Добро бяха:САЩ, глобализма,НАТО/т.е.довчерашни врагове на бившата БКП-номенклатура/. Лоши пък всички ония, които не са съгласни с него по въпроса . Не ще и дума , че 6-месечното му пребиваване зад океана е останало без последствия. Още повече след като е било за сметка на щатските данъкоплатци. И ето ти го днес е стигнал дотам , че надълго и нашироко да разсъждава на тема:"Гащи". Изключително интелектуално и актуално четиво...Понеже не е свикнал открай време да нарича нещата с истинските им имена, този тип се е напнал да прави това иносказателно.

Защо наричаш автора Валери,драги nesstor-чо?

нали ДС е още на мода... ;)

И блога , и коментариите . Аз , която не чета вестници и не гледам телевизия , защото ги считам за средства за масова ДЕЗинформация . Наистина тук е много по-интересно .
Колкото за модата , тя се мени . Аз няма носталгично да описвам грозните кафяви рипсени чорапи , които носехме . Всички хора бяха облечени в кафяво и черно . Мрачно и подтискащо .
Само ще спомена какво установих . Черният комбинезон на баба бил много модерна и скъпа рокля , а аз да не знам . Разни хора , разни идеали !

Заглавието на постинга дава възможност на всеки,който иска,да се изкефи върху автора.Защото в коша с мръсното бельо бъркат тези,които нямат чисто.(Не че не разбирам иносказателността му..)Но човек трябва да може да бърка и в миналото си,което би могло да се окаже-вж. заглавието.Голямата работа е да разкажеш незнайното за другите ,онова,дето прилича на коша с...В известен смисъл човек може да вземе пример от Чарлз Буковски-да извади всичко от коша!Иначе-какви бонбонки и курабийки сме яли,с какви гащи сме е..ли - просто е глупаво.Е,засега толкова...

Твърде объркани мисли........):):малко трудно е да разбере човек, какво всъщност е искал да каже авторът.....

Че заглавието няма нищо общо с това какви гащи е носил нашият герой през годините,е ясно.Макар и да не е интересно.Интересно ми стана защо го наричат Валери?Не очаквам отговор,защото една осъвременена българска поговорка гласи: "Бой,е.ан и досие не се признават!"

):):dobre,razbrah te veche !vyprosa ti e interesen vsushtnost.?kakto i pogovorkata:):

Този, дето ме нарича "Валери" е един объркан човек, който не се свени и да излъже, когато трябва за да се хареса на работодателите си. Една от най-големите му лъжи я описах преди време в този блог.
За да не привличам излишно вниманието към него, смятах да му отговаря в неговия блог. Но като видях колко читатели са го удостоили с вниманието си, реших да не се хабя. Няма смисъл.

И защото вече има интрига,посочи постинга,в който си писал за този...

Препратка към дамското бельо през 1971, когато бях дете и за отличен успех ме изпратиха на лагер в Чехия. Поръчката от майка ми и нейните приятелки бе да донеса "много чорапи двойна мрежа". Дотогава още не бях потребител на подобна стока, 12-13 годишна, отидох там, опитах с бедния си руски да попитам в един магазин, изгледаха ме стръвно и отказаха да отговарят. Като разбраха все пак, че съм от България, ударих на камък пък при чорапите. И понеже не правех никаква разлика между единична и двойна мрежа, накупих каквото ми дадоха, то се оказа единична и приятелският кръг около майка ми остана силно разочарован. Затова пък донесох на малката си сестра първия бял чорапогащник, дотогава децата ходеха с рипсени чорапи, жартиери и специални елечета с копчета, та тя беше изключително щастлива. Той беше силонов, ако не се лъжа, или от дедерон...