Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.07.2009 10:18 - ЖЕРТВИТЕ НА УПАДЪЧНОТО ЗАПАДНО ВЛИЯНИЕ
Автор: zaprehoda Категория: Бизнес   
Прочетен: 8081 Коментари: 12 Гласове:
1

Последна промяна: 08.11.2009 17:05


По времето на Тодор Живков хората се обличаха чисто и спретнато. Залитането по модата не се поощряваше. Жените, които искаха нещо по-различно от това, което имаше в магазините, можеха да свалят по някой модел от обичаното списание „Жената днес”. По-претенциозните другарки си обменяха западното списание „Бурда”, където имаше по-различни кройки. Шивачи имаше на всеки ъгъл. Някои имаха ателиета, други шиеха нелегално. За първия панталон, който сам си поръчах, платих 3,89. Сега услугата струва минимум 20 лева. В края на 50-те години всички вече бяха облечени, имаше достатъчно платове по магазините – и то без купони, в резултат на което българите започнаха да се разглезват. Най-лошите от тях попадаха под упадъчното влияние на западната пропаганда. Някои от батковците /главно двойкаджии/ нахлузиха тесни панталони, наречени „кюнци”. На коленете се намачкваха като крив кюнец. Наричаха ги „суинги”. Техните приятелки по акъл пък ги наричаха „зози”. Разпознаваха се по това, че връзваха косите си на „конска опашка”. Говореше се, че се събират тайно и се кълчат в ритъма на „буги-вуги”.. Във вестник „Стършел”, който неспирно разобличаваше „зозите” и „суингите”, излезе незабравима карикатура – една зоза седи на пейка, а зад гърба й няколко врабчета чакат нещо да падне – така, както са свикнали да пада под истинските конски опашки. В училище всички бяхме униформени. Беше истинска радост за окото – строят ни сутрин на двора – 300 души, всичките в черно и бяло, момчетата стригани, момичетата прилично вчесани. И проверяват ноктите – да не би някоя да си е направила маникюр. В 9-и клас въведоха за момчетата черни вратовръзки и по една синя платнена емблема на гимназията, която се пришиваше на гърдите. Станахме още по-еднакви и още по-красиви. Един ден обаче нещо ми стана. С още няколко съученици се наговорихме и отрязахме вратовръзките си косо. Веднага започнахме да се набиваме в очи. Учителите не се зарадваха на нововъведението, но в крайна сметка свикнаха с него. Направиха грешка. Поощрен от тяхната снизходителност, един ден отпрах емблемата от гърдите си и я заших на ръкава. Сутринта в двора ни строиха – триста еднакви ученика и само аз по-различен. Учителите започнаха да обикалят около мен като акули, надушили плячка. Трябваха им само няколко минути колебание, след което наредиха емблемата да се върне на гърдите. Не можех да разбера в какво съм сгрешил и ги попитах защо емблемата не може да се носи по моя начин. -         Така приличаш на бранник! – сети се някой от педагозите и всички закимаха утвърдително. Предадох се. „Бранник” беше страшна дума. Ако някой от твоите родители са членували в младежката фашистка? организация „Бранник”, всички пътища в живота ти се затваряха. Предадох се. Не исках да приличам на бранник – може би защото бях чувал, че те също са носели униформи. Днес имам чувството, че всички искат младите българчета да станат бранници. Пък и поне половината вече мислят по браннически… Сниших се и зачаках лятото, когато макар и за три месеца, ще хвърлим униформите. Директорът, другарят Данчев, минаваше от време-на време през класната ни стая и с особено внимание оглеждаше точно мен. Като не откриеше нищо смущаващо, поклащаше глава и заминаваше нататък. Излезе модата момичетата да ходят с една дебела плитка. Веднага им забраниха. Вече можеше да се ходи с конска опашка, но не и с плитка. Подрастващото поколение не трябваше да мисли за мода. Защото модата все идваше от Запад. Как веднъж не дойде нещо от изток. Само дето танцът „леткис” дойде от Финландия и това си беше голяма радост. Защото Финландия си беше почти съветска република. Най-голямата ни мечта беше да имаме дънки. Тогава дънки в Пловдив имаха само няколко души, най-известен беше Янкито, който носеше и дълга коса. Как оцеляваше –и до ден днешен нямам обяснение. След „кюнците” излезе зодата на панталоните – чарлстонки.. Вертикалните джобове отстъпваха място на хоризонталните, изчезнаха двете басти отпред, ципове изместваха копчетата, коланите ставаха все по-широки. Шлиферите и балтоните ставаха все по-къси, носеха се задължително с вдигната яка. На мода излязоха шушляците. Югославия се превърна в страна – мечта. Там имаше шушляци, при нас нямаше. Една вечер се обади една позната на баща ми – жената на покойния му колега д-р Кръшков /често минавам край гроба им и все се сещам за историята, която сега описвам/ ,която продаваше в магазина за конфекция срещу Халите. Каза, че имала нещо за мен. Веднага тръгнахме с майка ми и баща ми, чакахме магазинът да затвори и да останем съвсем сами. И тогава изпод тезгяха изгряха като сини слънца две якета. Лъскави,  шумящи, с брилянтена подплата на баклавички и с плетена якичка. Майка ми и баща ми видяха блесналите ми очи и след известно колебание извадиха фантастичните 35 лева. На другия ден половината град ми завиждаше. В другата половина обираше овациите собственикът на другото яке. Изглежда държавата беше решила да внесе по 2 бройки на окръжен град. Държавата мислеше за народа, този път аз бях народът. Тази година – мисля, че беше 1965-а, се оказа особено щастлива. През пролетта ми подариха дедеронова риза. Името на материята идваше от DDR – Германската демократична република, която вече беше овладяла тайната на изкуствените влакна и произвеждаше бели полупрозрачни ризи, които бяха толкова лъскави, че не задържаха мръсотията. Ако все пак яката се замърсеше, трябваше само да се тръгне с мокра гъбичка и след минути ризата отново блесваше. Нямаше нужда от пране. Пичовете до един си бяха купили дедеронови ризи и ги носеха с небрежно запретнати ръкави. Мисля, че струваха по 15 лева, но рядко ги пускаха. Някои слагаха под ризата моряшки фланелки, получаваше се нещо много ефектно, но общественото мнение реши, че тази комбинация издава просташки вкус. Под дедероновата риза би трябвало да се носи нещо по-модерно, но в магазините освен памучни потници нямаше нищо подходящо. През онази година носехме ученически куртки и не смеехме и да мислим за цивилни костюми. Абитуриентските балове бяха още далече. Чак като стигнах 11 клас започнах да се оглеждам за плат. Тогава – 66-67а година на мода бяха мишите цветове. Саката бяха дълги, с тесни ревери и с два шлица отзад. Колкото по-дълъг беше шлица, толкова по-голямо беше самочувствието ми. Появиха се и двуредни сака. Най-големите баровци носеха блейзъри с метални копчета. През януари 67-а на Главната срещу кино „Република” пуснаха някакви нови странно лъскави платове. Бяха японски и им викаха „таргал”. Момчета и мъже от целия град се спускаха като невидели и продавачът не спираше да опъва железния метър. Тази история обаче ще я доразкажа, като стигна до описанието на платовете от онова време. Връщам се към щастливата 65-а. През лятото получих много подаръци от роднини – един бил в ГДР, друг в Полша. Вече бяхме намерили първите снимки на Бийтълс и пуснахме по-дълги косици, които едва – едва закриваха ушите ни. Беше дошла модата на „кичетата”. Малко преди първия учебен ден се разнесе мълвата, че директорът другарят Данчев се е пенсионирал и ще имаме нов директор. Който естествено не ме познаваше и нямаше да ме подлага на специален контрол. На 15 септември сутринта се строихме отново в училищния двор. Огледах се – нямаше друг като мен. Косата – почти като на Ринго Стар. Ризата дедеронова, с обърнат ръкав, а през нея прозираше новият ми потник – на големи дупки. Внос от Полша. Единствен в града.  Трепач. Вратовръзката ми – кожена. Черна, тясна, като бръснарски каиш. Също вносна – от ГДР. Панталоните – чарлстони, 20 на 22 сантиметра. От черен док. Дойде време да влизаме в училището, запяхме някакъв съветски марш и се заточихме в колона по двама. Заместник- директорката другарката Христева обаче впери поглед в мен, приближи се и ме издърпа от редицата. Изправи ме пред новия директор и му каза: -Другарю Калчев, да ви представя нашия бътлес. „Бътлес” трябваше да означава бийтълс. Другарят Калчев ме огледа отгоре до долу и произнесе присъдата по бързото производство: -         Утре бътлесът да бъде нула номер. На 16 септември бях един от многото. Чист и спретнат. Те обаче не знаеха какво ги чака. Само след две години. Упадъчното западно влияние проникваше бавно и неумолимо в нас.  



Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. eien - Оспорвам!
11.07.2009 10:21
"Някои от батковците /главно двойкаджии/ нахлузиха тесни панталони, наречени „кюнци”. На коленете се намачкваха като крив кюнец. Наричаха ги „суинги”.

НИКАКВИ двойкаджии не бяха! Говоря за кореняците софиянци!
цитирай
2. анонимен - DuGuD
11.07.2009 12:02
Като се говори за унифоримте, трябва да се кажат няколко думи и за шапките, които при момчетата се наричаха "фуражки" а при момичетата "баретки". Те служеха понякога и като пропуск за влизане в учебното заведение ...
цитирай
3. potv - спомени
11.07.2009 12:28
Фуражките имаха стоманена лента, за да ги опъва. Лентата се махаше и фуражките се слагаха под крака на масата, за да се смачкат. Смачканата фуражка беше белег, че си старо куче, освен това можеше по-лесно да се носи под мишница.
цитирай
4. анонимен - За първи път в Пловдив видях да носят ...
11.07.2009 16:13
За първи път в Пловдив видях да носят шушлякови якета футболисти на пловдивските отбори...Някой да знае какво стана с Янкито? С Минка Дългата,с Мариана "електронната пушка"?...За Албанката знаем...
цитирай
5. анонимен - # 1. eien - ама ти май не си от корен...
13.07.2009 17:39
# 1. eien - ама ти май не си от кореняците, защото чувството ти за хумор нещо..., а?

Евгений, не можеш да стреснеш един възпитаник на "Лиляна Димитрова" с приказки за униформи и прочие. Амчи всiчки вие в сравнение с нас си бяхте направо маорално-разложени, както и Калчев в сравнение с Пенчев беше един добрoдушко.
А пропо, понеже наскоро почина Радко Дишлиев, лека му пръст, се сетих как го гонеше по коридора Пенчев и го налага с чантата, а Радко се заливаше от смях... Пак заради "липси" в униформата ще да е било - Радко беше по-голям и на нас като на зайци не ни се полагаше да знаем.
Еваларка, Евгений, че може и в онези отвратителни времена да намериш майтапа...
цитирай
6. krotalka - Янкито се ожени рано
13.07.2009 19:36
за моя съседка и имат две деца. За останалите не знам. Отдавна напуснах Пловдив.
цитирай
7. potv - от автора до кроталка
13.07.2009 20:07
Дано да греша, но мисля, че почина миналата година.
Който знае повече - моля да напише.
цитирай
8. анонимен - Директорът ни Пенчев беше голям чешит!
14.07.2009 20:45
От I до IX клас учих в "Лиляна Димитрова". От есента на 1951 г. до абитуриентската ми пролет през 1962 г. Др. Пенчев го назначиха за директор в нашето училище, когато бях във II клас, ако не се лъжа. Беше някъде от чирпанските села, брат на убит партизанин, говореше в началото с много силен и смешен диалект, почти всяка фраза завършваше с някакво много странно: "...я !", за дабъде по-убедителен. Полека-лека с годините диалектът му се позагуби, но старшинският му манталитет си му остана такъв, какъвто си го спомня и № 6. Неговата мания беше училището ни да е на първо място във всичко! Побъркваше ни от репетиции преди задължителните манифестации. Утешението ни беше, че часовете в тези дни бяха намалени, последните 2 часа обикновено се отменяха и даскалите нямаха време за изпитване, но за сметка на това трябваше да набиваме крак по съседните улици, да пеем и да скандираме лозунги за възхвала на Париията, Правителството, КПСС и Вликия Съветски Съюз. Особено държеше да сме първи и в спортните класации на града. Толерираше спортистите и строяваше даскалите да не им връзват много косур. Привлече много атлети и футболисти да завършат при нас. "Тумбито" от "Ботев-Пловдив" почти не се мяркаше в училище, но беше наша гордост.То май и Христо Бонев взе диплома от нашето училище, но за него не съм сигурен, защото никакъв не съм го виждал там, а сме почти връстици. Пенчев между другото следеше и успехът ни да бъде висок. Под оценките за един от сроковте в бележника на по-малкият ми брат { сaмо шестици отгоре до долу,( е аз бях с по-скромни възможности)}, беше написал "Браво Иване!" и се мъдреше неговия подпис.
цитирай
9. анонимен - От Божидара
15.07.2009 03:28
А аз завърших "Под липите на Дядото" с майка Хинева (лека й пръст) и Жилков като неин заместник. И разбира се съм минала през същите фатмашки истории. Например: в десети клас реших да си пусна косата. Да, ама не.. Можеше само, ако си сплета плитки. Само че те трябваше да са сплетени три пъти! Е, успях го. Плитките с баретката не изглеждаха зле. През лятото за 11 клас (66 г.) майка ми беше ходила на екскурзия в Чехия и аз се появих в училище с червени кожени обувки с опушени кантове. Също трепач. Другарят Жилков обаче ме изпрати да си ходя безславно в къщи и да сменя обувките. Можели да бъдат само черни или (какво разнообразие!) кафяви.
Евгений, благодаря ти, че ме върна в онова време! Живеех срещу градинката (пързалката) на Шахбазян. Скоро открих случайно блога ти и го чета с удоволствие. Успех!
цитирай
10. potv - До БОЖИДАРА
15.07.2009 07:25
Аз пък - отсреща в сталинския блок. Не може да не сме се срещали на пързалката.
ПОЗДРАВИ
ЕВГЕНИЙ
цитирай
11. анонимен - Nosehme chapki s kozirki i monog...
19.08.2009 10:38
Nosehme chapki s kozirki i monogrami.Waw Warna chuchljacite se pojawiha parwi ot morjacite-kazwahme im "Balon Zajderi"Prodawaha gi prez 1965 po 20 lw.A moj rodstwenik zaradi dalga kosa,sluchane na suing-Louis Prima i poker-izkara 2 godini w Belene.
Izwinyawajte za latinicata-njamam druga klawiatura.
цитирай
12. анонимен - Поздравления за страхотния бло...
29.08.2011 23:14
Поздравления за страхотния блог!
Аз съм едно поколение след вас, но все си спомням разказите на мама и татко за онова време. И като ви чета ми става едно мило, весело, малко тъжно и пак весело. От някои неща закачих и аз, но по въпроса за суинга само съм слушала и то такива неща, че ви завиждам за преживяното :) От Пазарджик съм. Татко разказваше една случка от младежките си години, която тогава ми се струваше абсурдна:
Ходело се тогава на забава (днешните дискотеки) в читалище Виделина (то и днес си стои, ама колко читалище е друг въпрос), стичали се почти всички отракани ергени и мадами (на някои им викали кокони). Танцували, пиели лимонада, запознанствата и свалячките ставали именно там. Та на тези забави, по някое време тайно пускали модерна, забранена музика - такава на която се танцува по двойки, допрени един до друг или безсрамно извивайки тела. Татко обожаваше туист, суинг и рокендрол. Една вечер, тъкмо в разгара на вихъра, сред звуците на туиста, когато всички се кълчели неистово се втурнали милиционери и кой успял да избяга се спасил, кой не - го закопчали. Татко като баш най-печения танцьор и водач на "хулиганите" бил замъкнат наред с няколко другарчета в двора на милицията, вързали ги за дърветата да стоят на студа и снега до сутринта, да им дойде акъла в главата. А те, непокорниците, бунтари взели да си свирукат и пеят напук модерните парчета. И не стига това, ами затанцували отново кълчейки се, вързани за стволовете. Последвали, разправии, заплахи... но се отървали, слава богу :) Ами какво да правят момчетата - студено им било и танцували да се сгреят :)) Това им бил и наглия отговор. Пуснали ги. Съпричастност ли изпитали нощните стражи, тайни привърженици ли им били не се знае, но ги развързали и изгонили след часове на студа.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zaprehoda
Категория: Бизнес
Прочетен: 7471735
Постинги: 733
Коментари: 6220
Гласове: 7633
Архив
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930