Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.07.2009 20:40 - ДЪНКОВОТО ПОКОЛЕНИЕ
Автор: zaprehoda Категория: Бизнес   
Прочетен: 11688 Коментари: 14 Гласове:
7

Последна промяна: 29.08.2009 17:26

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
       По онова време имаше такава песен:”Докторе, докторе, искам джазово дете…” Лека – полека научихме, че джазът всъщност е една скучна музика. „Джазов” имаше отношение по-скоро към рока и туиста. По-късно и  към шейка. Да бъдеш джазов означаваше да  знаеш във всеки момент поне топ тен на английската музикална класация. Да имаш магнет. Да мечтаеш тайно да избягаш на Запад. Косите да ти покриват поне ушите. Да си облечен с дънки и поло. И двете части на джазовото облекло обаче трудно се намираха. Властта водеше борба на живот и смърт с всяка дреха, в която можеше да се открие упадъчно влияние. Режеха тесните панталони, удряха печати на коленето на девойките с къси поли. Това, последното, обаче трябва да призная, че не съм го виждал с очите си, макар да се приема като историческа аксиома. Може да е ставало в София. В Пловдив най-вече стрижеха. Мен са ме стригали  и в Пловдив, и в София. Някой да не си помисли, че това ставаше насилствено. Боже опази. Родната милиция действаше направо елегантно. Патрулът   или патрулката  те фиксираха, спираха те учтиво, след това ти вземаха паспорта и ти казваха къде можеш да си го получиш – но след като минеш през бръснарницата. Точно преди Младежкия фестивал през 1968-а ме спря цивилно ченге. То беше най-любезно. Един смолянски архитект пък ми се похвали, че него се опитал да остриже лично секретарят на Окръжния комитет на Смолян по идеологическите въпроси. Мисля, че се казваше Кучмов. Срещнал го другарят секретар и наредил на неподстригания интелектуалец веднага да се яви в Окръжния комитет. Явил се човекът и започнали със секретаря дебат за дългите коси. -         Не мога да разбера какво е лошото на прическата ми? – плахо се опитвал да опонира архитектът.- Ето, и Маркс е ходил така… -         Няма нищо лошо – отговорил другарят Кучмов.- Но така рошав изглеждаш нечистоплътен. -         Аз? Нечистоплътен? – скочил архитектът и започнал да си развързва обувките.- Я да проверим на кого миришат краката. Родопският идеолог се уплашил от предложения тест и изгонил архитекта. Който продължил гордо да си развява косите. Но да се върнем към полото – онази уж никаква трикотажна дрешка, която се увиваше около врата ни и ни караше да вървим с гордо изправени глави. Обикаляхме от сутрин до вечер магазините – поло за цяр не можеше да се намери. В главата ми вече имаше някакви представи за икономика и се чудех защо при такова огромно търсене никой в тази държава не може да произведе една по-висока яка. Дали не го правеха нарочно? Или просто не беше заложено в плановете за тази петилетка. Изхитрих се и започнах да обличам обратно обикновените  блузки с три копченца. Майка ми зашиваше още едно копченце и илик малко по- високо, яката стоеше изправена и се получаваше илюзия за поло. Първото поло в български магазин видях чак през пролетта на 1969 година. В пасажа на улица „Алабин” в София – там където бяха кината „Москва” и „Благоев”, имаше магазин за трикотаж. И един ден пуснаха плетени поло блузи, бели, с огромни яки, стигаха чак до веждите. На етикета пишеше „100% ПАН, цена 9,90”. Бях студент, точно бях получил запис от нашите и тутакси направих покупката. Нямах търпение и веднага, още на улицата,  облякох мечтаната дреха. Имах среща пред тогавашната Студия за документални филми, която се намираше в пресечката. Минаваха именити режисьори, вглеждаха се в бялото ми поло и ме питаха откъде съм го купил. Някои веднага хукваха в указаната посока. Поло вече имах, но трябваше да минат още няколко години, докато съдбата ме възнагради със заветните дънки. След като отвориха Корекомите, закупуването на дънкови облекла стана по-лесно – макар и да не беше законно. На мен обаче все не ми се удаваше случай да се сдобия с безценните 14 долара. Или може би ме беше страх. Родната промишленост започна да се мъчи да измести от пазара легендарните по онова време „Левис” /или „Ливай”/, „Супер Райфъл” /някой си им викаха „Рифле”/ и „Лий” /или „Лее”/. След години излязоха и други марки, но през 60-те години тези три владееха умовете и сърцата ни. Най-напред беше пусната българска имитация на прочутия индигов плат с марката „Тракторист”. Някой роден гений беше измислил нарочно такова име, вероятно да звучи по социалистически – за да не го обвинят в подражателство на Дивия Запад. Първите панталони от този плат бяха направо жалки. Единствената социалистическа страна, в която можеха да се намерят прилични дънки, беше Унгария, но за там не даваха валута. Обменяха само 27 лева срещу данъчна декларация, а най-евтините дънки бяха поне 30 лева. И то неоригинални. В Полша веднъж попаднах на пускането на холандски /”холендерски”/ дънки по 1400 злоти – това правеше към 70 лева наши пари. Поне 100 души чакаха. В Ленинград обаче видях опашка от над 500 души – бяха пуснали за пръв път вносни кадифени джинси. Опашката се виеше през два квартала, обаче всичко беше тихо и кротко. Братушките се бяха наредили по двама, бяха извадили книжки и си четяха, без да се нервират и без да се пререждат. На темата за опашките май ще трябва да се спра по-подробно – те си бяха неотменима част от картината на нашето време. Опитите да започне производството на български индигов плат продължаваха, но все нещо не се получаваше. Най-накрая, някъде в средата на 80-те години най-после купихме лиценз за производство на дънки „Пионер”. Не бяха „Левис”, разбира се, но не бяха и „Тракторист” Всичко внасяхме от чужбина – плат, конци, копчета. Отработвахме изхарчената валута с евтин труд. Някъде по това време пуснаха и маратонките „Ромика”. Щастието беше пълно. Мадамите също си търсеха дънки – без да подценяват минижупа и силиконовите клинове,  и когато намираха, гордо поклащаха опънати дупета. „Тези дънки ожениха бая хора” – забеляза един приятел. Той имаше предвид съсредоточаването на мъжкия интерес в областта на релефно очертаните женски задни части и съответно подценяването на останалите качества на бъдещата другарка в живота. Партията непрестанно повтаряше, че чуждопоклонството е вредно, че гнилият Запад ни възпитава във вещомания – за да забравим светлите социалистически идеи и т.н. Ние обаче не се вслушвахме в предупрежденията и продължавахме да правим грешка след грешка. Не само се женихме необмислено, но и създавахме джазови деца. Дъщеря ми сложи първите си дънки на 2 години. Внук ми – още по-рано. А аз…Мечтата ми се сбъдна на 25-ия ми рожден ден. Държах в ръце райфъла, вдишвах тайнствения индигов аромат и мислих, че сънувам. Искрено съжалявам днешното поколение, което никога няма да изпита това, което ние имахме щастието да преживеем.  


Тагове:   дънки,


Гласувай:
7



1. анонимен - А защо "дънки"?
17.07.2009 11:39
А защо ние наричаме джинсите дънки? В страната, където са създадени тези работни панталони ги наричат "блу джийнс" или просто "джийнс". Как стана стана така, че ние ги нарекохме "дънки"? Ами как? Както нарекохме искроразпределителя "Делко", или водопроводната канелка "Кран", верижния трион "Щилка" и т.н. На едни от първите (най, най-първите джинси появили се у нас, още преди "Ливайс" или "Левис" както им викахме) отзад на кожената гайка пишеше "Donkey" и беше щамповано едно магаре. Кой знае откъде се бяха появили тези джинси у нас, по-подир никога повече не ги видях. Първата любов обаче се помни и оставя спомен за жял живот. Та тъй джинсите в България станаха "дънки".
цитирай
2. анонимен - да върнем лентата още малко по-назад
17.07.2009 11:58
Евгений, много харесвам блога ти и съм му редовен посетител. Искам да направя някои добронамерени допълнения, защото съм ти батко - роден през 1944 г. и както ни представяше тогавашната пропаганда - "връстници на народната власт". Песничката:
"Докторе, докторе, искам джазово дете,
ако не, ако не, хулиган поне да е..."
я чух още през лятото на пионерския лагер в "Панагюрските колонии" през 1954 г.( Подсещам те, че можеш да пустеш някой път в блога си темата: " Пионерските лагери и тяхната роля в идеологическото и сексуалното възпитание на пионерчетата"). Та в края на смяната на този лагер се организира вечер на художествената самодейност (лагерен огън и пр...), на която беше изпята и песента:
...Циганката е берекетлия, а-а-а!
Народила е деца сюрия, а-а-а!
всичкото ще прави бригадири,
ще строиме къщи, язовири!

Припев:
Хей, мина злото, в язовира готин е живото!

Гангстерите там отвъд морето,
сакат да си бачкат морабето.
Срах ли ни е? - Бай Иван ни пази!
Ако дойдат мечка че ги гази!..."
Припев :.... и т. н.
И до сега се чудя как ръководителите на лагера я одобриха за изпълнение.
Тази песен още тогава, макар и дребни хлапетии, си я имахме като форма на протест, а пък да не говорим за: "Купи ми мамо топ!" (Темата за песните на протеста е също много благодарна, но от една страна, ако се споменават само заглавията, не всички ги знаят, а ако започнат да се вкарват по-големи пасажи, то вече няма да е блог.
И така още в началото на 50-те "джазовото" се възприемаше като стил (по-скоро като подражание, защото възможностите у нас бяха мизерни) на живот и мироглед. Както ти казваш, като "джазова" определяхме цялата американска забавна музика, дошла в Европа с техните окупационни войски след войната. Тя се осмиваше от нашата пропаганда като "жабешка", поради скокливите и ритми "квакащата" фонетика на американския английски, твърде необичайна за несвикналото европейско ухо. Хулиганството по онова време го приемахме като почит към западната мода и отрицание на социалистичесото лицемерие, но не и като форма на насилие и бруталност към себеподобните.
Първите дънки в корекомите от типа "Райфел" се продаваха по 6 долара, а "Левис" (като супер качество) - за непостижимите 7.50 долара. При тогавашна цена на "черно" - 3 лева за долар, това правеше най-малко 18 лв. Точно толкова струваха и купоните ни за един месец храна обед и вечеря в студентските столове 60 ст. на ден х 30 = 18 лв. Една студентска месечна стипендия за (който я получаваше) бешр 27 лв.
Поздрави от бати Стефан.
цитирай
3. анонимен - Спомени, спомени...
17.07.2009 12:58
Понеже сана дума за прословутите печати по бедрата на момичетата, за пореден път искам да кажа, че такова нещо не ми се е случвало. Аз ходех с ултра-къси поли, и никъде не ме спряха да ми слагат печат - нито в София, нито в провинцията. Нито пък на някоя моя приятелка. Става въпрос все пак за 70 - те години. Била съм свидетел обаче на друга случка. През 1982 година отказаха да пуснат колега в ресторанта на хотел "Урал" в Мадан поради това, че беше с брада! Такова било разпореждането на местните власти, понеже районът бил граничен. Това, че въпросният колега притежаваше редовен "граничен лист" се оказа без значение. След дълги молби и увещания, както и уверения, че човекът все пак е благонадежден инженер, дошъл в командировка, ни пуснаха в ресторанта. Обещахме, че ще заемем по-крайна маса и няма да танцуваме, и така получихме възможност да вечеряме. Голям смях падна! Такива бяха времената...
цитирай
4. stone - защо са дънки ли?
17.07.2009 14:30
ами на джинсите ливайс нали логото е две магарета, които теглят едни джинси (уж да се покаже колко са здрави) - може би затова? някой да е знаел, че магаре на английски е "дънки"?
помня, че имаше едни български, "панака" се казваха - ама се виждаше веднага, че са ментета.
цитирай
5. mapplethorpecala - sorry обаче за ПАНАКА в париж м...
17.07.2009 17:01
sorry
обаче за ПАНАКА в париж минаваха за арт.

може би не знаете тази подробност,но българските модниъщи копираха пиер карден.

по отношение на дънки...и аз съм любопитен за произхода на тази дума.

дори дес ползваме "дънков плат" вместо "деним"
цитирай
6. mapplethorpecala - не знаех, че пуловера тип "...
17.07.2009 17:03
не знаех,че пуловера тип "полу" са били трудни за намиране.
защо така..след като всяка баба би могла да оплете!!!
а и в началото на 70-те вече започнаха да внасят плетачни машини..бяха немски и моряци ,тираджии ги внасяха..
явно става дума за 62 или дори по-рано
цитирай
7. thetrooper - Между другото,
17.07.2009 17:42
насилственото стрижене продължи почти до 1989-а...
цитирай
8. thomas - @zaprehoda
17.07.2009 18:13
Да опитам да разровя и моите спомени за дънките и маратонките, въпреки че, както знаеш, те са малко по-късни.

Ромиката я помня прекрасно, както и опашката пред синия спортен магазин на Позитано, в който ги пуснаха най-напред. Още в първите няколко дни успях да се класирам и мога да кажа, че определено това беше най-удобната спортна обувка, която кракът ми беше виждал до момента. Дотогава "върхът на сладоледа" бяха китайските кецове от 6.20 лева (които в момента в целия западен свят преживяват неочакван ренесанс, само че вече на ценови нива от 30-40 евро). Но това ги превъзхождаше драстично, защото не беше някаква си платненка, а истинска кожена обувка с ортопедични стелки и щедро приложени вътре омекотители.

Та да се върна на дънките. Ако не ме лъже паметта, първата българска марка не беше точно Пионер, а Пиониер (Pionier). Спомням си и женският глас от телевизионната реклама, който го произнасяше точно по този начин. Предполагам, че бяха ходили по ръба на бърснача - хем да звучи комунистическо, хем да звучи западно (нещо като Pioneer, нищо че то не е марка за обувки), хем да не е точно Pioneer, за да не нагази някого по мазола на запазената марка. Върху самите дънки, ако изобщо могат да бъдат наречени така, защото платът беше тъничък и невзрачен в сравнение със западните образци, на кафявия кожен етикет надписът беше на латиница. Спомням си горе-долу дори и шрифта му :-) Та разбира се, аз имах и такива дънки, но те не ми бяха първите. Първите ми бяха дошли по корекомска линия и бяха от странната гръцка марка Roc (днес бихме нарекли това куче марка). Но впрочем никак не бяха лоши за онова време.
цитирай
9. анонимен - Соцлагеризъм
20.07.2009 12:10
За косите... Два пъти са ме гонили, по един пъ в Пловдив и София. В Пловдив ме хвнаха неочаквано и ме поведоха кън бръснарницата на Орта Мезар. Но не знаеха с кого си имат работа. Пуснаха ме току пред вратата, аз ведна ги финтирах и като отцепих по Руски към гарата... Единият беше младок и реши да се пробва, но не би, аз бяха наистина много бърз и издръжлив.
Виж, брадата не я опазих и още страшно ме е яд. Започнах пре '84-та във ВиК Пловдив. Там беше парторг един бивш фатмак, в прекия смисъл на думата. Прост не беше, беше проЗД, а бе направо доказваше афоризъма на Лец, че има и остра тъпота...
Та ме нарочи, за 2 месеца успя да настрои всички против мен и успя. Имам едно оправдание - изплаших se, защото брат ми беше политически емигрант, а това беше проблем, както вероятно си спомнят очевдиците на онези мизерни времена...
Първите дънки имах още в гимназията, поради простат причина, че в нашия клас имахме съученик с майка в Кореком. Та тя уреди нещо по втория начин. Рифле. Така им казвахме, защото бяхме "немскоезични". (Години по-късно в София, веднага след казармата, брах голям срам на един купон като попитах едно маце какъв е тоя часовник Зайко (Seiko) ;). )
Разбира се, години по-късно се разбра, че цЕлата фамилия на "корекомския" ми съученик е ченгесарска, и брат му включително. Вероятно, за да запази традицията и той беше ченге. Заради обективността - никой лошо не е казал за него, за разлика от други негови колеги и пак наши съученици...
цитирай
10. анонимен - Поправка на граматиката
20.07.2009 12:13
Вероятно, за да запази традицията и той СТАНА (по-късно) ченге.
цитирай
11. анонимен - Още за "гнилото"западно влияние...
23.07.2009 13:29
Помните ли лафа за капитализма, че "е като мушмулата" и колкото повече загнива, толкова по-хубаво мирише (като в кореком)?
Моето първо посещение на Запад - в Западен Берлин. 1-во впечатление - разочарование, прилича на Източен Берлин с опушените блокове; 2-ро: влизане в супермаркет Bolle - пълен шаш с отворена уста - метри дълги регали, препълнени с какво ли не, един само с шоколади от Милка нагоре; 3-то - а, и западняците чакат на опашка (на касата). Всичко това в квартал Шарлотенбург. Подобно преживяване имах миналата година в Калифорния, в столицата на чесъна Гилрой: търговски център, магазин за дънки. Огромен. Марки и цени всякакви, от 8 долара нагоре. На десетата минута ми се зави свят и излезнах без да си купя дънки. Мъката на избора...Поздрави на всички!
цитирай
12. thomas - @12
23.07.2009 13:47
Това за мушмулите е гениално, но мисля, че си струва да се каже целият виц. А той е за това какви трябвало да бъдат символите на гербовете на различните държави...

Предложение за герб на СССР: амурче. Обосновка: гол, но въоръжен.

Предложение за герб на САЩ: мушмула. Обосновка: колко по-гнил става, толкова е по-вкусен (става дума за капитализмът, който САЩ символизираха особено по онова време).

Предложение за герб на България: хипопотам. Обосновка: затънал до шия в калта, но с широко отворена уста. Напълно валидно и днес.
цитирай
13. анонимен - Благодаря ви за тази статия!
24.07.2009 16:01
И на всички коментари. На 26 години съм, всичко това съм го чувала стотици пъти от устите на родителите си - мама, дошла директно (и не без проблеми) от Империята на Злото, както казва бащата за Москва, през 1988 г. и от него самия. Спомням си и 1989 г. баща ми (математик и програмист) беше в командировка в Германия и донесе едно десертче Марс. Мама го криеше 3-4 месеца и го извади на Коледа, разделяйки го с ножа на 4 парченца - по едно за всеки член на семейството (година по-късно вече бяхме 5-ма с братчето и сестричката). Благодаря ви, че пазите и споделяте спомените си, надявам се, да бъдат полезни за онези, които не знаят и няма как да са го живяли това време. И никога да не се върне, въпреки носталгията :)
цитирай
14. анонимен - PEZ
08.12.2009 00:03
Наскоро в Пикадили видях бонбонки PEZ и си купих - диспенсър с глава на крокодил и четири пълнителя за него....мамае че вече съм на 41, а дъщеря ми е на 18 :) Много се колебаех, но носталгията по оня корекомски PEZ надделя. Сложих крокодила на малката масичка за клиенти в офиса - доста често сам си вземам по някой бонбон (вкусыт е горе-долу запазен) а и клиентите, особено от нашата генерация, се почерпват с приятни носталгични мисли.....
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zaprehoda
Категория: Бизнес
Прочетен: 9456192
Постинги: 999
Коментари: 6456
Гласове: 8615
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031