Никога няма да се върне онази радост от чуждите магазини. Едва слезли от влака или автобуса и очите ставаха на четири – чуждата стока ни заслепяваше. Кореком до кореком – както казвахме. Какви музеи, какви паметници и прочие екскурзоводски глупости – давай да ходим до магазините. Когато бяхме с група, вечер правехме сравнителен анализ на придобивките – кой какво купил и на каква цена. Винаги имаше хора, които се бяха минали. Сърцата им направо кървяха от завист, когато разбираха, че някой е намерил по-добра стока на по-добра цена. По-борбените правеха опит на другия ден да върнат несполучливите покупки, но това рядко им се удаваше. В митническите ни декларации ясно пишеше, че вещи, чиято „единична или обща стойност е над 100 /сто/ лева, се обмитяват”. Миличките родни митничари! Те отдалече виждаха колко са пълни куфарите ни, но в повечето случаи се правеха на разсеяни. Щото кой ще бие толкова път за някакви си 100 лева покупки. Всъщност голямото потене започваше, когато излизахме от България. Всеки мушеше по гащи, подплати и обувки десетолевки – знаехме, че само те вървят в чужбина. Е, не навсякъде можеха да се сменят, но те и не ни пускаха навсякъде. По оправните криеха долари – купени по трънския курс. Иначе вече казахме – за соц. страните обменяха 125 лева плюс 27 си сменяхме на место с митническа декларация. За Запада обикновено отпускаха по 30 долара. Останалата валута си набавяхме с търговийка. Дребна и унизителна. Някой път съм си мислил – толкова ли е щяла да обеднее държавата, ако даваха малко повече валута – па макар и на по-висока стена? За да не се излагаме. Трябва да призная, че ако някога съм се срамувал, че съм българин, това е било в чужбина. Гледките бяха отвратителни – властта обаче едва ли е подозирала как изглежда гражданинът на социалистическа България зад граница. Властта едва ли е пътувала с „Балкантурист” и с 30 долара в джоба. Препускане по магазините, контрабандни продажби, пазарлъци, мръсотия…И най-интересното беше, че след всичко това не губехме самочувствие - като нашия прародител бай Ганю. Ако пътуването беше малко или повече официално и имаше хора, които ни посрещаха и ни обръщаха внимание, ние от първия момент тормозехме домакините – дали не могат да ни пласират някоя стока, дали не знаят къде търсят български пари и т.н. След всичко това обаче не пропускахме да припомним на македонците, че са българи, на поляците, че ги е освободила Червената армия, на чехите – че трябва да си ни благодарни за „братската помощ” през 1968-а, на французите, че нашето сирене е по-вкусно, на американците, че доматите им са гола вода, на германците, че жените им имат космати крака, т.н. Ех, булгар, булгар… Не съм специалист по продажбите – само веднъж продадох в СССР чифт маратонки и едно шарено яке…Извинявам се, щях да пропусна - в Скопие продадох десетина „мириса” – от малките шишенца нашенски есенции, които вървяха само в македонската столица. В България струваха по 40 стотинки, каквото им вземехме отгоре, все беше кяр. В същото Скопие бях на екскурзия през 1982 година. Първият ден групата купуваше основно чилета прежда – прочутия изкуствен мохер.От него жените ни плетяха меки мъхести пуловери. В хотела, където ни хранеха, се върнахме малко преди да престанат да раздават обеда. Седнахме и наредихме около масите една камара торби и чанти – с мохер и какво ли още не. Серрвираха ни на две на три – ние се нахвърлихме на храната, защото бяхме огледнели, а и бързахме – трябваше още да обикаляме около чаршията. В един момент вдигнах глава и видях погледа на сервитьорите – симпатични македонски младежи. Те ни гледаха с неприкривана насмешка и презрение – нас, техните по-големи братя: чорлави, задъхани ,сърбащи, стискащи между краката си бохчите на бай Ганю. И тогава разбрах, че сигурно няма да доживея времето, когато македонците отново ще бъдат горди, че са от български корен. От Полша се носеше главно плюш и кристал. И кремове „Нивея” за подарък, разбира се. В Полша се ходеше и да се живее. По едно време поляците бяха полудели по американската валута. Обменният курс при тях беше фантастичен – даже в сравнение с нашия на черно. Имах едни колеги, които се отказаха да ходят на море. Със същите пари купуваха долари и заминаваха за Полша. Там си живееха като царе. Веднъж отишли в нощно заведение, разпищолили се, сервитьорът разбрал, че имат долари и им предложил да им доведе момичета за по 100 долара. И след малко цъфнали две хубавици – от най-високо качество. Нашите обаче не били свикнали да си плащат за любовта и започнали да мислят как да се измъкнат. Тогава някой измислил следния сюжет : те всъщност идвали от Париж, били се разглезели със скъпи парижки проститутки от по 300 долара и се питали дали гостенките познават техни колежки от 300 долара. Полските проститутки повярвали на измишльотината, казали ,че имат нещо предвид и тръгнали да звънят по телефоните. В това време нашите платили сметката и изчезнали. Но и до ден днешен се питат: след като тези от 100 долари били толкова хубави, как ли са изглеждали онези на тройна цена? В Чехия имаше много неща, не бяха маркови, но с прилично качество и добра цена. Веднъж улучих едни много хубави джинси, друг път донесох газов фенер – в годините, когато у нас имаше режим на тока. В ГДР не съм бил, но знам, че имало хубави и евтини обувки. По едно време оттам караха стари пиана – сигурно ги купуваха от немци, които се канят да бягат на запад и нямаше как да пренесат всичко. В Румъния можеше да се продаде всичко – цигари, локуми, русенско варено, но почти нямаше какво да се купи. Носеха полилеи, по едно време нес кафе и китайски моливи. Една вечер, час преди да тръгне влакът за София, открих в един магазин близо до букурещката „ Гара ди Норд” високи здрави обувки от естествена кожа – като тези на американската армия. Мерих дясната обувка, беше ми точно и тръгнах да търся другата. Продавачката ми каза, че другата е явно в някой човек – те излагали по принцип целия чифт. А това бил последният 45-и номер.  Огледах се и забелязах някакъв човек да ме следи. Той прикриваше зад гърба си лявата и чакаше да се откажа от покупката. Аз обаче не се отказвах. Гледах си часовника и смятах колко минути има до влака. Конкурентът също си гледаше часовника – сигурно и той гонеше влак. Беше си истинска война на нерви. В един момент човекът не издържа, хвърли към мен демонстративно обувката и побягна. За минута платих, на бегом стигнах перона и се качих в последния момент. Бях победил. Тези обувки ги носих поне 10 години. В Съветския съюз вървеше всичко, което имаше етикети на латиница – „Ромика”, „Пума”/картинката с пумата трябваше да бъде голяма, малките пумички не вървяха/, дънки /маркови, разбира се/… През 50-те години от СССР се носеха диапрожекционни апарати за децата, шевни машини, радиопарати и грамофони След това детски велосипеди , цветни телевизори, лъжици и вилици, янтар и фарфор. Аз бях с една група, която купуваше най-вече инструменти. Един даже купи менгеме. Аз пък – фуния за наливане на бензин в колата. Връщахме се със самолет и едвам ни пуснаха на борда с огромния свръхбагаж. Българските работници в СССР пък донасяха хладилници, климатици, валутни рубли за корекомски лади, а някои си носеха и жени. Първите туристи за Турция изнасяха презервативи, а внасяха златни пръстени. В Гърция вървяха слуховите апаратчета. В България те струваха 10 пъти по-евтино – просто държавата поемаше разликата. За закупуването обаче трябваха някакви медицински протоколи. Срещу някой лев и тази пречка се преодоляваше. Така че държавата не помагаше само на глухите, но и на българските туристки, готови на всичко заради някоя пъстра дрешка. Аз специално най-обичах да пазарувам от магазините по „Ракоци” в Будапеща. Пропусках влака и така до следващия разполагах с 6 часа. Тръгвах от гара „Келети” с валута за 27 лева и с тефтерче в ръка. След два часа бях стигнал до Дунава по десния тротоар и бях записал по-интересните неща, които бях видял – заедно с номера на магазина. Връщах се по другия тротоар, вече можех да сравнявам цените, да правя сметка какво ще се вмести във валутния лимит, отпуснат от закона, и започвах да пазарувам… Какво ли можеше човек да купи за 27 лева, но все пак – вносно… Освен това бяхме насъбрали толкова впечатления – имаше какво да разказваме поне една година напред. Докато отново ни пуснат- живот и здраве. Бях обещал да разкажа как класният ми другарят Яков стана шпионин, но много се разприказвах и пак го оставям за по-нататък…    

То това с пазаруването е ясно...става въпрос за стока предмети, ами като дойде време да се продава новата стока УМЕНИЯ, сега "какво го правим", че и не може да се прави внос от вън ...

то е добре на пазар,ама ако си на гурбет ЛЕЛЕ МАЛЕ ВИСШИЯ ДА Е С ТЕБ...

Аз си спомням, че в България винторезните дъски бяха няколко пъти по-скъпи от тези в Чехия и ставаше добър бизнес.

През 72 г. бях на студентска бригада в Румъния, в Яш. Думи нямам как ни посрещнаха (1А+супер и т.н.) и каква екскурзия беше! Бяхме единствените чужди студенти, 9 души с професора, глезотии и ухажване. Но това, заради което пиша, е споменът от двудневно пътуване до Сибиу. Носех първите си дънки, отнякъде купени за 10 лв., но ми стояха чудесно. И една лелка в тамошния ЦУМ като ме задърпа, като ме хвана за дънките, дай, та дай! Да де, ама като нямах нищо друго за обличане...Язък, колко ли кристалчета щях да си донеса за чеиз.
А десет години по-късно, в рамките на следдипломна квалификация, пътувах за една седмица до Тбилиси и Еревен. Пловдив-Варна с нощен влак, от Варна за Тбилиси със самолет. Както се полага, самолетът ни закъсня и т.н. Пристигнахме в хотела през 2ч. през нощта. Утрепани от умора, а на другия ден - програма. И като ни нападнаха едни тьотки, какво носим за продаване (1984 г.) Оттогава ми се отщя всякакво пътуване в соц-а. Та искам да кажа: не бяхме само ние с покупките навън. Явно е било гангренясалата рана на целия ни соц-свят! А ако започна да Ви разказвам за всичките си преживявания в ГДР-то, времето няма да стигне. Знаете ли какво е магарирен? Хайде до другия път, лека нощ и успешна седмица!

През 1984 пътувах за Москва с влак - през Русе, Румъния и Киев. По пътя еших да си купя най-скъпите цигари - така и казах във вагон-ресторанта - дайте ми от най-скъпите цигари. Дадоха ми Опал за 50 копейки кутията. Кат погледнах отзад, кво да видя - Булгартабак. :) А един нещастен руснак колкото пъти минеше покрай нашето купе - а той минаваше на всеки половин час - толкова пъти питаше един колега дали не иска да си продаде маратонките /Ромика/. Колегата нямаше кво друго да обуе, иначе щеше да му ги пробута за тройна цена, както си му беше реда.

а от румънците що стока си накупихме в началото на 90-те години!! Продаваха и китайски стоки, които не бяхме виждали - бели гуменки, якета, хавлии, горчица .... Северна България беше залята от улична търговия с румънци