Суджукът достигна фантастичната за времето си цена от 6 лева и 20 стотинки много преди водката да стане 4 лева бутилката. Това се случи горе-долу по същото време, когато излетя първият космонавт Юрий Гагарин. И двете събития отекнаха в сърцето на българина. Макар и по различен начин. До този момент суджукът струваше почти два пъти по евтино. Едва ли изхранването на българския строител на социализма зависеше в толкова голяма степен от този деликатес, но поскъпването му  /заедно с повечето колбаси/ срути надеждата ни, че цените могат да бъдат непоклатими. Най-хубавото на онова време беше, че знаехме кое колко струва. Ако ще на другия край на България да влезеш в някакъв магазин, всичко си струваше толкова, колкото си го знаехме. Предвидимостта на разходите създаваше социален уют. Човек можеше да прецени, че му трябват 48 лева на месец за ток, парно, вода, вноска за апартамента, за осветление на стълбището, за асансьора, да си ги отдели и да живее спокойно. По същия начин човек можеше да си направи сметките за храна. Да планира ако не този месец, то следващия /или когато пуснат/ една подкова горнооряховски суджук от 4 лева килото и покупката да не разбие бюджета му. При 6 и 20 вече трябваше да се замислим. Дали да си угодим или срещу цената на две кила суджук да отидем на море. Всички знаехме, че новата цена на суджука е резултат от международното положение и от заговора на световния империализъм, но някак си обидно беше, че новите цени се пазеха в тайна от народа. Отваряш сутрин вестника, прочиташ спорта и когато вече си готов да го хвърлиш, мяркаш някакво заглавие за „привеждане на цените в съответствие…” и т.н. Повечето българи тогава тайно си обещаха  - повече няма да посегнем към суджука. По същия начин си обещавахме, че повече няма да караме кола, след като бензинът стана 25 стотинки, че няма да ползваме градския транспорт, след като билетчето го вдигнаха от 4 на 6 стотинки, че повече няма да се качваме на такси и т.н. През 1968 аз специално се заклех да не кусна повече кебапче, след като му вдигнаха цената от 22 на 28 стотинки. И все пак тези драми се случваха не повече от веднъж на няколко години. Може би защото бяха толкова редки, затова и така ни вълнуваха. Едва ли можеше да си представим какво ще ни се случи през 96-а, когато цените се вдигаха по три пъти на ден. Аз специално съм запомнил историята с новата цена на суджука и по друг повод. Точно в момента на увеличението футболният отбор на „Ботев” Пловдив гостува на „Локомотив” Горна Оряховица и загуби с 6 на 2. И тогава се пусна лафът, че „Ботев” „отнесе един горнооряховски суджук от 6 и 20”. Класически виц от онова време пък  разказва как се събрало Политбюро и започнало да мисли какво още да увеличи, за да напълни хазната. Тодор Живков предложил да си изрежда на ум буквите от азбуката и някой да го спира. След което ще увеличат цената на стоката, чието име започва със съответната буква. Цола Драгойчева го спряла на „С”, ама бай Тошо се сетил, че Суджукът и Сиренето вече били увеличени. Това се повторило няколко пъти, докато Тано Цолов, примерно, спрял броенето на „Ф”. Тогава бай Тошо най-после се усмихнал: -         Точно така. Ще увеличим Фсичко! Колкото обаче и да увеличаваха, то си беше една грижовна корекция на цените, която понасяхме като детска милувка в сравнение с ударите от сатъра на пазарната икономика, които ни удариха тогава, когато другарят Живков вече не бдеше над нас. Но да продължим с колбасите. Първо да се върнем още малко назад. Знам много истории за класическите пловдивски колбаси на Путик и братя Матеви, но това е друга тема от друго време. Сега разказваме само за времето на Тодор Живков. Старите търговски номера – да си поръчаш „мешано” и да ти добавят две кръгли дървени кутийки с горчица, още се употребяваха тук там, но бяха на доизживяване. Не мога да се сетя да съм виждал как колбаси се разкарват с каруца, но самата каруца я помня  – стоеше пред къщата на един момче от махала, чиито баща беше каруцар. Макар преди Девети да е бил богат човек. Смътно си спомнят празните мазни сандъци, в които са се слагали колбасите. Съвсем ясно обаче помня времето, когато каруцата стана камион, макар и не хладилен, а сандъците – телени каси. Пред кварталния магазин „Месо и колбаси” опашката се оформяше още в ранния следобед. Някъде към 4-5 часа следобед идваше колата с пресните колбаси. Не помня дали бяха всичките топли, но леберкезът със сигурност още пареше. В Халите топли и ароматни колбаси можеха да се купят чак до вечерта. Не че бяха винаги пресни - просто ги подгряваха на парна баня. Тази търговска хитрост я научих съвсем скоро от бившия управител на Халите  бай Деян Начев. Какво още можеше да се купи тогава? Основните колбаси са се запазили и до днес. От т.н.малотрайни основни марки си бяха „Камчия”, „Хамбургски” и „Телешки”. Камчията беше невероятно вкусна. В къщи купувахме не повече от веднъж на седмица и то по стотина грама. Гризках от парчето с неземен аромат буквално по трохичка и така удоволствието можеше да продължи с часове. Кренвиршите си бяха кренвирши, имаше сарфалади и по-рядко дебърцини. Най-евтина май беше Паприката, след това идваше Македонската,  не помня дали нямаше и „Народна наденица”. Като студенти употребявахме колбаси главно от този ценови клас, наричахме го „Кучешка радост”. Много по-късно се появиха фрикаделите. С неповторим вкус беше Лебервурстът. Тогава други пастети нямаше, фабриката в село Красен още не беше построена, с бъдещия й директор Румен Марулата играехме джамини по къси панталонки и не бяхме чували за Пастет”Апетит” и „Русенско варено”. Колкото и да се спазваше Българския държавен стандарт, известни отклонения във вкусовете имаше. Особено при Пачата и Кървавицата. Някой път бяха божествени, друг път си бяха направо гадни. Шунката беше не на калъпи, а на истински бутове и зависеше от продавача дали ще ти резне по-крехко или по-тлъсто. Затова гледахме на човека с големия нож с всеотдаен поглед и мечтаехме да му станем приятели. Продавачът даваше знаци /ишмари/ на най-близките си, коя стока не трябва да се купува. Искаш 150 грама пресен шпек примерно, а приятелят ти –продавач деликатно бърчи нос – което означава, че колбасът вече понамирсва. Тогава нямаше хладилници навсякъде и много често храните човек можеше да си купи стока, която вече беше тръгнала. Но затова пък още нямаше консерванти. Ако тогава беше излязла рекламата „Кренвирши от месо”, хората просто щяха да погледнат учудено и да попита: „Че от какво друго?”. След години чак тръгна слухът, че в кренвиршите слагали тоалетна хартия. Това трябва да е било през 80-те години, когато вече знаехме какво означава тоалетна хартия. Вакуумирането се появи чак през 94- а година. Дотогава всичко се режеше на место. Включително саздърмата. И тя, и всичко друго, беше в естествена опаковка, а не в гадни найлони. Шпековите салами не бяха сто вида, както сега, и си миришеха на шпек. Скоро една баба ми се оплака как й се доял салам, едва изчакала да вземе пенсията, платила тока и с няколкото лева, които й останали, влязла в магазина и помолила младата продавачка: -         Отрежи ми, моето момиче, едно парченце салам, ама такъв, че да мирише на салам. А момичето троснало отговорило: - Ще ти отрежа, бабо, ама не съм си взела дезодоранта, дето мирише на салам, че да ти го пръсна парчето. Иначе всичката ми стока на нищо не мирише. Върхът беше салам „България” – класически луканков салам, беше най-скъпият, но си струваше човек да вземе една щафета на цената и на френски парфюм, заради уникалния му аромат. Такъв салам вече няма никъде. Доста по-късно се появи „Амбарица”, отначало беше мечта да се намери, после обаче го развалиха, а днес някакви бледи негови подобия се въргалят из кварталните бакалници и само развалят легендарната марка. Не помня „Деликатесният” кога се появи или си го имаше по принцип. Луканката и тогава струваше скъпо, но въпреки това рядко се намираше по магазините. Бяха ми казали, че луканка имало на Мотела на Правец, родното село на Тодор Живков, където зареждането било специално, веднъж бих път до там, но се оказа, че луканката вече е изядена, но затова пък имаше суджук на подкови. Никога не бях виждал толкова много суджук на едно място – и да се продава свободно. Дълго му се радвах, но устоях и не си купих – нали 20 години преди това се бях заклел да не пипам суджук никога повече.
Това беше и моят протест срещу тоталитарната държава.  

От трайните колбаси имаше и луканковия "Мусалла", но много трудно се намираше. Луканка и суджук, почти не се намираше свободно на пазара, ако имаш връзки, можеше и да те огрее. Луканки и суджук правеха в Пловдив в Хладилника. Някъде на най-горните етажи, беше халето в което се сушаха. Няколко жени "търкаляха" на ръка с големи точилки, непрекъснато една по една всяка луканка, за да се получи специфичната им плоска форма. За малко бях една от тях...
През 70-те се появи пресованата на калъпи шунка и изчезнаха от магазините бутовете шунка, появиха се за малко, но под името "Пражка шунка".

Сетих се за оня виц за луканките...

- Разбра ли? Намалили са луканката!
- С колко?
- С 6 сантиметра!

Но той май дойде по-късно, заедно с демокрацията. Когато се изхитриха вместо да вдигат цените, да намаляват грамажите. Най-напред се почна с най-масовото - хляба и киселото мляко. Някога хлябът беше килограм, а млякото - 1/2 килограм. И двете малко по малко започнаха да намаляват...

най-харесвах Троянски деликатес. Представляваше две плоски свързани парчета - едното по-късо, другото по-дълго. Харесваше ми повече и от горнооряховските суджуци и луканки. Все гледах когато има командировка до Троян да отида.

Пак в края на 80-те години в Севлиево се беше завърнал от работа в Германия един местен специалист, който там е работил колбасар и беше донесъл със себе си и рецептите. Предприемчивите ръководители от тогавашното АПК в Севлиево бяха закупили от Германия нужната производствена техника и с помощта на този колбасар произвеждаха най-добрите колбаси в България. И въпреки почти двойните цени - между 7 и 8 лв. за малотрайни колбаси, а трайните бяха по 10 лв. и нагоре - всичко, което се докарваше ежедневно в специализирания магазин в центъра на Севлиево, се задържаше максимум до 2 часа.

Нали се сещате сами, че вкусът и качеството бяха истински, а не като сегашните - химикали, набухватели, оцветители, овкусители и т.н.?

В тая връзка ще ви разкажа за племенника на моята съпруга, който работеше преди 5-6 години в една колбасарска фирма. Там той видял една машина - някакъв вид мелница - за която ми каза, че в тази машина смилат всичко - рога, кости, копита, черва, козина - и то на толкова фин прах, че като го сложат после в колбасите не можеш да познаеш какво са сложили, особено като добавят и овкусителите. От тогава племенникът спря да яде колбаси.

Но за ниското качество, не само на колбасите, българинът трябва да се сърди само на себе си, защото винаги търси най-евтиното без да си дава сметка, че ниската цена винаги води до ниско качество.

В тази връзка ще ви разкажа, че преди 12-13 години продавах на едро облекло. Но като дойде Жан Виденовата зима с голямата криза и инфлация народът започна да купува само най-евтиното. Така например, спомням си, че в един конкурентен магазин се продаваха на дребно мъжки потници на по-ниска цена от тази, на която аз купувах моите потници на едро. Разбира се, евтините потници бяха толкова тънки, че през тях буквално прозираше вестника, на който бяха закачени. Отделно те се свиваха недопустимо много. Докато моите потници бяха толкова качествени, че още ги ползвам. И всичко това се отразяваше на цената с 20-30 %. Но народът вместо да се замисли, масово купуваше евтиното и некачественото.

Лошото е, че и сега продължава тази практика - повечето хора купуват евтина стока само защото е евтина без да се замислят за последствията. А последствията могат да бъдат от скъпи до вредни.

Ако се отнася за техника, по-евтината техника ще се повреди по-рано и ще я поправяте по-често. Така евтината техника ще ви излезе скъпа. Ако се отнася за храни - ще се отровите или увредите и ще се разболявате по-често, което сега струва скъпо. Ако се отнася за облекло - ще се скъса по-рано и ще трябва да си купувате по-често.

Преди време в един магазин наблюдавах едно възрастно семейство как се чуди какви батерии да си купи. Ставаше въпрос за размера АА (R6). Аз ги попитах за какъв уред им трябват и им препоръчах да си купят алкални батерии. Те ми опонираха, че са два пъти по-скъпи от онези, които си бяха набелязали. Аз им отговорих, че при двойната цена алкалните батерии дават 3 пъти повече енергия, тоест ще ги ползват 3 пъти по-дълго и в крайна сметка ще им излязат по-евтини. Но те така и не разбраха какво им обяснявам и си купиха по-евтините, а не по-качествените батерии.

Така сиромахът става още по-беден - защото не знае и не иска да знае кое е по-добро и по-изгодно.

При последното увеличение на цените нещата обаче хич не бяха "мирни и кротки".Ако се не лъжа беше в етапа на презрелия социализъм-някъде лятото/есента на 88ма мисля.Дадаха 2 почивни дни и ги събраха със съботата и неделята,както е практика и сега.Нямам спомен четвъртък и петък ли бяха или понеделник и вторник.
За да може през това време да се "приведът цените в съответствие" по магазините.Ставаше дума за цени на доста стоки и бяха затворени всички магазини.
Помня че тогава бяхме на село и в магазина имаше и няколко милиционери,докато течеше промяната на цените.Разбира се магазина не работеше и само гледахме през стъклата,които неслучайно бяха облепени предвидливо с вестници.
Баси и идиотщината-4 дена в селото няма откъде да си купиш един хляб.А и то беше единствен магазин в селото-прост "смесен магазин" като във всяко българско село по ония времена.Предполагам в големите градове са оставяли по някой "дежурен магазин" за тия 4 дни поне хранителен.Но поне тук нямаше.
А и предполагам са предусещали че има опасност от сериозно недоволство,за да домъкнат милиционери от общинския град,щото в селото имаше само един селски милиционер,а там щъкаха поне 2-3 фуражки...

През 64 и 65 година имах съквартирант - студент "Ветеринарна медицина". Момчето беше от Попово - земеделски край и си имаше представа от приготвянрто на месни деликатеси при домашни условия. Когато започнаха практика в софийския месокомбинат (не си спомням откога го кръстиха "Родопа") се върна потресен и заяви на приятелите си: "Да не съм ви видял да си купувате колбаси по-евтини от 3.50 лв.! А пък саздърма - изобщо да не погждете - за направата и събират с лопати изрезките и отпадъците направо от циментовия под! Послушахме го, защотото си го знаехме, че не се прави на интересен.

Скоро станах свидетел как обработват билки в едно планинско село. Та стрината беше събирала билки, една голяма торба. Изсипа ги на земята и започна да ги прави на китки и да ги навързва за сушене. Никакво миене. А по същия този двор се разхождат кокошките й! А тя къде беше стъпвала не зная, но носеше гумени цървули.

Уважаеми г-н Тодоров,

Вашите разкази са уникални със своята правдивост и точност в детайлите.
Мисля си, че ако направите един сборник със спомени от това време, той със сигурност ще се приеме с възторг от многобройните Ви почитатели.
Трябва да опитате, заради нас!

Доскоро учех технология на месните продукти и нашия професор ни разказваше, че месни продукти под 15 лева за килограм не си купува. Сами си правете изводите.

Ха-ха, аз също не си купувам месни продукти под BGN 15/kg и ги имам в хладилника всеки ден, за разлика от комунизма, когато можехме само да мечтаем за тях, а пък и ги нямаше никакви по магазините. Нищо че са с консерванти- на мен ми харесват и ги ям с удоволствие:) Какви тъпи, гадни, мизерни времена бяха... Тези дето днес се оплакват от демокрацията и носталгират за "вкусните колбаси от времето на тоталитаризма" са лентяи, некадърници и празноглавци, не можещи и не искащи да се адаптират към новите условия. Спомняте ли си лисицата от басните на Лафонтен/Крилов:..."Гроздето е кисело" :)

Особено ме впечатлява изречението "нищо че са с консерванти - на мен ми харесват и ги ям с удоволствие". Не забравяй да го кажеш на лекаря, когато го закъсаш с храносмилателната система ;-) То и на американците много им харесват хамбургерите, картофките и кока-колата, ама поне говорят за това колко е лошо, че правят така.