Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.01.2010 20:15 - ГОЛЯМОТО ПЪРЗАЛЯНЕ
Автор: zaprehoda Категория: Бизнес   
Прочетен: 4082 Коментари: 4 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                      Голямо пързаляне падаше едно време. Задължително още през декември валеше поне по един голям сняг и започваха дни на неописуемо удоволствие. Пързалките бяха свободните територии в града – нямаше учители, нямаше милиционери, законите и правилата създавахме сами. Пързаляхме се с шейни, ски, найлони, ученически чанти, налъми и просто по обувки. Пловдивските тепета бяха дар божи за децата, стръмните улици нямаше как да се почистят и малко след като се поотъпчеше снегът ставаха на пързалки. Загряването започваше на връщане от училище. Все някъде някой се беше сетил да лисне вода вечерта и сутринта вече имахме лъскава ледена пътека. Хвърляхме чантите, където намерим, засилвахме се и се пускахме по леда по подметки. Гьонените бяха за предпочитане пред гумените. Една вечер – на връщане от училище, толкова се заиграх на една такава улична пързалка, толкова падах, ставах и се смях, че забравих за баща си, който през нощта беше получил инфаркт и го бяха откарали в болница. Сетих се чак на стълбите и срамът просто ме вцепени. Дали докато се бях веселил, не беше се случило най-страшното? Слава богу, беше се разминало.И след малко вече търчах към тавана, за да сваля шейната, с която на следващия ден щях да тръгна към Хисар Капия. Който е ходил в Пловдив, в Стария град, не може да не знае Хисар Капия. Точно от там започваше най-дългата пързалка в града. Преминаваше се през няколко калдъръмени улици, покрити с отъпкан сняг, докато най-накрая шейната спреше на равното – пред градинката на Житния пазар. Почти пред вратата ни. Шейната ми беше от първото поколение метални съоръжения за пързаляне. Беше направена от заварени тънки тръби и струваше 6 и 60. Имаше по-солидни шейни по 9 и 50 – със седалка за двама души. По-големите батковци караха стари ръчно направени шейни – бяха съвсем малки, като седнеше на тях човек, трябваше да вдига висока краката, тъй като просто нямаше къде да ги опре. Тези шейни се наричаха „казаци”. Правеха се и опити за направа на управляеми шейни. Чак в края на 60-те години се появиха първите купешки шейни с кормило. Те бяха съветски и марката им беше „Чук и Гек.” Чук и Гек бяха герои на съветския писател Аркадий Гайдар, който описваше безгрижния живот на пионерчетата по времето на Сталин. Негови герои бяха Тимур и командата му, които вълнуваха цяло поколение български пионерчета. Известният през последните две десетилетия руски политик Егор Гайдар, който почина наскоро, беше внук на писателя. Съчиненията на Аркадий Гайдар бяха издадени в четири тома и много се търсеха. Един пловдивчанин даже беше кръстил двете си деца Чук и Гек. Не помня дали в съчиненията на любимия ни писател имаше шейни и пързалки. Във всеки случай голямо пързаляне имаше в „Белю Пушилката” от Джек Лондон. Героят се спускаше по някакъв стръмен снежен хълм с все багаж и вдигаше голяма пушилка. А в багажа му имаше задължителните за всеки тръгнал към Аляска авантюрист калъпи замразен боб с бекон. В снежните вечери след пързалката майка ми четеше „Белю Пушилката” и се чудеше какъв вкус има този американски боб с бекон – пренесен през толкова студове, виелици и пързалки. Преди 10 години открих в един супермаркет някъде из щата Тенеси консерва боб с бекон, купих две кутии – едната за вечеря, другата за подарък на майка ми. Отворих първата, предвкусвайки очаквания повече от 40 години неземен вкус. Разочарованието беше страшно. Бобът беше сладък – подправен с кленова захар или нещо подобно, а беконът просто не можеше да се открие между зърната. Реших да не разочаровам майка си – нека да си остане с илюзията. След няколко месеца си отиде, без да разбере истината за легендарната храна на американските златотърсачи. Но да се върнем към пързалките. Ако можеше, там щяхме и да спим. Пързаляхме се под светлината на уличните лампи и си тръгвахме чак, когато усещахме с кожата си, че търпението на родителите ни се изчерпва. Те ни посрещаха още от вратата със сухи дрехи в ръце, а мокрите опъваха около печката. Щяха да ни трябват за следващия ден. Неделите пък бяха един безкраен празник. По стръмните улици и алеи на тепетата се събираше като че ли целия град. Истинските ски бяха рядкост. Освен с шейни децата, а покрай тях и доста възрастни, се пързаляха с подръчни средства. Правеха се опити за пързаляне с остатъци от разглобени бъчви. Като излязоха найлоните, някои се пускаха върху парче по-дебел полиетилен. Възсядаха се пластмасови туби, корита, легени. Имаше надпревари, по-бързите гледаха да настигнат по-бавните и по-малките и да ги ритнат отзад. Това се наричаше „къч”. По-елитарно удоволствие беше пързалянето с кънки. Проблемът беше, че такова животно като кънките, от години не се продаваше в магазините. Върху леда на замръзналото езеро в Цар Симеоновата градина се пързаляха млади и стари пловдивчани с кънки отпреди войната или с донесени от живеещи в чужбина роднини. Някои се пробваха с налъми, с набити отдолу парчета арматурно желязо или парчета от решетки, свалени от прозорците на изоставени къщи, но пазачът на езерото гонеше този своеобразен плебс, който само разбиваше ледената покривка. Бях един от щастливците – баща ми донесе кънки от Полша, където беше в командировка през 1957, кънките се пристягаха с ключове върху високи обувки. Такива обувки обаче нямах, опитах върху половинки, върху кецове даже, но нищо не се получи и така кънките бяха захвърлени на тавана, където започнаха да ръждясват в очакване на по-добри времена. Когато най-после си купих подходящи обувки, пък се оказа, че кънките вече не стигат и до половината на мъжката ми подметка. Най-щастливите мигове на моето поколение бяха през 1961-а. Когато обявиха Голямата Дървена Ваканция. В края на януари падна голям сняг и ни разпуснаха. Пързаляхме се от сутрин до мрак, дойде време отново да се върнем в училищните стаи, просто ни се плачеше, но същия ден Партията и Правителството обявиха удължаване на ваканцията с още няколко дни. Как обичахме чичото, който обяви новината по радиото! Хвърлихме готовите чанти и се завъргаляхме по пода от радост. След което грабнахме шейните… За кънкьорите и за любителите на пързалянето през 50-те години имаше две големи преживявания. Едното беше филма „Симфония в злато” със Соня Хени. Михаил Антонов – един от първите пловдивски кънкьори, ми призна, че е гледал филма точно 36 пъти. Второто беше гостуването на ревюто „Париж върху лед”. В една от панаирните палати бяха направили пързалка, върху която френски звезди на фигурното пързаляне правеха чудеса. Поне така разказваха щастливците да видят поне веднъж това ревю. През 60-те години пък голямо преживяване, свързано с пързалянето, беше да гледаме по телевизията как съветският отбор по хокей мачка французи, шведи, канадци и американци – макар и не винаги. Най-голямата драма обаче бяха двубоите на съветския отбор с чешкия след 1968-а година. Чехите, преживели наскоро ефекта от братската помощ, дошла със съветските танкове, играеха на живот и смърт. За тях играта беше реванш, искан сигурно от милиони чехи. Ние, българската публика, събрана пред телевизорите, викахме за съветските братя, но тайно в сърцата си, някак си подличко и предателски към световната социалистическа система, стискахме палци за чехите. От балкански инатлък беше май, не от друго. Та тогава – каквото и да разправят за тоталитарната система, можехме да се пързаляме, както си искаме и колкото искаме. Държавата беше доволна, че се пързаляме сами –а не пързаляме нея. А сега какво стана – всеки гледа да изпързаля някого, най-вече държавата, а на всичкото отгоре държавата взела та се и самоизпързаляла сама – както твърди министър Трайков. То и големи майстори на пързалянето израснаха измежду нас. А ние си останахме с налъмите.              



Гласувай:
7
0



1. анонимен - kakto vinagi zabavno
08.01.2010 13:27
ot majka mi sam chuval za proslovutoto show varhu led. Tia e hodila 2 pati, koeto se e uredilo s shokoladovi bonboni navremeto, t.e. ne e bilo mnogo lesno i evtino. az izrasnah v plovdiv, bez da vidia ledena parzalka na jivo. e, posle v chujbina si navaksah, no ne e sashtoto. mnogo zdrave prez novata godina!
цитирай
2. анонимен - hi
08.01.2010 19:53
prijatni avtentichni spomeni...naistina za tezi godini..v blagoevgrad imashe sashto mnogo snjag 60-70 g i za nas decata,junoshite beshe sashtata radost i emocionalna trapka -parzalkata,makar Partijata - Mashteha da ni lishavashe ot edno drugo udovolstvie da slushame nashata hubava makedonska muzika..zimata deca i roditeli sedjahme okolo pechkata i diplehme tjutun slushaiki tozi bogat folklor ,kojto ni praveshe po-vece shtaslivi i radostni,che ni ima...nas u pirinsko i togava sega drjavata Bg ni parzalja ,kako si saka...no ke dojdat i po-ubavi denovi...!
цитирай
3. анонимен - Аркадий Гайдар, който описваше ...
25.01.2010 00:37
Аркадий Гайдар, който описваше безгрижния живот на пионерчетата по времето на Сталин. Негови герои бяха Тимур и командата му, които вълнуваха цяло поколение български пионерчета...
Аркадий Голиков aka Гайдар също така е известен с това, че по време на Гражданската война с червеноармейския си отряд избива едва ли не половината от населението на сибирския град Абакан.... Също го наричат и 'Палача на Абакан". Хубав детски писател, нали?
цитирай
4. анонимен - Помня ревюто Париж върху лед!
05.10.2010 03:16
Помня това ревю и големия интерес към него, а също и името на един финландски фигурист, гостувал не помня дали с това ревю или самостоятелно, който направи фурор. Това беше между 1957-1960 година. Понеже живеех на "гърба" на ресторанта край езерото, близо до по-късно построения Младежки дом,помня зимните пързалки, когато езерото замръзваше. Вярно е, че малцина имаха истински кънки. Мой съученик и съмахленец имаше и гордо ги караше, а ние, останалите се пързаляхме с обувките си върху специално излъскани пътеки за тази цел върху леда. Спомените ми са вече стари, а от 1974 година не живея в Пловдив, но сърцето ми остава завинаги там, край езерото и градината, в мапхалата, в която живееше и "легендарния" Мильо! Бяхме съседи и го помня от дете...Лека му пръст. Кой ли мислеше тогава, че този безобиден, кротък и добър, психично болен човек, един ден ще има паметник на Главната...Спомени, спомени...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zaprehoda
Категория: Бизнес
Прочетен: 6059084
Постинги: 676
Коментари: 6128
Гласове: 6997
Архив
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031