Телефоните бяха телефони, когато бяха с шайби. По въртенето на шайбата можеше да се прецени какво представлява човекът, посегнал към телефона. Едни въртяха силово и  като че ли искаха да докажат на апарата, че са нещо повече от него. Никой обаче не е по-голям от телефона – установих след време. Други пък като че ли се притесняваха от техниката, действаха припряно и нервно, бъркаха дупките и не винаги избираха точния номер от първия път. Трети въртяха прецизно, задържаха шайбата в крайно положение и не можеха да го понесат, ако се окажеше, че техниката им на избиране не е била най-добрата. Имаше и такива, които след въвеждането на кодовете за междуградско избиране, бяха решили, че знаят някаква комбинация от завъртания, която можеше да им осигури по-малко импулси. Още по-интересна картинка представляваха хората, които се опитваха да се обадят от телефонна кабина. В цялата махала, където мина детството ми, имаше само една кабина и тя рядко оставаше празна. Поне в малкото моменти, когато телефонът работеше. А дали работеше не можеше да се разбере от пръв поглед. Най-често човек разбираше, че е излъган, чак когато автоматът му гълташе ценните 2 стотинки. И тогава започваше бой с юмруци върху обществения телефон – с надеждата, че стотинките ще бъдат изплюти най-после. Някои път боят даваше резултати и машинката, уплашена от юмруците, се предаваше и пускаше цяла шепа жълти монети – вероятно с надеждата да омилостиви побойникът. Имаше хора, които биеха автомата по принцип. Даже и когато разговорът беше успешен, те затваряха слушалката, но с няколко премерени удара се опитваха да си върнах монетата и така да изкярат 2 стотинки. Никакъв гювеч на държавата! Мисля, че точно тази категория хора станаха хора. Имаше и такива, които след като не можеха да изнудят телефонната касичка да пусне нещо, си отмъщаваха на цялата кабина. Късаха кабела на слушалката, макар да беше армиран, отвинтваха мембраната и я отнасяха кой знае къде, чупеха стъклата на кабината. Една сутрин открих най-оригиналното отмъщение – слушалката висеше безпомощно почти до пода, а микрофонът беше украсен с истинско човешко лайно. Мила родна картинка. Виждал съм пловдивски указател от 30-те години – не по-дебел от стихосбирка на начинаещ поет. Номерата бяха трицифрени. През 50-те години номерата вече бяха четирицифрени, а указателят надебеля до стотина страници. Телефонните указатели бяха нещо като списък на висшето общество в града. За да влезеш в този списък трябваха жестоки връзки. Но си заслужаваше. Това бе същото като да имаш мобифон през 1992-а. По телефона можеше да се извика бърза помощ, да се провери колко е часът, да се направи опит да се извика такси – ако не за днес, поне за утре. Използвахме телефона не само за вършене на работа, а просто за развлечение. Разказвахме филми, решавахме домашни, разказвахме вицове - но не и политически, разбира се. Изразът „ама това не е за телефон” си беше нормална част от телефонната лексика. През 1955 се преместихме в един блок , в който живееха 30 семейства. Нямахме нито един телефон. Баща ми беше лекар и реши да пусне молба, че му е нужен, за да бъде държан в течение на спешните случаи… И стана чудото. Един ден на вратата се почука и човек със синя манта започна да опъва някакви жици. Първият ни номер беше 54-35. После му сложиха една двойка отпред, после още една двойка, накрая го смениха. Днес имам два домашни телефона, но не им знам номерата. Номерът 54-35 тогава го знаеше наизуст не само цялата рода, но и цялата махала. Един по един съседите започнаха да се примъкват и да молят да използват телефона. Не отказвахме на никого. Кандидатите да се обадят на някого си идваха с 2 стотинки в ръка – толкова струваше един разговор, и тихо оставяха монетата до телефона. Някои съседи пък направо даваха нашия номер за връзка. Обаждаха се някакви непознати хора и без много-много да се извиняват заявяваха, че трябва да извикаме някой който живееше на другия етаж или в другия вход. Тичах, звънях, помагах… По онова време нямаше автоматично избиране, а се даваше поръчка. Чакаше се с часове за един разговор до София или до Асеновград. Комшиите идваха, даваха поръчка на 121 и сядаха да чакат на едно столче в коридора, където беше телефонът. Някои се връщаха в дома си да изперат или да сготвят, а когато се чуваше дългия тревожен звън на междуградския разговор, пак аз тичах да ги извикам. След края на разговора се избираше номера за справки, май беше 122,  и се питаше колко е стойността на разговора. Ползвалият телефона отброяваше стотинките, някои се опитваха да оставят няколко монети повече, но ние ги връщахме упорито обратно. През 1973 година в Полша видях как един продавач на павилион правеше бизнес. Имаше обикновен телефон и беше поставил надпис, че всеки може да го ползва не срещу 2 стотинки, примерно, а срещу 5. За разлика от апаратите в телефонните кабини неговият работеше със сигурност. Таково нещо у нас тогава не можеше да стане. Може би защото българинът не се сещаше или просто не го биваше за такъв тип търговия. Тогава хората можеха да говорят с часове. Плащахме не на минута, а на разговор. Нямаше още телевизия и не се говореше за сериали, но затова пък любима тема на разговор бяха разни рецепти за сладкиши и туршии. Темите се изчерпваха, но на жените им се говореше, та им се говореше. И тогава се чуваше репликата:”Кажи още нещо, де!” Първите апарати, които помня, бяха с вилки и с шайби. Ако не се лъжа, първите апарати бяха „СИМЕНС”. След това се появиха „Климент Ворошилов”. Вилките изчезнаха, апаратите ставаха с все по-заоблени форми, но си оставаха черни – бакелитови. С навлизането на пластмасите телефоните станаха първо сиви, после във все повече цветове. Най-накрая се появиха бутоните, но се говореше, че като се развалят, не могат да се поправят, така че хората не налитаха на новото. Да продължим с междуградските разговори. Постепенно все повече хора ходеха на почивка, но в малките курортни селца пощите не се разширяваха. Те си ставаха малки къщички с допотопна техника и с две телефонистки на смени. Привечер пред пощата се събираше тълпа народ, чакалничката започваше да мирише на спарено, чакаше се с часове, докато човек чуеше заветния зов: „Петров, на втора кабина –а-а”. За международни разговори можеше да се чака с дни. Имаше и разговори с поръчка. Получаваш покана, че на другия ден в 17 часа трябва да се явиш в телефонния салон на пощата, където ще те търсят от съседното село, примерно. Телефонът играеше такава роля в живота ни, че беше главен герой в много вицове, а често и герой на живо в сценки, режисирани от пийнала компания или от скучаещ недобросъвестен гражданин. Най-елементарната „шега” бе да се позвъни посред нощ на познат или непознат и просто да му се развали съня. Имаше и по-сложни постановки. Например три пъти през три минути да се обадиш на някой и да го питаш „Там ли е Петров?” След още три минути да се обадиш пак и да кажеш: „Обажда се Петров, някой да ме е търсил?”. Връзките тогава бяха толкова несигурни, че всеки разговор започваше с „Чуваш ли ме?..И аз те чувам…Говори по-силно…” Една от модните сценки беше следната. Обаждаш се на някой и казваш, че връзката е много лоша. За проба го караш да духне. Онзи отсреща духа, та духа, за да се разбере дали го чуват. След което човекът, който го е потърсил казва тържествуващо: „А сега стига духай, сега пръдни!” Тези сценки се играеха пред публика и всеки финал свършваше със смях и аплодисменти. Колкото и евтини да бяха телефонните разговори, и тогава основна цел на всеки съзнателен гражданин на социалистическото общество беше да прехвърли максимална част от разходите си за телефон на държавата. Темата е сериозна и я оставяме за следващия път.        

Интересна и увлекателна статия,също така информативна за по-младите хора като мен.

Наистина поредната интересна статия. А за отношението към уличните телефони и кабинките - мисля, че това е отношението и на повечето хора към държавата. Може би затова сме в това положение и така ще си останем. Все ще се намери кой да се изака на микрофона.

2 ст. бяха градските разговори, без ограничение по време, но връзката често прекъсваше, особено като станаха повечко телефоните. В натоварените часове ми се е случвало да прекъсва на всеки няколко минути. Злите езици говореха, че в пощите (там се намираха телефонните централи) нарочно прекъсвали разговорите, за да не се претоварват линиите. Чувал съм даже твърдение, че можело да се стигне до пожар, ако релетата стоели твърде дълго залепнали, както е при отворена линия (тогава централите не бяха електронни, а с релета).

Междуградските разговори се плащаха на време. По едно време вече можеха да се избират директно (без ръчната намеса на телефонистка), но имаше значение дали се набира автоматично, или с поръчка - с поръчка (през телефонистка) беше по-евтино, та за известно време продължихме да използваме този метод.

Забравих да допълня в предния коментар и за дуплексите. Тъй като както всичко друго и телефонните линии бяха дефицитни, за по-икономично бяха измислили 2 апарата да ползват една двойка жици, вместо две. Така прекарваха 2 пъти по-малко кабели. Щастливците (и главно служебните номера) имаха т.нар. прави телефони - със собствена жица. Останалите бяха дуплекси, т.е. по 2 на жица. И когато комшията, с който сте дуплекс, вдигне телефона, за да говори, вие трябва да го чакате да затвори, за да можете да говорите на свой ред. Ставаха големи скандали между някои комшии заради тая работа, тъй като някои приказливци вечер се забравяха (а вечер връзките не прекъсваха спонтанно толкова често, колкото през деня). Един номер беше, когато дуплекса ти говори, вместо да проверяваш от време на време дали имаш сигнал (което беше доста губеща тактика, тъй като той може да натисне вилката за прекъсване за секунда и да почне да набира пак) да си оставиш телефона отворен - тогава ако той затвори или му прекъсне линията, ти получаваш сигнал свободно вместо него.Оставяш вдигната слушалката, отиваш да ядеш, и след половин час проверяваш имаш ли сигнал :D

Следвоенната оскъдица правеше българите по-практични. Дори и хора със средни възможности като родителите ми, не намираха смисъл да се дават излишни пари за месечните телефонни такси и навъртените разговори. Те нямаха кой знае какви делови контакти,за да си заслужава масрафа, докато за лекари, адвокати и хора със свободни професии телефонът си заслужаваше присъствието. Когато спешно се налагше да потърсим баща ми в службата му, бягахме при комшиите ни на горния етаж.
Телелефони в домовете си по това време имаха не повече от 7-8 съученика от класа ми. Те си бяха нещо като клуб. Можеха да се питат един друг какво са ни дали за домашно, ако са се разсйвали в час, или направо да си диктуват решенията на задачите, да се уговарят за отиване на кино и други подобни гевезелъци.
По-късно, времената се промениха и народа се усети, че телефонът е необходимост. И изведнъж се оказа, че мераклиите са много повече от капацитета както на прокараните кабелни линии, така и на самите телефонни централи. Тогава дойде спасението в дуплексите, както си спомня по-горното ми непознато другарче. Така, или иначе, простосмътните пак чакаха ред с години докато им излезе късмета. За да ти се даде телефонен номер "дуплекс", от Пощите се изискваше писменно съгласие от комшията, към която "права" телефонна линия трябваше да те закачат.
Както си беше масовата практика тогава, и родителите ми си получиха телефонния номер с връзки. Майка ми, бог да я прости, бе учителка във вечерната гимназия. Тя имаше ученик в класа си, който работеше в Пощата. Той многкратно и беше предлагал да и прекара телефон, но тя му отказвала защото смятала, че телефона не и е необходим. Много по-късно, когато супердефицитът за телефини номера си беше пак същият, пощенецът се беше дипломирал благополучно, а майка ми се беше пенсионирала, тя се обърнала към него за съдействие, защото ние с брат ми бяхме тръгнали по своите пътища далеч от Пловдив. Тогава бившият и ученик и прекара телефон в рамките на една седмица, за да и покаже, че офертите му са били не като форма на подмазване, а благодарност за доброто и отношение към нейните ученици.

....А сега цялото семейство имаме 4 стационарни (1 домашна и 3 офисни) и 5 мобилни линии (като 3 от тях са на дъщерята- и към трите оператора, за да ползва навсякъде безплатните минути). На половината линии не им помня номерата :)

А помните ли милата, родна картинка: Звъни ти телефонът и докато кажеш "моля" или "ало" вдигайки, отсреща с началническо-отривиста интонация те стреснат:
"Кой !!!".....
Някои съвременни "ентелегенти" и досега си служат с този селски похват... :))

Такива "ентелегентни началници" аз ги отреждах като им отговарях с въпроса "Какво кой?"

"Ентелегентът" се усещаше и задаваше уточняващ въпрос: "Кой се обажда?", на който аз отговарях с "Ти ще кажеш кой се обажда!"

Резултатът от такъв разговор беше, че невъзпитаният бързо се превъзпитаваше и повече не ме тормозеше с тъпите си въпроси.

Ако не ме лъже паметта съм попадал съм на брошура за етикета на водене на телефонни разговори - там се казваше, че при вдигане на слушалката не трябва да губим време в безсмислени 'Ало', 'Да', 'Кого търсите' и т.н. а да издекламираме 'Семейство Петрови, слушам' или нещо подобно :)

Децата се забавлявахме, като пробивахме монета от 5 стотинки и се опитвахме да говорим безплатно от уличен автомат.

А имаше и някакъв трик с натискане на вилката точно когато отсреща вдигнат, и тогава разговора ставаше и без монета. Явно не работеше всеки път, защото често ми звънеше телефона по много пъти и не се чуваше нищо, докато човекът отсреща успее да направи номера :)

А през лятото - ранна вечер, когато в телефонната централа всички прозорци са отворени за да се охлажда техниката и тракането на релетата се чуват в половината квартал.

А свързването с 'повреди' беше почти като да се свържеш с извънземните от Марс :)