Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.05.2010 22:20 - ОЩЕ ПАНАИРНИ СПОМЕНИ - БОЙ, РЕЗИЛ И АВАНТА
Автор: zaprehoda Категория: Бизнес   
Прочетен: 4811 Коментари: 4 Гласове:
4

Последна промяна: 06.08.2010 21:32

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
       Коментарите след предишния панаирен постинг отприщиха още спомени. Чувствам се задължен да ги опиша. За панаира е писано толкова много. Аз самият съм написал стотици възторжени страници за тази витрина на българския възход. Освен, че получавах пари за тази работа, до известна степен си вярвах. И не само аз. Из панаирното градче щъкаха хиляди патриотично настроени българи – цъкаха от възхищение и се радваха, че България върви напред. Мисля, че бях първият журналист, който тръгна да прави анкети с обикновени хора – без подбор и подготовка. Оказа се, че няма нищо страшно – посетителите така възхваляваха успехите на социалистическата ни икономика, че човек не можеше да не вярва, че това е така. Ако имаше мърморковци, те просто бягаха от камерата. В онези години всеки трудов пловдивчанин имаше право на един ден „панаирни” – не ходеше на работа, само се обаждаше, че ще ходи на панаира. Някои по-практични служители лъжеха, че ще ходят на панаир, а в това време вършеха някоя по-полезна според тях къщна работа. Като ученици ни водеха под строй. Още на втората палата се „загубвахме” и тръгвахме да се борим за „списания” – т.е. за  рекламни материали. Вечер се прибирахме с наръч лъскави дипляни и листовки, които не вършеха никаква работа – не ставаха даже за бърсане на задници, тъй като хартията беше твърде корава и лъскава. За всяко листче имаше бой. Единствено без бой се сдобих с листовки за някакво българско лекарство против листни въшки. Минах поне десет пъти и си тръгнах с цял топ хартия. Защо ми беше, не знам. Дълги години най-мръсни бяха номерата на американците, след това ги минаха западногерманците. Още в края на 50-те години в американската палата раздаваха американски списания на руски. Години след това разбрах, че те са издавани, за да се продават легално в СССР – след някакво споразумение за затопляне на културния обмен, подписано от Кенеди и Хрушчов. Предполагам, че в Ню Йорк едва ли някой се е интересувал от списание „СССР сегодня”, но в Москва са се били за списанието „Америка”. Голям бой падаше и в Пловдив. И до ден днешен си спомням почти всичко, написана в двата броя, до които се докопах. Имаше голяма статия за Леонард Бърстейн, имаше и снимки на американки в разни евтини роклички – пишеше и цената, която беше няколко долара. През 60-а, ако не се лъжа, американците раздаваха на всеки влязъл в палатата, вече списание на български. То не беше нито цветно, нито луксозно, но имаше една страшна снимка. Снимката беше на някакъв завод, а пред завода се виждаше паркингът – пълен с хиляди коли. Коли на американски работници. У нас по това време коли имаха само директорите. Какво измисли тогава властта? Учениците от целия град се водеха на панаира, като задължително най-напред се минаваше през американската палата. Вземахме по едно от опасните списания, а на изхода го давахме на учителката. Изглежда другарите се надяваха така списания да свършват. Те обаче не свършваха. Изглежда ги бяха докарали с вагони. Малко по-късно американците раздаваха нещо може би много ценно – плик с марка на Кенеди и печат с датата на смъртта му. Наредих се няколко пъти, събрах 4-5 плика, но по-късно ми ги откраднаха от вкъщи. Една година след жесток бой се добрах до две списания с американски коли. По-големи момчета ми ги издърпаха от ръцете минути след това – не успях даже да им се порадвам. През 80-те години западногерманците пък направиха най-мръсния номер. Бяха издали на български шарено списание за живота в ГФР. Най-впечатляваща беше една малка таблица, озаглавена „Колко работи германецът, за да си купи…”. Според тази таблица немският пролетариат работеше броени минути  закутия цигари или цяло пиле, а 11 месеца – за „Мерцедес”. Това се наричаше според книгите „социологическа пропаганда”. Който прочетеше тази пагубна книжка, не тичаше повече към микрофоните, за да разказва колко щастливо се живее в България. Освен за списания се биехме за значки, за балони, за японски торбички и за какво ли още не. Най-големият бой беше за някакви дунапренени италиански кукли. Италианците ги хвърляха в тълпата, поне пет души едновременно се докопваха да куклата и я разкъсваха. След няколко сеира италианците спряха да си правят експерименти. Слухът за куклите обаче тръгна из града и до края на панаира на този щанд от сутрин до вечер стояха в очакване стотици българи. Стояха ден след ден, гледаха жално италианците, на които им ставаше неудобно от умолителните ни погледи. Имаше и дежурен милиционер – затова не смеехме да си искаме с думи. През 1975 дебютирах като панаирен журналист. Първата година отговарях за официалните събития. И тогава открих, че панаирът има една много приятна страна – яденето и пиенето на аванта. Всяка сутрин ходех на 4 пресконференции с почерпка, а вечер на 4 приема. Задачата ми бе да проверя дали случайно няма да дойде някое протоколно лице – от заместник председател на Министерския съвет нагоре. Не дойде никой. Първите дни се нахвърлях на луканката, след това тя вече ми беше безинтересна. Научихме и различните марки уиски. За пръв път опитах разни скариди, раци, вносни бири и какво ли още не. Явно ще има продължение…


Тагове:   спомени,   още,   бой,


Гласувай:
5


Вълнообразно


1. анонимен - silverJohn
23.05.2010 10:17
kolkoto i da e tragikomi4no si e istina,taka be6e togava.
цитирай
2. анонимен - През 82 г. на есенния панаир прев...
25.05.2010 02:14
През 82 г. на есенния панаир превеждах на един генерален директор. Не че имаше нужда много от превод, почти всички щандове си имаха преводачи. Та на един щанд, където отивахме за втори или трети път, накрая решиха да ми подарят нещо и на мен. Да, ама стиска ли ми да приема подарък от западен щанд? На съседния щанд беше италианска фирма - във витрината им имаше голямо шоколадово яйце с много мънички яйчица вътре. Та си пожелах едно за детенцето. Не можело да отворят витрината, но затова пък ми донесоха 6-7 нормални. Представяте ли си каква радост в къщи, като ги наредих в ЗИЛ-а, един ред...:-) Е, бяха се посмачкали, но блесналите очи на детенцето?!
А онова списание с таблицата си беше чиста пропаганда, при това отпечатана с високо качество. Само че не казваше колко от работниците карат мерцедеси и колко от тях , дали изобщо, живеят в собствени жилища, колко струват наемите и пр. Ние балъците вярвахме и примирахме.
цитирай
3. анонимен - Панаира
28.05.2010 21:13
Ех, панаира, опашките, борбите за "сувенири".
Едни от най-ценните ми "плячки" от онова време бяха значките, издадени по повод полета на "Аполо" - стъпването на първия човек на Луната. Още ги пазя.
А иначе - пиехме "Кока-Кола" на корем - само в Панаира никога не свършваше.
Много газирана и много студена, току-що извадена от сандъците с лед..........
цитирай
4. анонимен - Така живеем ние...
07.06.2010 16:23
"Така живеем ние" - така се казваше въпросното списание.
А за лъскавите дипляни не си прав, че не вършеха работа - ставаха страхотни фунийки за стрелба.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zaprehoda
Категория: Бизнес
Прочетен: 9454984
Постинги: 999
Коментари: 6456
Гласове: 8615
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031