Едно време на Пловдивския панаир се ходеше рано сутрин – панаирджиите от други градове пътуваха през нощта, и се стоеше, докато по радиоуредбата започваха да приканят посетителите да си тръгват. Хората не само искаха да оползотворят максимално разходите си, но имаше и какво да се гледа цял ден. Много хора даже идваха втори и трети път. Пълни бяха над 20 палати – а не като сега по няколко. Откритите площи бяха неизбродими, а през 50-те години имаше и изложба на животни. Из целия панаир се носеше миризма на обор и затова тази част от експозицията се премести в село Войводиново. В онези години повечето българи разбираха повече от животни, отколкото от машини. И до ден днешен се спомням тълпата, която се радваше на породистите свине-майки и на грухтящите около тях малки прасенца. Те бяха гордост на новото социалистическо селско стопанство. Та обикаляйки по цял ден, човек не можеше да не огладнее. По-предвидливите и пресметливите си носеха храна от вкъщи. Някъде в ранния следобед зелените панаирни площи се изпълваха с насядали, а след това и полегнали панаирджии. Задължително се събуваха, за да могат да си отпочинат и краката им – подули се от новите обувки. В онези години на панаир се ходеше с нови дрехи и обувки – като на празник. Жените раздаваха опаковани във вестник сандвичи, шишета с вода обикаляха от уста на уста. Когато излезе кока-колата, тя задължително влизаше в менюто, защото тогава американската напитка не се намираше над път и под път. Същата картинка се повтаряше и привечер – панаирджиите вече бяха напуснали панаирното градче, но до влака им имаше още час-два. Пловдивските градинки се напълваха с морни панаирджии, които дояждаха останалото от обед. Някои оставаха да спят по пейките – за да могат да посетят панаира и следващия ден. По-заможните пък ходеха на панаирен ресторант. Най-прочутият ресторант беше този до езерото. Опашка имаше от сутрин до вечер. Някъде към 57-а години там ме заведоха майка ми и баща ми – за да хапнем топла храна, а не сух сандвич. Поръчахме боб яхния с луканка. Очакванията ни бяха, че вътре в боба ще намерим цяло парче от дефицитния продукт. Изненадата бе жестока. Луканката присъстваше под формата на няколко тънки резенчета, подредени по края на чинията. Още по-страшен беше финалът – накрая ни хванаха порцията по 5,50 – днешните 55 стотинки. За времето си това бе чисто обирджийство. Мама с години се спомняше за боба и луканката и изчисляваше за тези пари колко кайма може да се купи и колко кюфтета да се направят. На мястото на новата 8-а палата беше едноетажната палата на селското стопанство. Зад нея имаше уютно дворче с ресторант. Там ме заведоха едни братовчеди от София и ме почерпиха шишчета. Бяха прекрасни, но не споделих това с майка ми, защото щеше да попита колко струват и да ги пресметне в кайма и кюфтета. Не помня коя година издигнаха Ротондата – до немската палата, там също можеше да се хапне и то по всяко време на годината. Да не забравяме, че панаирът поддържаше целогодишно стотици работни места и даже в месеците извън панаирите там се размотаваха постоянно служители. „Лошото е, че повечето са с връзки, назначени са тук заради добрите заплати, и се чудя как да ги съкратя…” – оплакваше ми се един панаирен директор вече в годините на Прехода. На още 5-6 места имаше павилиончета за закуски. Сутрин човек можеше да си купи баничка или сандвич – половин русенка с парченце шпек, а към обед пускаха скарата и се наизвиваха опашки. Най-много хора чакаха пред павилиончето до палатата на ГДР – там имаше няколко маси за сядане, а съвсем наблизо бяха тоалетните. Така че човек можеше и да хапне, и да се облекчи. По-опитните ходеха на обед по към края на изложението, където опашките бяха по-малки. Зад езерото и още малко нататък – зад пресцентъра, имаше едно скрито павилионче, където правеха много хубав врат на скара с пържени картофки. Че има други начини за изхранване на хората, разбрахме чак към 86-а или 87-а, когато английската фирма „Уимпи” опъна действаща закусвалня. Тогава и научихме думата „фаст фуд”. Впрочем още през 60-те години американците, които минаха на специализирани изложби, показаха техника за закусвални. На место пържеха картофки и миризмата се разнасяше даже извън палатата. Не помня да са раздавали вече изпържените картофки – сигурно е ставал голям бой. При „Уимпи” нямаше бой, защото всичко се продаваше. Опашките бяха огромни, затова не се и наредих. Въпреки че си заслужаваше – това си беше нещо като екскурзия на Запад. От фирмата раздаваха и големи кръгли значки с надпис „Уимпи” – който има значка, значи вече знаеше какво означава „фаст фуд”. Тогавашният министър на вътрешната търговия и услугите Георги Караманев имаше искреното желание да извади българското бързо хранене от ориенталските стандарти и беше намерил пари за сделка с „Уимпи”. Англичаните обаче му бяха поискали още толкова, за използването на марката. Министърът се чудеше как може една дума да струва толкова скъпо, преговорите изглежда зациклиха и така си останахме без „Уимпи”. През 1991 вече бях частник и с партньорите решихме да внесем първия свеж полъх в системата на панаирното хранене. Наехме един от трите павилиона тип „Чайка”, които се намираха срещу палатата на машиностроенето. Решихме да правим сандвичи, каквито бяхме виждали в чужбина, и даже занесохме котлон и тиган за палачинки. Първият ден сутринта обаче мина комисия от ХЕИ и ни написа протокол, с който забраняваше всякакви закуски освен тези, описани в действащия още социалистически рецептурник. А там имаше рецепти за три вида сандвичи – филия с кашкавал, филия с луканка и филия с шунка. Описани бяха грамажите – даже количеството масло, което трябва да са намаже. И днес, когато хората масово плачат за завръщането на БДС, се сещам за този рецептурник и си представям какво би станало, ако носталгията по социалистическия ред победи. Макар и без палачинки успяхме да направим доста пари – това съм го описал някъде по-рано в блога, и на следващата година още от зимата започнахме да правим бизнес планове. Подадохме първи молба за любимия ни павилион тип „Чайка”, но накрая се оказа, че са го дали на друг. Просто беше дал някой лев на ръка – за даването на ръка, ще разкажа допълнително. Нас ни бяха запратили на кънда в дивия – както се казва при такива обстоятелства във Филибето. Още първата сутрин отидохме да проверим кой ни е изместил. Беше някакъв червендалест тарикат, който освен с котлони и тигани се беше въоръжил и с чисто нов дюнер. Това се случва в зората на дюнерджийството – припомням. Подпитахме собственика дали има разрешение за дюнери, а той лекомислено махна с ръка – чакал го всеки момент. Разрешението така и не дойде, лъскавото съоръжение така и стоя неизползвано до края на изложението. Ние обаче злобно минавахме всеки ден и си поръчвахме йезуитски по един дюнер, човекът теглеше в неопределена посока цветиста псувня, псувните му ставаха все по-тъжни и накрая конкурентът ни даже започна да ни става симпатичен. Лека - полека повечето забрани паднаха, но се качиха цените. Сигурно няма по-скъпи кебапчета в България от панаирните. Не ходих на последния пролетен панаир и не знам докъде са стигнали цените. Попитах един приятел, но той ми обясни, че панаирът е вече толкова голям, че може да се разгледа и без човек да огладнее въобще.

Приятен ден - за трупане на нови спомени!

градските власти вдигаха забраната за ползване на зелените площи в градската градина за хранене и отдих.
"Градини и паркове" имаха достатъчен персонал от градинари, пъдари и чистачки, които в общи линии целогодишно поддържаха парковете в приличен вид. Доста неприятности си махме като хлапета с пазачите, когато се изкушавахме да поритаме футбол на асфалтираните алеи, вместо по неравния кадаръм в съседните улици. Отваряхме си очите на четири, за да не изядем някоя пръчка по заниците, или по-лошо - пъдарят да ни издебне свие топката за наказание, което наистина много рядко се случваше.
И така в средата на педесетте по време на панаира, тази строга забрана негласно отпадаше. Гостите на тумби постилаха одеала и вестници върху тревата, развързваха торби и бохчи и се отдаваха на заслужен отдих и подкрепяха силите си след толкова обикаляне и емоциии в панаирното градче.
По това време в градината нямаше как да ритаме футбол в големия калабалък, но поне с кеф се разхождахме или гонехме по зелените площи лавирайки меду насядалите компании.
В интерес на истината, сутрин метачките (ромки разбира се) се хващаха здраво за метлите и до обед градината отново добиваше що-годе приличен вид, за да приеме новата вълна от нашественици.

Не си бил тарикат, Евгени.... Трябваше овреме да се "разбереш" и с ХЕИ-то и с администрацията на панаира за павилиона. Тогава не вземаха скыпо. А ставаше и с фалшива зелена стотачка :) Много отбираха от долари тъпите чиновници:)

Спомените ми са ученически от средата на 50-те до началото на 60-те години. Живеех до градината, по-точно зад ресторанта край езерото и имам спомени за спяшите по пейки или направо на тревата посетители. Помня, понеже и гарата беше наблизо- пристигащите влакове с отворени врати и почти висящи хора. А времето през септември в Пловдив беше дори по-горещо от август.