Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.08.2010 19:59 - НА ЛОВ ЗА ДОЛАРИ
Автор: zaprehoda Категория: Бизнес   
Прочетен: 4653 Коментари: 2 Гласове:
5

Последна промяна: 20.08.2010 20:17

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                                    И така – на всеки панаир напускахме работните си места в пловдивския Телевизионен център и се местехме за цяла седмица в Панаирното градче. Първо ни даваха две стаи в административната сграда, след това ни построиха отделно бунгало зад езерото. Постепенно доста от редовните изложители научиха къде могат да намерят телевизията,  започнаха да идват на крака и да ни канят за отразяване на едно или друго събитие. Обикновено ставаше дума за някакви важни делегации или за поливане на успешни сделки. Най-много идваха на другия ден след връчването на златните медали, за да питат дали имаме кадри от нечие награждаване и дали можем да им направим копие, за да се хвалят на началниците. Тичахме от сутрин до вечер, всичко правехме на ползу роду – без и да помислим, че тези неща струват пари. Един ден дойде някакъв директор на машиностроително предприятие и започна да ни кандърдисва да зарежем всичко и да отидем да снимаме как ще подпише договор за продажба на един струг на не кой да е, а на някакви англичани. Било голямо събитие. Изглежда, че съм се замислил малко повече, защото директорът побърза да добави:”И ще си платим!” Ха сега де. Наистина на панаирите се снимаха много реклами, но си имаше отделна институция „ТВ реклама”, която прибираше парите. Ние нямахме право да им се бъркаме в бизнеса. Сега обаче ставаше дума не за реклама, а за репортаж. Докладвах на началниците, те звъняха не знам къде и в крайна сметка работата стана. За около 1000 лева. Отидохме да снимаме за пръв път с фактурник в ръка, директорът бръкна в някакво чекмедже и извади парите. От сделката никой не слагаше нищо в джоба, но се почувствахме горди – бяхме спечелили нещо за родната телевизия. Този директор повлече крак. Все по-често започнаха да ни посещават и западни бизнесмени с молба да снимаме едно или друго нещо. „Платено, разбира се” – добавяха те. Само че нямаше кой да ни позволи такова нещо. Парадоксалното беше, че в тази работа бизнес въобще нямаше. На всеки панаир единствено в четвъртък идваше от София някакъв човек с осанка на полковник, уж прибираше някакви предварително договорени долари и вечерта си заминаваше. Ако в петък дойдеше някой с поръчка, ние просто вдигахме рамене и го връщахме. „Ех, каква държава сме – тюхкаше се нашият директор Коста Дуфев, - да ти карат самосвал с долари до вратата и да искат да го изсипят, а ние да го връщаме”. А на нашата местна телевизия страшно й трябваха долари – тогава всяка дреболия, с която работехме, се плащаше в зелено. По онова време шеф на Телевизията и Радиото беше Любомир Павлов – лека му пръст. Всеки понеделник той организираше в София нещо като дирекционен съвет, на който се обсъждаше програмата за седмицата и се свеждаха някакви задачи. Ние бързо забравяхме задачите – особено когато бяха далечни като изпълнение. Любомир Павлов обаче не ги забравяше. Най-неочаквано на поредния съвет той питаше: „ Готови ли сте с програмата за следващата година?” Ние вдигахме рамене, а той назидателно съобщаваше:”Преди 4 месеца, на 22 февруари, поставих тази задача, вие сте я забравили, обаче аз – не.” Този номер се повтаряше доста често и се чудехме дали Председателят има такава силна памет или след съвета си записва всичко в някакъв календар. Един ден някакъв главен редактор събра смелост, стана и каза, че в неговата редакция са изхарчили всички пари и дали може да им се отпусне извънреден бюджет. На тази жална молба другарят Павлов отговори хладно:”Не трябва да молите за пари, а сами да си намерите”. Някакъв план започна да се оформя в главата ми, записах си мъдрото наставление, добавих и датата. След три месеца дойде моментът. Любомир Павлов дойде в Пловдив, за да ни набие канчето, както се казва. Една колежка се беше изпуснала и пуснала в ефир поне две държавни тайни. В интерес на истината Павлов не се скара на никого, разказа нещо като притча как западното икономическо разузнаване гледа БНТ и си записва някои данни за нашата икономика. Сбъркалите се сетиха, че става дума за тях, наведоха глава и това беше всичко. След това директорът отвори дума за окаяното техническо състояние на пловдивската телевизия, Председателят не искаше да обещае нищо и обезсърчаващо мълчеше. Реших, че е дошъл моментът за моя план, станах и се намесих смело. -         Другарю Павлов, спомням си много добре как вие казахте да не се оплакваме, а сами да си намираме пари. Тези думи вие казахте точно на 12 март и за съм си ги записал. Тук Павлов се усмихна, усети се, че съм разгадал номера му и сега го цакам с него. -         Можем да печелим много валута – продължих аз, - стига да имаме право да получаваме долари за панаирна реклама. И половината да остават в Пловдив, разбира се. След минута получихме заветното „Да”. Беше направен пробив в плановата социалистическа икономика. Дойде и първият панаир, на който щяхме да правим бизнес. Забравихме за палатата на СССР и за всички братски палати, а от сутрин до вечер обикаляхме западните изложители и гордо им предлагахме реклама срещу валута. Стана и първата сделка – за 800 долара. Свършихме работата, лично взех мечтаните зелени пари и ги сложих в джобчето на ризата си. Виждаха се отдалече. Когото и да срещнех, показвах банкнотите и гордо заявявах: -         Това е кярът от сутринта.
И като ме обзеха едни мечти - как ще направя частна рекламна агенция, как ще обикалям панаира, ще си пълня джоба с долари и ще си свиркам.
Направихме две-три сделки, пратихме спечеленото в София и зачакахме с  половината валута да ни купят някаква нова техника. Не дочакахме. Всичко това се случи през септември 1989 година и повече социалистически панаири нямаше. На следващия панаир вече действах като частник. Смятах, че самосвалът с доларите ще дойде точно при мен, след като съм толкова печен, но останах почти валат. Едва договорих 20 долара от един тарикат –индиец, който обеща да ми изпратени заработено по банков път. Още го чакам. Само за няколко месеца демокрация Панаирът се беше изпълнил със стотици кандидати за лесна печалба. Не срещнах един, който да спечели нещо сериозно. Чак през зимата някакъв служител на Панаира ми каза, че попаднал на документи, според които някаква фирма била спечелила 200 000 долара. От един панаир. -         Че коя е тази фирма? – не можех да повярвам. Човекът от Панаира мисли дълго и най-накрая се сети: -         А бе беше нещо, като Мулти..Мулти…Мултигруп, май беше.
Цяла нощ не спах. Не можех да си обясня - как аз, чиято младост мина по панаирите, да спечеля само 20 долара, а някакви неизвестни софиянци с претенциозното име Мултигруп - 200 000?
Разпитах доста хора – никой не беше чувал това име. Скоро обаче всичко го чуха.    


Тагове:   лов,   муллтигруп,


Гласувай:
5


Вълнообразно


1. анонимен - Дааа... Мултигруп
21.08.2010 09:47
Помня ги! Едни скромни момчета, прилично подстригани, продаваха банички зад 14-та палата...
цитирай
2. анонимен - Мултигруп, дааа...
31.08.2010 12:01
Ма как интересно се върти историята... Дойде трижди злият Костов през 1997 и Мултигруп станаха по-ниски от тревата и по-тихи от водата. Лош човек е Костов - успя и Мултигруп да съсипе, барабар с българската икономика. :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zaprehoda
Категория: Бизнес
Прочетен: 9456996
Постинги: 1000
Коментари: 6456
Гласове: 8615
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031