Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.10.2010 07:22 - СМЪРТТА НА ЕДНО КУЧЕ
Автор: zaprehoda Категория: Бизнес   
Прочетен: 8851 Коментари: 5 Гласове:
7

Последна промяна: 18.10.2010 07:23


  Кучето ми умря. Беше най-доброто куче на света. Живяхме 17 години в една стая. В някакъв период и на едно легло. Отдавна се готвех за този момент – как ще се върна от работа и няма да ме посрещне кучешки лай, но не можах да се подготвя достатъчно. Казваше се Дейвид – така го кръсти дъщеря ми. Роди се в къщи. Майка му и баща ми, както и дедите му, бяха черни пудели. Той обаче беше с някакъв необичаен бежов цвят. Някакъв ген отпреди кой знае колко поколения беше пробил. Дейвид имаше късмет, че си бях вкъщи в часа на раждането. Плацентата беше обвила муцунката му и той се задушаваше. Слава богуё че разбрах какво става и му помогнах да си вземе дъх. Кученцата живяха месец-два при нас, после ги раздадохме. След няколко месеца обаче Дейвид ни го върнаха. Бил прекалено буен и не подлежал на възпитание. Бързо успяхме да го пробутаме на други хора, но след три месеца се случи същото. Не го прогонихме, остана си вкъщи. И се оказа, че Дейвид е кротко и интелигентно куче. Не съм специалист по кучетата и реших да прочета една книжка за пуделите. Английска, преведена на руски. Там пишешеёче пуделите са прекрасна порода за отглеждане в апартамент. Успокоих се и сведох разходките до десетина минути сутрин и десетина минути вечер. Дейвид не протестираше. Скоро започнах да го пускам сам да се разхожда. Изчезваше за 30-40 минути, после се появяваше и започваше да лае. Даваше знак, че е гладен. Впрочем от книгата запомних една интересна история, свързана с пуделите. Гьоте бил директор на театър в не знам кой си германски град. Отсъствал по някаква причина няколко месеца и като се върнал разбрал, че заместниците му пуснали някакъв пошъл водевил, в който главната героиня през цялото време се разхождала по сцената прегърнала бял пудел. Гьоте не могъл да преживее компромиса с изкуството и си подал оставката. А в оставката бил написал: „Приходит пудель, Уходит поет…” Припомням, че книгата беше на руски. От всички изкуства обаче Дейвид най-много обичаше цирка. Една вечер – беше точно на Великден, не се върна навреме. Мина час, два…Камбаните биха полунощ, улиците се изпълниха с хора със свещи в ръка. Тръгнахме из комплекса, викайки „Дейвид, Дейвид!” Към 2 часа след полунощ решихме, че няма да го видим повече. Към три часа някой звънна на вратата. Някаква съседка ни съобщи радостната новина – видяла Дейвид край цирка. Хукнахме и го намерихме. На близо километър от нашия блок бяха вдигнали цирк. В програмата имаше кучешки балет – на афишите имаше бели пуделки с къси бели полички. Как беше надушил Дейвид балерините – очевидно те са били с леко поведение, но стоеше сигурно шести час край фургона - кучешка спалня и влюбено полайваше. С голям зор го откъснахме от цирка и го прибрахме. Усетихме, че ни се сърди, но нямаше как. В махалата имаше и други кучета, наблюдавах и тях и размишлявах дали наистина кучетата приличат на стопаните си. Той не лаеше по другите кучета злобно и безцелно, не си хабеше енергията за глупости, даже се чудеше защо някакви кученца лаеха срещу него и срещу всичко наоколо. Големите, които бяха по-силни от него, Дейвид просто заобикаляше – не бягаше от страх, а отминаваше с достойнство. Не гонеше котките, както другите кучета от входа. Разглеждаше ги дружелюбно и даже и се опитваше да установи някакъв диалог с тях. Не нападна никого, не прояви злоба към никого. И въпреки това съседите го мразеха. Поне 90% от тях. Опитвах се да проумея какви са хората, които го гледаха с ненавист. Официално го мразеха, защото замърсявал. А то и без кучето наоколо всичко беше потънало в мръсотия. Може би го мразеха, защото трябваше да мразят някого. За тях това беше нещо като спасителен пояс в морето на бедността. Някой трябваше да им бъде виновен за това, че не стигат пенсиите, че си лягат гладни и на студено. Че бирата струва по-скъпо, отколкото преди 20 години, и че националният ни отбор пак е паднал. Ако някой от входа успееше в живота, бързаше да напусне бетонния комплекс и да заживее на по-престижно място. Освен това в блока нямахме цигани. А трябваше да се мрази. Оставаха кучетата и котките. Мразеха го и комунистите, и антикомунистите. „За това ли се борихме?” – възмущаваше се един дядо, лежал в Белене. Един ден го видях как тайно и със злоба риташе безпомощното куче. Да си призная, зарадвах се, когато видях некролога му. Един ден дойдоха от домсъвета и заявиха, че на последното общо събрание решили Дейвид да си плаща за пътуването с асансьор. Не протестирах, даже се зарадвах – бяха го признали за равноправен член на малкото ни общество. Усещаше кога се прибирам още докато бях в асансьора. Посрещаше ме с премерена радост, не винаги лаеше гръмко, но затова пък опашката му го издаваше, че се радва да ме види. -         Защо като се връщаш не ми се радваш както на Дейвид? – попита ме един ден жена ми. -         Защото не ми въртиш опашка като Дейвид – беше мъдрият ми отговор. Годините минаваха, дойде поредният цирк, бях нащрек, но изглежда в програмата нямаше пуделки – балерини. Дейвид започна да върви по-трудно, на разходките се принуждавах да го дърпам с повода, когато бързах. Сигурно го болеше, но не проявяваше враждебност. Може би се чувстваше виновен, че остарява. Че някой път не може да устиска и пикае в асансьора. Тогава и аз го ритах. Постепенно престана да идва сутрин в леглото да ме буди. Стоеше в неговия си ъгъл и ме наблюдаваше кога ще отворя очи. Беше все още жизнен за възрастта си. Хранех го с консерви от „Кауфланд” – тамошните кучешки консерви бяха с най-добро съотношение цена-качество, както се казва.  „Чапи”, "Педигри" и разни, дето ги рекламираха по телевизията, ми излизаха прекалено скъпи. Въпреки витамините и минералите, описани на консервните кутии, дойде денят, когато задните му крака започнаха да треперят, когато стоеше изправен. Разрових се в Интернет и разбрах, че неизбежното приближава. И все пак мина повече от година, без да се случи нищо особено. Имаше вечери, когато Дейвид бягаше както преди и тогава вярвах, че старостта може да продължи безкрайно. Преди два месеца го видях с какви мъки се изправя на крака сутрин. Дойде денят, когато не можа да се изправи. Драскаше по пода, надигаше се за малко и пак рухваше. Краката му се израниха до кръв, вечер като се прибирах намирах кървави следи. В Интернет пишеше, а така ми съветваха и тези, които го гледаха как се мъчи, да го „приспим”. Интересно защо убийството на едно куче, макар и на 17 години, се нарича „приспиване”? Вероятно за да се утешим самите ние. Носех Дейвид на ръце до местата, където обичаше да се разхожда. Изправях го на крака, някой път успяваше да се задържи и да направи няколко крачки. Купих му памперси. Един ден се случи чудото – върнах се от работа и Дейвид ме посрещна на крака. Даже направи няколко крачки към мен. Не помня дали му останаха сили да помаха с опашка. Помислих, че е бил болен от нещо и сега се оправя. На следващия ден разбрах, че е било само нещо като ремисия – както се казва при хората. Започнах да мисля къде да го погреба. Бях чел, че вече има гробище за домашни любимци. Проверих какви са условията. Оказа се, че трябва да взема разни бележки - че е бил с платен данък, че не е умрял от заразна болест и т.н. Бюрокрацията не щадеше и кучетата. Дейвид вече едвам си повдигаше главата, но все още пиеше прясно мляко. Обичаше мляко, но като беше здрав му сипвах само в събота и неделя, за десерт. Може би за икономия. Стигаха му и консервите. И без това се случваше последните ми стотинки да стигнат само за кучешка храна. Последната вечер отказа и млякото. От няколко дни нямаше сили и да лае. През тази последна нощ обаче отново залая – тихо, но настойчиво. Разбрах, че иска да съм до него. За последно. В 2 часа през нощта не знам защо, но реших, че Дейвид иска да се сбогува с местата, където и тичал 17 години. Взеха го на ръце и го свалих долу. Оставих го на тревичката. Нямаше смисъл да го пробвам дали може да се задържи на крака. Върнахме се и той повече не се обади. Преди да тръгна за работа го завих – още спеше. Върнах се още на обед, ослушвах се, докато вървях по коридора към вратата, дали няма да чуя кучешки лай. Беше тихо. Дейвид обаче дишаше. И ме следеше с поглед. Седнах с гръб към него пред компютъра, за ди си проверя пощата. Като ми видя гърба, спря да диша. Не го и усетих. Обърнах се след малко и го погалих - беше топъл, като живо куче. Погребахме го в близката горичка – в така наречения парк „Лаута”. Намерихме едно закътано обрасло с храсти място – зет ми си спомни, че тук някъде е погребана майка му. Като се върнах, опаковах и хвърлих всички неща, които щяха да ми напомнят за Дейвид. Само каишката му скрих някъде дълбоко в един шкаф – не знам защо. На другия ден обаче намерих в хладилника млякото му – имаше още няколко глътки. Взех бутилката, отидох в парка и я оставих върху все още неслегналата пръст. Така вече можех да откривам лесно гроба му, когато минавах наблизо. За днес беше обявено градско почистване на парка. Уплаших се, че могат да приберат бутилката от мляко, и така да не мога повече да открия къде е Дейвид. Минах следобед и – слава богу. Чистачите не бяха стигнали дотук. Бутилката си беше на мястото. Помислих си, че съм готов да купя цялото мляко на света, само и само да се върне кучето ми. То хората у нас няма какво да ядат и ровят по кофите, а той жали някакво куче – чувал съм подобни реплики безброй пъти. Особено при дебати дали кучетата трябва да се изтребват. В такива моменти винаги съм си мислил, че има някаква връзка – там, където не жалят кучетата и ги убиват, хората ровят по кофите…        


Тагове:   куче,   смъртта,


Гласувай:
7
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. arctg - Тежичко
18.10.2010 10:52
Достатежичко, а и доста болезнено. Да загубиш много боли и много трудно зараства.
цитирай
2. proximus - ех Евгени, така затрогващо и емо...
19.10.2010 20:01
ех Евгени, така затрогващо и емоционално можете пишете... съжалявам за вашата животинка и член на семейството. Още си спомням как когато почина Джими, свако ми плака като дете за него. А погледнато отстрани това беше просто семейната им болонка, най-обикновена и глупава болонка. Но за всеки дом е много повече от това...
Спомням си и за един самотен, огрухан, почти възрастен мъж от моя квартал. По няколко пъти на ден го засичах да стои с единственото си приятелче - едно мършаво кученце, на тротоара, да дърпа поредна цигара, кашляйки на моменти, и да пие кафе за 50ст от машина. За него тази животника със сигурност бе и цялото му семейство.
цитирай
3. анонимен - Толкова тъжно...
26.10.2010 14:41
Само човек които е имал и обичал куче може да разбере болката, мъката, празнотата и моментите в които си готов да продадеш душата си за още малко време заедно - дори няколко минути. Колко липсва лая които те е дразнел понякога... Страхотен материал, поздрав!
цитирай
4. анонимен - Явно умеете да пишете не само за кучетата,но и за хората.
02.11.2010 21:51
Добър разказвач и психолог сте - с това "а трябваше да се мрази", ме разбихте!
цитирай
5. анонимен - за пудела
01.06.2012 08:41
Преди два дни си отиде моята САРИЧКА на същата възраст и със същите симптоми.Докато четях това ми течеха сълзите, като на дете а съм почти на 70г. Съчувствам ти приятел.Само,който не е имал такова животинче, не знае какво е да го загубиш.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zaprehoda
Категория: Бизнес
Прочетен: 6028138
Постинги: 675
Коментари: 6127
Гласове: 6994
Архив
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930