През изтичащата седмица освен на АБВ и на Путин известно внимание беше обърнато на онова събитие отпреди 21 години, за което все по-трудно намираме точното име. Пуснах една анкета, която до този момент показва следното:  

На 10 ноември 1989 година се случи:
Закономерно рухване на тоталитарния режим и смяната му с демокрация и пазарна икономика	23%
Дворцов преврат - едни ченгета и комунисти седнаха на мястото на други ченгета и комунисти	62%
Предателят Горбачов свали любимия ни Тодор Живков	11%
И представа нямам какво се е случило	5%

  За случилото се на 10 ноември и след това съм изписал стотици страници, не случайно е и името на този блог, но с отдалечаването ни от онзи паметен ден, поводите за размисъл не намаляват – тъкмо обратното. Скоро един приятел ми преразказа спомените на важен човек от ДС за първите седмици след промяната: „Тези, които излизаха на трибуните на митингите не ни безпокояха. Ние си ги знаехме и контролирахме. Основната ни задача беше да вкараме наши хора между обикновените митингуващи и да наблюдаваме дали няма да се появат нови неформални  лидери…” Добре са работили службите тогава. През очите ми минават много лица – на онези от трибуните на митингите, и на онези, които викаха неистово „Долу БКП”. Бил съм и горе, и долу. И се замислям от които всъщност съм бил – от контролираните, от наблюдаваните, от безинтересните? Винаги съм се опитвал да оневиня поне за себе си „контролираните”. Познавам такива хора. Някакво „петно” в биографията ги е правило зависими. Не знам колко кураж се е искало, за да отхвърлиш зависимостта. Повече ме вълнува проблемът с осребряването на гражданското поведение. „Кой ще ми плати загубеното време по митингите? А когато дъжд ни валеше?” – питаше една синя активистка, неполучила нищо, когато червените най-после паднаха. През последните година-две ГЕРБ имат един страшен проблем. Не знаят какво да правят с хилядите молби за членство. Ясно е, че с малко изключения, хората, подали молба, искат да се качат на влакчето, което ще ги закара в мечтаната страна на властта и парите. Шапка свалям на онези, които първи се записаха в движението ГЕРБ – без да знаят какво ги чака. Разговарял съм с някои от тях – бяха до болка искрени в желанието си да видят България европейска страна. Искаха децата им да живеят добре тук, а не да бягат. Много от тези хора са били членове на БКП – не го криеха. Повечето се бяха отказали от партийна дейност още през 1990 година. Тогава обаче бяха готови да рискуват и да започнат отначало – с надеждата, че нещо може да се промени. ГЕРБ обаче бързо тръгна по пътя на СДС и раздаде постове на активистите си. Възнагради ги. Появиха се и първите имена на тези, които бързат да превърнат идеите в апартаменти. Нямат търпение, защото сега имотите са евтини – специално за тях, разбира се. Когато попитахме пред 5 години тогавашния пловдивски кмет Иван Чомаков как е купил мезонет за сина си на цена няколко пъти по-ниска от пазарната, той отговори с усмивка: „С много търсене”. Бойко – точно като Иван Костов, брани кадрите си. Ще ги брани, докато реши, че няма друг път освен да започне кадрови промени. Само че ще е късно – както късно Костов се раздели с Бонев и Бакърджиев. Един седесар с богато политическо минало скоро ме помоли:”Кажи на онези от ГЕРБ да ме поканят – да им изнеса лекция на тема:”Как се погубва една добра партия?” Та се питам – каква е каузата на тези, които чакат ред поне по година, за да получат партийната книжка с четирите букви? След като кауза – да си сложим ръка на сърцето, вече няма. Някой да си е представял, че ГЕРБ ще води страната към Европа с подкрепата на Волен Сидеров? Даже най-големият злодей Доган е оневинен. Реформите се отлагат за след кризата. Путин отново е приятел и ще строим заедно Белене. Майсторите на контрабандата и фалшивите бандероли, ощетили България с милиарди, продължават да си живеят живота. Необезпокояваните олигарси броят още колко остава на Бойко – не че са заплашени кой знае колко, но знае ли човек. Бойко за добро или за лошо е непредвидим – смятат те. Готови са дадат и на неговите хора, и на тези, които могат да дойдат, когато се обърне палачинката. Но кои ще бъдат те? Ех, не е лесна и тяхната. В човешката история има примери за хиляди преходи. Ние имаме големия шанс да осъзнаем вече преживяното – благодарение на Алеко Константинов. Всъщност българската история е един постоянен двубой между Алеко и бай Ганю /плюс Гочоолу и Дочоолу/. Само че на нас ни се иска тя да изглежда като битка между Опълченците на Шипка и Сюлейман безумни. И накрая с гръм от север да дойде Радецки.        

Г-н Тодоров, това е може би най-хубавият ви материал откакто попаднах на блога ви преди около две години. И най-тъжният...
В. Г.