Обичам американските филми, но от епизодите, в които бащата възпитава у малкото си момченце любов към бейзбола или обещава да го заведе за риба, ми се повръща. И в България стават подобни неща, макар българските филми рядко да се занимават с възпитание. Един баща успя за година-две да вкара в главата на детето си почти цялата история на любимия си футболен отбор. Съвсем по американски. Друг по-интелигентен баща пък даже успя да заведе сина си на опера и да му обясни какво означава либрето и какво ария. И когато бащата решил, че е направил вече човек от 5 годишното момче, го зърнал как тайно се кълчи пред огледалото и припява култовата песен на Константин „Ако знае баща ти за твойте секси игри…” Това е същото като стар комунист да види детето си, изучено в Москва, да държи антикомунистическа реч. Което обаче се случва твърде рядко. Аз обаче от най-ранна възраст се заразих от известната болест, наричана „детски негативизъм”. Един ден баща ми ме заведе на първия мач – с останалите мъже. Играеха  „Спартак” и „Ботев”. Баща ми викаше за „Спартак”, първото полувреме му пригласях, но през второто станах от „Ботев”. Напук. По-късно реших да си избера каквато и да е професия, но не и тази на баща ми. Успях. Разминах се със семейната традиция, но от това животът ми не протече по-различно от тази на баща ми. Мисля, че по време на онова полувреме, когато трябваше да реша кой е любимият ми отбор, станах човек. Разбра го вероятно и баща ми и престана да ме насочва в живота. Бях само на 6 години. Някой път си мисля, че не постигнах нищо особено, освен това, че живях почти щастливо. В смисъл, че на никого не мога да се сърдя, че ми е объркал живота. Основните решения – и добри, и лоши вземах сам. Жак Превер –ако не се лъжа, имаше едно кратко стихотворение, което ще се опитам да цитирам по памет – чел съм го преди 40 години.                        На всяка улица, на всеки кръстопът                        Стоят старци                        И показват пътя на младите                        С железобетонен пръст… Познавам твърде много пречупени човешки съдби – просто защото някой се е опитал да ги възпитава железобетонно. Правилно, но с насилие. Със забрани, наставления, натяквания, обиди…С цинизъм. С лицемерие. С вдъхване на омраза в детската душа. С налагане на една единствена предпоставена гледна точка към света… Когато се излекувах от детския негативизъм, се опитах да разпитам сериозно баща ми за нещата, които не ми бяха ясни. Един ден даже се престраших да го питам какъв е бил наистина животът преди 1944 година. Подобни разговори тогава бяха опасни даже, когато в тях участваха само баща и син. Бях вече юноша, в училище постоянно ни говореха за партията, за партизаните и за страшния живот по фашистко време. Мен обаче все нещо ме съмняваше, че това е цялата истина. И се опитах да започна първия си политически разговор с баща ми. Зададох си въпросите, дойде време да чуя отговора. Баща ми мисли известно време и ми каза кратко: „И ония бяха шашкъни, като тия.” Това беше всичко. Беше обаче достатъчно. От този момент българската история ми се проясни – като на длан. Почти 50 години по-късно при мен от време навреме идват някакви хора да ме канят да се включа в историята – я като кандидат за депутат, я като кандидат за кмет. И за миг не съм се и замислял – не ми се включва в голямата българска шашкъния. Макар да стоиш отстрани и да се правиш, че нищо особено не се случва, също не е най-достойната позиция. Но какво ли може и да направи човек – хората обичат да им говориш по шашкънски… Впрочем дойде моментът и дъщеря ми да ме попита кога се е живяло по-добре – при Тодор Живков, както разправяли някои, или сега. Щях да отговаря като дядо й, но се сетих, че днешните млади хора едва ли знаят какво е „шашкънин”. Махнах с ръка и направих някаква гримаса. Дъщеря ми кимна – мисля, че ме разбра.              

До тези, на които това им е работата.
Ако се разходите към 22 часа по най-високата част на булевард “Руски” под Бунарджика, там където на булеварда излиза улица “Божидар Здравков”, на пейката на средата на булеварда ЖИВЕЕ една възрастна жена. Тя се е сгушила между няколко торби с багаж, облечена с балтон, с панталон и шапка. Там тя спи и прекарва цялото денонощие. Досега все пак беше топло, но идват студени дни и нощи. Така ли ще бъде оставена тази жена? За да я намерите някоя сутрин замръзнала! За срам на цялата държава!

До горния, ами приюти я де, нали си буден гражданин.

Уважаеми гражданино, благодаря за комплимента "буден", но по-скоро съм заспал като всички. Все пак, ако ти трябват очила, сложи ги и виж първия ред, където съм написал "До тези, на които това им е работата". Защото ние , заспалите, избираме тези, на които това им е работата. А те си мислят, че са избрани по заслуги или по наследство за да ни поучават.

Със закъснение - "Божидар Здравков" никога не е излизала и никога няма да излезе на "Руски". Честна дума...

Браво чудесен урок ти е дал баща ти: ВСИЧКИ СА МАСКАРИ !
Колко ганювски звучи само.За това сме на този хал.