Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.02.2011 17:29 - СМЪРТТА НА ПОЩЕНСКИТЕ КУТИИ
Автор: zaprehoda Категория: Бизнес   
Прочетен: 5497 Коментари: 8 Гласове:
9



                        От „Бийтълс” научихме, че на пощальоните им викали „Мистър Постмен”. Иначе ние ги знаехме като „раздавачки”, тъй като пощата се носеше в нашата махала изключително от жени. Раздавачките пъшкаха под тежестта на огромни дисаги с вестници, а на гърдите си носеха по-малка чанта с писма. Всичко беше наредено по номера и мушкането в кутиите ставаше без никакво двоумене. От филмите знаехме, че американските постмени карат велосипеди и хвърлят вестниците в движение, но при нас такива волности не бяха позволени. По-късно сложиха по улиците големи жълти кутии, в които някой предварително слагаше пощата и така усилията на раздавачките намаляха. Първата ни пощенска кутия всъщност беше прорез в стара дървена врата, а под прореза имаше обикновена щайга, в която падаха вестниците и писмата. Лошото беше, че когато валеше през деня, намирахме вечер някое важно писмо мокро или покрито със сняг, а буквите бяха започнали да се размазват. С излизането на полиетилена този проблем беше решен. Повече от половин век живея в блокове, в чиито входове има наредени пощенски кутии – далеч от снега и дъжда. Пощата се разнасяше два пъти – първо носеха местния пловдивски вестник „Глас”, към обед – софийската преса. По морските курорти вестниците идваха чак следобед, трябваше да дойде демокрацията и конкуренцията, за да стане ясно, че може да се работи и по друг начин. Първата ни истинска пощенска кутия имаше три дупки и през тях се виждаше дали има нещо. Всъщност ключ имаше само баща ми, но не го чаках да се прибере вечер, а с разни комбинации на пръстите успявах да измъкна някое писмо, което възбуждаше детското ми любопитство. Особено ако беше от чужбина. Ползвахме пръстите си и да измъкнем вестник „Народен спорт”, ако някой съсед беше успял да се абонира за него, прочитахме го внимателно и го връщахме на мястото му. Нямаше мобилни телефони, почти нямаше и обикновени телефони и писмата си бяха единствен начин на общуване. Имаше готови пликове с отпечатана марка – мисля, че струваха по 25 стотинки или 2 стотинки и половина днешни пари. Много хора предпочитаха да си купят бял плик и отделно марка, като гледаха марката да е с по-красива картинка. Когато започнах за събирам марки – някъде в средата на 50-те години, 90 процента от писмата бяха с една и съща марка – малка и грозна. Изобразяваше първия български трактор и струваше 16 стотинки от старите. Тертиплиите предпочитаха тънки сини пликове „пар авион” и ходеха чак до пощата, за да купят някоя по-красива марка. Не беше кой знае какъв разход да купиш за Нова година двайсетина картички с пликове и марки. Тази година получих в средата на декември 2-3 картички и като видях колко струва вече едната и каква е цената на марката, реших повече да не поздравявам никого. А електронните картички ме мързи да ги пускам и отварям – признавам си. Не помня коя година пък за пръв път видях свиреща картичка – гледахме и не можехме да се начудим. Леля ми Маргарита за Нова година и за Първи март сама си рисуваше картичките. Не толкова за икономия, колкото за удоволствие. Беше истински ритуал – режеха се картони, подготвяха се водни боички, четки и т.н. Кой днес има време за такива удоволствия? Отделна служба разнасяше телеграмите – това беше най-бързия начин за общуване. Плащаше се на дума и гледахме да бъдем лаконични. Даже имаше вицове на тази тема. Например един поръчал „ЧъНъГъЗъ – ПИЧ”. Това означавало „Честита Нова Година, значи, Пожелавам Излизане в Чужбина. Текстът на телеграмите беше на лентички, които се лепяха върху някаква безлична бланка. По-късно въведоха т.н.”луксозни телеграми” – цветни и с някакъв сюжети в зависимост от събитието. По-късно телеграми вече можеха да поръчват по телефона. След издиктуването на текста трябваше на сляпо да се избере картинката на телеграмата. Въпреки че от текста ставаше ясно какво е нужно – за имен ден, за сватба или погребение. Бях на пет години, когато трябваше да се разпиша за първата получена телеграма. Беше починал дядо ми Димитър. Два часа стоях сам с телеграмата в ръка, сричах думите и най-накрая разбрах смисъла… Тези, които носеха телеграмите, сигурно преживяваха по някакъв начин вестите, които се съдържаха в малките нагънати листчета. Стринка ми миела стълбището, когато се появила раздавачката и първите думи, които чула, била „Ако знаеш, душичко, каква вест ти нося”. Вуйчо ми Йордан бил починал в болницата. После двете се прегърнали и си поплакали. Пощата заемаше най-голямо място в студентските ни и войнишките години. Като студенти проверявахме пощата и вечер, макар да знаехме, че пощата отдавна е минала, но все ни искаше да е станало чудо и да сме получили дългоочакваното писмо от гаджето или записа с парите от родителите. В казармата пък раздаването на писмата си беше цял спектакъл – със съспенс,  радости, въздишки, споделяне и т.н. Преди 30 години се преместихме в нов блок с поне 100 пощенски кутии във входа. Новите съседи се настаняваха един след друг, кутиите не бяха надписани и никой не знаеше коя му е пощата. По-предприемчивите си избираха кутия на централно място – на височината на очите, и лепяха отгоре името си. Раздавачите сигурно ставаха разногледи, когато е трябвало да открият нечие име. Реших да въведа ред. Взех един тебешир и написах подред номерата на апартаментите. За зла участ на мен се падна една от най-лошите кутии – на 20 сантиметра от земята. Помислих дали да сложа нови номера – подредени не хоризонтално, а вертикално, но преодолях съблазанта. Редът се запази до ден днешен и от 30 години всяка вечер клякам на колене, за да си проверя пощата. Следващата задача беше да намеря работилница за табелки. Намерих такава на другия край на града и гордо поръчах първата метална табелка на младото си семейство. Изработката се плащаше на буква и се чакаше поне две седмици. После се появиха пластмасови табелки, а един ден находчиви майстори пуснаха типове табелки: „Сем.Иванови”, „Сем.Петрови” и т.н. Някои си сложиха обикновени картончета, други и до ден днешен не са надписали кутиите си. Изглежда бяха решили, че няма от кого да получат писмо, а вестници изглежда не желаеха да четат. По-организираните добавяха към табелките си и листче с опис на вестниците и списанията, които трябваше да им пусне пощальона. Гледахме и завиждахме на тези, които са успели да се абонират за „Паралели” и за „Футбол”, примерно. Голямото абониране беше по времето на Перестройката. Вечер влизах във входа и отдалече виждах претъпканата си с  вестници и списания пощенска кутия. В началото на 1988-а се опасявах да не ми крадат безценните „Огонек” и „Аргументи и факти”, но се оказа, че никой от входа не проявява чак такъв интерес към перестроечната преса. Дойде демокрацията, РЕП-овете ставаха все по-шарени, а дисагите на раздавачките все по-леки. Миналата година заключиха завинаги вратата на нашия вход – вече може да се влиза само с чип. Питах инициаторите на идеята как ще си получаваме пощата, а те отговориха, че на външната врата ще сложат прорез. Една дупка за сто семейства. И тогава разбрах, че повечето хора вече нямат нужда от поща. Или просто я мразеха, тъй като в пликове получаваха само предупреждения за неплатени сметки. И нищо повече. С досада гледаха даже на каталозите на хипермаркетите – като че ли те навлизаха в личното им пространство, макар да бяха толкова полезни в търсенето на евтинията. Есента ми се обадиха от адреса, на който не живея повече от 30 години. Търсили ме за едни неплатени сметки. Преди това се опитали да ме открият на сегашния ми адрес, но не могли да проникнат. Нямали чип. От тогава не са ме търсили. Дали благодарение на заключената врата не ми се е разминало?  



Гласувай:
9
0



1. анонимен - За картичките
07.02.2011 20:16
Тази година получих една единствена картичка за Коледа. И от мързел предпочетох да се обадя по телефона вместо да ходя до пощата и т.н. В кутията с коледните играчки намерих после стари поздравителни картички. По този повод си мислех, че и начинът ни на общуване се е променил. Интернет е супер, но явно не може да замени всичко. Добре, че имаме още телефоните си.
цитирай
2. анонимен - отлично написано
20.02.2011 03:48
... повествование; нищо и никаква тема, ама се чете на един дъх - напомня ми на "Животът по Мисисипи" от Марк Туейн (не знам как се казва на български; нося го в джоба и го чета в метрото тия дни). Изразително, отчетливо, набито око, бравоССС СССър.
цитирай
3. demonwind - Здравейте!
24.02.2011 13:45
Понеже съм доста по-млад от Вас, ми е много интересно да чета за живота от поколението на моите родители. Аз лично си пишех със съветски другарчета, в училищната библиотека имаше адреси и всеки си избираше. Бях абониран и за "Зорка" и "Мурзилка" - друго просто нямаше. А колко много обичах Pif, със заветната играчка в него. Лелката от будката за вестници на спирката на кръстовището на улица "Перник" и "Жданов" (Пиротска) в София ми го пазеше, а аз ходех да врънкам леля ми да ме спонсорира с два лева за удоволствието.
В блока, където живеехме, пощенските кутии бяха надписани отвън, а се отваряха отвътре - все пак беше старичък блок. Но си имаше ред и никога никой не разбиваше по какъвто и да е повод пощенска кутия. Само от време на време мазетата, но това беше един път на високосна година. След това отидохме с жена ми в друг блок, в същия квартал. Времената вече бяха други, хората бяха оскотели, както е и сега. (Един приятел беше писал в един постинг - дали човек се ражда скот или това е вторична характеристика, добивана с времето ;). Входът прилича на зле прикрито бомбоубежище от Багдад, ударено от крилата НАТО-вска ракета. Миризма на гнило, човешки екскременти и гледка на изкъртени пощенски кутии. А във входа живеят само българи...
След това, отвратени от циганизацията на българите в града, отидохме да живеем в къщата на село. Там пощаджията идваше директно на вратата ми и всичко ставаше много по-приятно и сигурно.
Сега живеем в Брюксел. Блокът прилича на почивна станция от австрийско ваканционно селище. Чисто, подредено. Пощенските кутии са грижливо надписани от фирмата, която се явява домоуправител на блока. За чистотата се грижи домакинка (т.нар. concierge) - отвратителна жена, мразеща чужденци, която много бързо поставих там, където и е мястото, но това е друга тема.
От всичко това сега като се замисля, май най-много ми липсват "Зорка" и "Мурзилка", руските другарчета и заветния Пиф. Просто защото тогава бях дете...
Поздрави :))
цитирай
4. анонимен - PXFkAkrxYRmlALUQ
19.06.2011 21:59
YouВ’re a real deep thnekir. Thanks for sharing.
цитирай
5. анонимен - xSEvtzHBwgvQ
20.06.2011 10:58
wETopZ <a href="http://bqqigporvkrc.com/">bqqigporvkrc</a>
цитирай
6. анонимен - xcMwXIfAogxrnNFOCBe
21.06.2011 10:28
7nKeEU , [url=http://erkcnovmskoz.com/]erkcnovmskoz[/url], [link=http://dpchivrijoft.com/]dpchivrijoft[/link], http://hzhbqrmgwhnx.com/
цитирай
7. анонимен - UtfRuCKmuK
22.06.2011 11:40
I8GIwd <a href="http://bzdosrruuymi.com/">bzdosrruuymi</a>
цитирай
8. анонимен - CvaGykumbs
22.06.2011 19:19
6zVFpX , [url=http://jleakwrmtuzz.com/]jleakwrmtuzz[/url], [link=http://timzwfajyesw.com/]timzwfajyesw[/link], http://tpxumwbfkskv.com/
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zaprehoda
Категория: Бизнес
Прочетен: 6202485
Постинги: 684
Коментари: 6134
Гласове: 7018
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031