Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.02.2011 14:35 - СПОМЕНИ ОТ ЕДНА КАНЦЕЛАРИЯ
Автор: zaprehoda Категория: Бизнес   
Прочетен: 5400 Коментари: 6 Гласове:
7



                               През 1972 година като редник от Българската народна армия вместо да се уча да стрелям, да марширувам и да овладявам тънкостите на военната наука, прекарах един месец в канцеларията на поделението. Помагах на три деловодителки. Всъщност те ме избраха, след като разбраха, че в училище съм учил машинопис. Това беше и първата ми сериозна трудова дейност в живота. Оглеждах се, слушах, анализирах – не се знаеше дали след година няма да ми се падне работа пак в канцелария. Освен това през тази „секретна секция”, както беше официалното наименование на деловодството, минаваха всички тайни на поделението. Тайни всъщност нямаше. Имаше клюки. Догадки. Дали еди кой си полковник е любовник на касиерката. И дали другият полковник снощи е изчукал главната счетоводителка след банкета, както сам беше почнал да се хвали от сутринта. Всъщност той не се хвалеше, а те тюхкаше: „Ех, как можах да се напия толкова, та са пожертвах…”. Главната счетоводителка беше доста дебела и вероятно трезв човек не би й посегнал. Особено достолепен мъж като полковникът. Отначало приемах чутото и видяното като нещо любопитно, но постепенно осъзнах, че цялата работа се подчинява на неписани, но железни правила. Тези дни пак се сетих за войнишките години и си помислих дали и днес не живеем по правилата на „секретната секция”? Трите жени бяха много добри към мен. И до днес съм им благодарен, че поне за един месец ме измъкнаха от несигурния живот на плаца – пред погледите на старшини и офицери, които дебнеха да не би някой да остане без работа. Нещо повече – след като изтече месецът, за който ме бяха наели да помагам, ме попитаха какво си избирам за през следващата година – писар, склададжия, лавкаджия и т.н. Те много добре знаеха сладките длъжности в поделението. Попитах ги дали това зависи от тях. Зависело – отговориха ме те убедено. Тъй като контактували всеки ден с началника, той винаги изпълнявал молби като тази. Тогава разбрах какво е „кадруване” и че то се подчинява на неведоми правила. И трите жени бяха от семейства на военни. Началничката беше омъжена за полковник, втората – за лейтенант, третата – за прост старшина. Йерархията на семействата се беше пренесла и в канцеларията. Най- важният момент в работата беше изпращането на т.н.секретна поща. Всъщност това бяха най-вече строителни планове на поредния блок с ведомствени жилища за военни, кой знае защо засекретени. За да отиде папката до началника на обекта, примерно, се слагаше в специален плик и се запечатваше с червен восък. Тази наглед несложна операция траеше минимум един час. През това време канцеларията се заключваше и се изолираше от света. Завързването и печатът се поставяха за 15 – 20 минути, останалото време беше за кафе и разговори. Някой път отключвахме след два часа. Хората, които имаха нужда от някакъв документ, чакаха пред вратата и сигурно си мислеха, че вътре се вършат кой знае какви секретни неща. Аз също пиех кафе, четях вестник и се радвах как лъжехме държавата и хората. Веднъж обаче четях вестник при отворени врати, влезе един полковник, аз не се усетих и продължих с четенето – без да забележа лошия му поглед. След това получих първата остра забележка – и урок: влезе ли началник трябва да показваме колко много работим. Защото не се знае дали един ден няма да има съкращения. Работа наистина нямаше за трима души, но постоянно се говореше – особено пред началниците, че има нужда от четвърти човек. Всъщност аз седях на свободното четвърто бюро и хич не ми се искаше някой да го вземе. Като машинописар и аз започнах да създавам своите връзки. Един майор ме извика настрани и ме помоли да му напиша на машина една молба, но така, че никой да не види. Молбата беше до Генерала и в нея майорът жално описваше колко години не е повишаван и това го карало да се чувства неудобно в очите на тези, които са на неговите години, но вече са полковници. Като разпределях пощата след месец, прочетох и отговора на Генерала: „Вашият случай ни е известен, когато имаме ново решение ще Ви уведомим”. Попитах лелите какво означава това. Те знаеха всичко – майорът злоупотребявал с алкохола и затова не го повишавала. А колкото повече не го повишавали, толкова повече злоупотребявал с алкохола… Нямаше човек, който да не зависи от нас. Най-малкото един път в годината всеки служител идваше с молба за отпуск, която трябваше да се заведе в дебелите книги. Само че ние не я завеждахме веднага, небрежно я слагахме настрани и обяснявахме, че  работата ще стане най-рано утре. Или вдругиден. Или в понеделник. Човекът обаче имаше карта и трябваше да замине на море. Започваше да се моли. Не можеше да разбере защо работа за две минути трябва да се отлага във времето? Този въпрос и аз си задавам до днес – срещайки се с молба в ръка с различни институции. По-хитрите подаваха молбата си през гишето в комплект с кутия бонбони.И работата им ставаше в рамките на деня. Но никога не веднага. Ако ставаше веднага, хората нямаше да усетят колко са зависими от Канцеларията. Лека полека повечето служители научиха номера. Така започнах и аз след не дотам вкусната войнишка закуска да си заслаждам.  Колкото и сладък обаче да беше животът в канцеларията, започна да ми тежи. 8 часа зад бюро за един млад човек дотягаха. Затова в края на месеца си избрах друга работа, лелите ми я уредиха – нали бях техен човек, и дойде деня, в който се сбогувах с тях. Само че не завинаги. От време навреме те ме викаха и ми връчваха няколко папки – да ги разпределям в други папки. Тази работа вършех късно вечерта – трябваше да подредя пощата на поделението по дела: кадрови документи, снабдяване, кореспонденция с подизпълнители и т.н. Знаех вече шифрите на отделните дела и ги разпределях на купчинки. Някой път работех до след полунощ. Приспиваше ми се и проклинах доскорошните си благодетелки, обещавах си, че още утре ще им кажа твърдо, че повече няма да им работя, но усещах, че това не можеше да стане. Бяха ми направили услуга и трябваше цяла година да я връщам. Бях зависим от „секретната секция”. Може би като днешните хора с картончета продължават да са зависими от някого. След като осъзнах, че няма да се измъкна, започнах да имитирам дейност. Като почнеше да ми се приспива, мушках документите, където намеря. Отначало се страхувах, че някой ще ме разкрие – търсейки загубен документ, но нищо такова не се случи. Просто бях станал едно винтче в държавната машина на безмислената дейност. През следващите години нищо вече не можеше да ме учуди – законите на Канцеларията само се повтаряха в един или друг вариант. Преди 20 години станах частник, помислих, че вече съм свободен, но май сбърках. И днес си мечтая да имам едно бюро в някаква канцелария, да си правя кафе на котлончето в ъгъла, да си грея задника с печка „Лъч”, а хората да ми подават през гишето молби и кутии с шоколадови бонбони. Заплатата да си върви и да си спя спокойно…    



Гласувай:
7
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Излиза, че Давид Черни е направил реклама на България!
20.02.2011 23:42
Г-н Тодоров,
Напразно сме протестирали против произведението на Давид Черни с тоалетните. Не само затова, че са нарисувани идеално чисти, но също така излиза, че според науката те имат най-правилната форма и в това отношение сме наред с японците, а модерната Европа е далече зад нас.
Моля, погледнете статията на адрес:
http://squat.beinsa.info/
Може би тя трябва да стане по-известна и да добави малко самочувствие у нас.
цитирай
2. photon - Малка забележка
22.02.2011 16:13
относно случая на майора. Може би времето е заличило някой от спомените Ви. Растенето в чин се случваше на всеки 5 години задължително. Искаш или не искаш си растеш. Друг е въпроса, че може да си останеш ротен командир и да си майор.

Та едва ли е искал да стане подполковник защото колегите му били станали. Нещо друго ще да е искал човечеца.
цитирай
3. анонимен - Малко извън темата
02.03.2011 22:26
Благодаря Ви, г-н Тодоров за удоволствието от прочита на двете Ви книги: "Записки по българския преход" и "Наръчник по носталгика"!
А какво става с третата книга? Излезе ли? В петък ми казаха в една пловдивска книжарница, че още не е излязла от печат, днес пък в друга - че вече е излязла, но я нямат. Дайте, моля, малко информация, ако е удобно. Поздрави!
цитирай
4. анонимен - отговор за книгата на номер 3
03.03.2011 07:28
"Особености на филибелийския характер" вече излезе, тиражът даже е на изчерпване, доклкото знам, но я има в книжарница Хермес - срещу хотел България.
цитирай
5. анонимен - към малката забележка на photon
03.03.2011 13:16
Може да сте прави и ти и Евгений. Растенето в чин за прослужено вереме се отнасяше най-вече за младшите офицери до старши лейтинант или капитан. В школата за запасни офицери във Враца имахме имахме за ротен - лейтинант, взводните ни бяха младши лейтинантчета, но имаше и един командир на взвод - старши лейтинант. За по-горни звания командването намираше начини да ограничи провинилите се с пянство, прелюбодеяния, неспазване на уставите, неблагонамерени изказвания по повод на същствуващи порядки и пр. Наказанията при тях по устав се обявяваха само в тесен кръг на равните им по чин и висшестоящите. Това обикновено ставаше с понижение в чин или длъжност и автоматично преместване в други поделения, за да се пази авторитета на офицерството пред низшестоящите. "Черните овце" се пенсионираха не по-високо от майори. Такъв беше случаят с мой познат, който имаше трети официален брак с моя колежка. Уж невинно и подхвърляхме: "к'во става с твоя,бе? Съвипускниците на съпруга ти полковници стснаха , а пък твоят все майор си стои". Шуреят ми си остана капитан, защото му намираха разни официални несъответствия в службата, а истината беше, че беше хванал за гадже зъболекарката на подделението, а пък към нея имал мераци и командирът на подделението им.
цитирай
6. анонимен - От номер 3
06.03.2011 22:26
Намерих я в книжарница Сиела в Мол Пд. Прочетох я на един дъх, на места се смях, на други се замислих, донякъде и с чувство на вина. Припомних си пловдивски лафове от сорта "алай" и други. Не бях ги чувала от 20-30 години. Благодаря! Густо майна Филибето! Бъдете здрав и пишете. :-)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zaprehoda
Категория: Бизнес
Прочетен: 6202551
Постинги: 684
Коментари: 6134
Гласове: 7018
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031