Дините имат своето място в литературната традиция – буквално и метафорично. Да се спомним само прочутото начало на „Мамино детенце” – макар Любен Каравелов да оприличава своите герои с „любеници”. Което си е пак диня. Чувствам се задължен да се включа в традицията, защото се сетих, че помня някои неща, които все по-малко хора помнят. Например как на Понеделник пазара в Пловдив – той беше в пъти по-голям от сегашния, през август бяха докарали толкова дини или „карпузи”, както също им викахме, че просто нямаше как да бъдат купени и изядени за един ден. Привечер цената падна до 25 стотинки килото. Това не са днешните 25 стотинки, не са даже две стотинки и половина, а четвърт сегашна стотинка. Това се случи през петдесет и някоя година. Минавахме с баща ми през пазара, аз се примолих да купим диня и то най-голямата – нали авантата беше сигурна. Баща ми се съгласи – при тази цена нямаше как да подминем, но постави условието аз да пренеса динята до вкъщи. След толкова години си спомням като ден днешен, че динята, която избрах, беше 11 кила и нещо. За едно дете на 6-7 години пренасянето на такава диня на близо километър се беше изпитание. Издържах, но тогава разбрах цената на алчността и лакомията. А вуйчо ми Любо, който беше над 110 кила мъж, при едно такова падане на цените, донесе две дини от по 11 килограма. Заедно с братовчедите обикаляхме около масата, предвкусвайки угощението. Само че първата диня се оказа леко розова. Всички се молехме поне втората да е червена. Тя обаче се оказа направо зелена. Жал ни беше да хвърлим 20 килограма диня, леля ми Анка наряза по-розовата на парчета и започнахме да се лъжем, че става за ядене. Пробвахме да топим парчетата в захар – пак нищо не се получаваше. Тогава разбрах, че една диня може да бъде много голяма, но вътре да е недозряла. Което се случва и при хората Не знам защо, но в онези времена процентът на недозрелите дини беше много по-голям. И купуването на нещо, което не може да се изяде, се приемаше като провал на този, който е направил избора. Зелената диня можеше да вгорчи семейния живот за дни напред. Имаше различни техники при избора на диня – оглеждаше се дръжката, дупето, почукваше се, стискаше се с долепено ухо и т.н. Единственият сигурен начин обаче беше дупченето. Само че дупчеха само на пазарите и то не всички продавачи. В магазина изборът си беше късмет. Продавачите дупчеха с остри чекии – първо правеха триъгълник, след това вадеха парчето - мостра. Някой път и те тръпнеха неуверени в резултата. Защото имаше купувачи, които оспорваха степента на узрелост и ако се откажеха, беше много трудно да се продаде вече дупчена диня. Нещо като да пробуташ вече дупчена булка – в условията на тогавашния морал, разбира се. Дините се режеха по един и същ начин – както и сега. Първо се снемаше капачето под дръжката – тогава вече ставаше ясно дали дината е узряла, но ако кората беше дебела, истината лъсваше окончателно при рязането на резените – пропукването, което изпреварваше ножа, беше най-сигурният сигнал за добър избор. Добрият резач разпределяше сърцевината на динята /”кокошка”, „петел” и т.н./ по-равно, лошият забиваше ножа по-плитко и мечтаната от всяко дете част без семки оставаше върху един или два резена. Което налагаше вторично разпределение – ако родителите не искаха да има детски плач. От майка ми, която беше израстнала на село, научих, че по време на найното детство, имали толкова дини, че направо си ги вземали от бостана, вместо да ходят на пазара или магазина. Това ми приличаше на мечтания комунизъм, на който ни учеха, а знаех, че майка ми е расла по фашистко време. Опасявах се, че дядо ми, след като е имал бостан, а не е бил ратай, е бил чорбаджия-изедник. Но не смеех да попитам дали е било така и се опитвах да прогоня всяка мисъл за класово-партийния си произход. Та майка разказваше как не са режели дините, ами ги хвърляли на земята. Те се разпуквали, след което децата вадели само петела или кокошката. Останалото хвърляли. А защо не са го давали на бедните – мислех си аз, - след като учехме, че България тогава се е състояла главно от бедни хора? Много по-късно научих, че е имало още един начин на рязане на диня. Описан е в спомените за Съединението 1885 година. Няколко дни преди знаменателното събитие край Дерменската река /край село Първенец/ се събират основните съзаклятници – Захари Стоянов, Иван Андонов и поне още двама, мързи ме да направя справка които бяха останалите – може би Стефов и Стоянович, правят планове как да свалят генерал-губернатора на Източна Румелия и между другото похапват карпуз, нарязан „по аранутски” – тоест на хоризонтални кръгли резени. В онези години се правеха и фенери от издълбани дини. И това нямаше нищо общо с разните днешни хелоуни. В детските ми спомени мечтата за диня се преплиташе с мечтата за морето. Тогава дините си имаха само един кратък сезон от около два месеца, появяха ли се на пазара, значи е дошло и време за море. На море беше задължително да се яде диня. На входа на плажа имаше каруци с дини, избираше се толкова голяма, че да се изяде на едно ядене. Динята се заравяше в пясъка – точно на прибоя, за да може морските вълни да я изстудят. Някъде към 11 я изравяхме и почваше яденето. Накрая даваха корите на децата да ги заровим някъде в дюните зад нас. През 1959-а бяхме цял месец на Приморско, изядахме 30 дини и помня, че като ходех последните дни да заравям корите, вече бяха изникнали зелени стръкчета – първите заровени от нас семки бяха покарали. Беше ми интересно, ако дойдем следващата година, дали ще намерим бостан. През 1960-а обаче летувахме в Несебър. Първите хотели на Слънчев бряг вече беше изникнали и навсякъде щъкаха чужденци. Не помня тогава или по-късно за пръв път се появиха колички с плодове, на които дините се продаваха нарязани. Чужденците така били свикнали – в Германия и Швеция не можели да си позволят цяла диня, ами си купували едно резенче. И като ме обзе една класова национална гордост.. Винаги когато някой започваше с мечти за западния начин на живот, който си го представяхме като разходка по една безкрайна улица, в магазините на която от едната страна продаваха плочи на Бийтълс и Ролингстоунс, а от другата – дънки Райфъл и Леви Щраус, аз се сещах, че не може на тази улица да няма и Плод зеленчук, в който дините да се продават на не цели, а на парченца. И меракът да бягам през границата ми минаваше. ...Миналата седмица през ден минавах през Кауфланд след работа, избирах си по едно резенче зряла диня, слагах го за час –два в хладилника и след това си го изяждах. Цяла седмица събирах пари за тока и не можех да си позволя  цяла диня по 69 стотинки килото. Ех, кога цената беше четвърт стотинка... Но затова пък сега се чувствам като истински западняк. От 1960 година.          

По добре би било спомените да са всеобхватни, а не избирателни. Но какво да се прави -това е човешката натура. Аз съм малко по-голям от автора- др. Тодоров и също имам свежи спомени от времето на социализма. Спомням си как Партията и народа" купи " дюкяня на дядо ми /на четвъртък пазара/ за 8лв и 35 ст по днешния курс.Също си спомням,недовършената къща, която била наречена на мен/ единственото отроче от мъжки пол, носещо името на дядо си/, НО... ПАРИТЕ ОТ КЪЩАТА отишли за подарък на прокурора, който поискал чичо ми да бъде обесен, единствено и само с показанията на един купен свидетел.
И накрая ... ми Евгени , управниците са си същите, помоли ги да ти продават дините за 2, 5 стотинки.

че дините пак струват четвърт стотинка на производителя, но на ПАЗАРА е 30 или 50 пэти по-висока, защото разликата ПЪЛНИ банковите сметки на клептократите.

Г-н Тодоров, пишете интересно и увлекателно и очевидно имате завидна памет. Сега чета целия ви блог, стигнал съм горе-долу до средата и извинете ако повторя темата, но бихте ли казали няколко думи за четенето между редовете от "онова" време. Чувал съм само за него, защото като падна комунизма бях ученик и вестници не съм чел. Интересно ще е предполагам за повечето ви почитатели, вие като журналист, който вероятно е писал неща между редовете да кажете няколко думи по въпроса. Пак се извинявам ако вече сте писал по темата, но все още не съм прочел всичко. Поздрави!

зелените дини имаха вкус на зелени дини, червените - на узрели дини. сега не ям дини,защото вкусът им е на нещо друго, а не на дини.Мечтата ми е като ям нещо да има вкусът на това,което ям. Почти няма вече такава храна.Да ви е сладко.

Харесва ми как пишеш, Евгени и чета от време на време.
Но тук малко си се поизсилил:
"...Миналата седмица през ден минавах през Кауфланд след работа, избирах си по едно резенче зряла диня, слагах го за час –два в хладилника и след това си го изяждах.
Цяла седмица събирах пари за тока и не можех да си позволя цяла диня по 69 стотинки килото.
Ех, кога цената беше четвърт стотинка...
Но затова пък сега се чувствам като истински западняк. От 1960 година."

Нали? Чак пък да не можеш да си купиш една цяла диня? Хайде, посмали малко, а?
:)))

Чудно хубава възхвала на дините и поучителни разсъждения по този повод. Поздравления!

Аз съм от поколението на автора. Имаше една мода (за онези, живеещи в стари къщи с изба и таван), по гредите на тавана закачаха грозде с надеждата да се запази до нова година, а в избата около касетките с бурканите зимнина търкулваха по някоя диня. Та веднъж като разрязаха динята, тя освен, че беше спарушена, но беше и мухлясала. Голямо разочарование! А гроздето доста добре се запазваше, особено, ако таванът беше проветрив.

Аз съм 5 години по-стар от автора, та затова си спомням ( пък може и Евгений да се сети), че в детските ни години чат-пат се случваше да си купим и срежем диня с жълта сърцевина, а семките си и бяха пак нормално черни. Те по външен вид и вкусови качества по никакъв начин не се отличаваха от "обикновените" червени дини, затова попадането на такива си беше чиста случайност. По този повод пък баба ми разказваше, че когато като дечурлига сядали на масата, преди да срежат динята си играели на "тото" (по сегашно му) - дали динята ще се окаже червена или жълта. Просто вероятността била 50% на 50 %.