Не мога да повярвам – прочетох цяла книга. И то от 527 страници. Не че мразя книгите – напротив, но не помня от колко години ги чета по диагонал. Горе-долу за един час се справям с всяка книга. Утешавам се, че така ги учели да четат и американските президенти. За един час успяввам да схвана сюжета, донякъде добивам представа за образите, а още на третата страница съм преценил до каква степен авторът има талант или просто произвежда литература. Задължително прочитам последната страница, защото финалът укрепва цялостното впечатление. Иначе какъв е смисълът да прочетеш или да разлистиш книгата, ако не запомниш нещо от нея и след това да се похвалиш, че си читател. А не само писател. Та започнах по диагоналната система да разлиствам автобиографичната книга на Георги Мишев „Мир на страха ни”, която пловдивското издателство „Хермес” издаде съвсем наскоро. Някой ми беше казал, че известният писател и сценарист описва някои любопитни неща от кухнята на българското кино. През 80-те години и аз се въртях известно време в Киноцентъра, на една комисия Георги Мишев трябваше да каже нещо за един мой сценарий, каза само, че според него от сценария би станала добра комедия. А работата, според мен, беше адски сериозна и аз почти го намразих. Днес си мисля дали не е бил прав. И че онова време е заслужавало да бъде осмивано, а не вземано насериозно. Та започнах книгата, но в началото авторът прекалено надълго описваше детските си години на село, започнах да прескачам страниците, за да стигна до клюките от киното. Постепенно обаче взех да се зачитам и не мръднах, докато не стигнах до края – страница по страница, ред по ред. Не можех да се позная. Не искам да се правя на литературен критик, просто ми се иска повече хора да прочетат тази книга. Сигурно няма да остане в историята на българската лаитература и би било жалко, ако написаното стигне само да тези, които търсят себе си между страниците. Или своите бащи, примерно. В „Мир на страха ни” не са пощадени много авторитети от близкото ни минало  – между тях са някои от първите ни политици,  писатели, журналисти, актори... Само страхът ли е бил причината уважавани тогава хора да се правят на маймуни? Или простото желание да се вземат едни пари...от кого? От държавата, от данъкоплатеца, разбира се. Освен всичко друго тази книга обяснява като никоя друга моралните причини за упадъка на нашата държава. И не само вчера. Това е книга не само за комунизма, но и за може би по-страшното нещо – посткомунизма. Ще си позволя няколко реда от книгата: ”Началото на опростачването започна през 1944-та година, когато до властта се добраха хора неграмотни и полуграмотни, ненавиждащи четмото и писмото, без познания за миналото на род и народ, , без познания за физически, химически, икономически и обществени закони и закономерности, обичаи, нрави и традиция...Вандализмът продължава и днес със съсипването на спирки и градинки, с трошенето на седалки по стадионите, с хвърлянето на камъни по джамиите...” Та в книгата освен многото истории, преживени от автора, има и няколко такива страници, в които се прави опит да се обобщи българската история от последните 70 години. Ако тези странички ги имаше в учебниците по история, нямаше да има нужда десетки писачи на учебници да се потят - чудейки се как да разкажат близкото ни минало така, че да се харесат на тези, които са на власт, но и на тези, които утре може да дойдат на власт. А всъщност тях просто ги е страх. Както нас ни беше страха преди. Много се страхуват и днес. В книгата авторът описва последния си разговор с Иван Андонов. Големият актьор и режисьор на прага на смъртта моли прахът му да бъде разпръснат в Перловската река. Защо? „Ужким река. Нещо течащо, макар неистинско...Като това, което го живяхме...Живот, ама неистински” Колко ли кураж се иска, за да изречеш тези думи. И да напишеш тази книга. В една държава, в която винаги са успявали страхливците.  

голям страх. Накъдето и да се обърнеш, все се сблъскваш с уплашени или наплашени хора. Работата е там обаче, че те и сега много се страхуват. Като повечето не знаят от какво се страхуват.

но тука задълбочено и внимателно!

Над 300 000 са жертвите на комунизма в България


Откъс от филма на БТВ ,,Репортерите“ ,,Убитите бащи на България“, в който за пръв път се споменава ужасният обощаващ факт от комунистическия режим в България, докарал страната до истинска катастрофа.

От 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. БКП и ДС репресират под различна форма над 300 000 българи, елита на народа. В тази цифра влизат убитите без съд и присъда след 9 септември 1944 г., осъдените и разстреляните от ,,Народния съд“ от декември 1944 г. до април 1945 г., избитите по най-зверски начин в затворите и лагерите, разстреляните при опит да избягат през границата на страната, изселените и малтретираните. Цифрите изумяват с мащабите си за малка България. БКП успява да унищожи и смаже повече хора, отколкото загиналите в Българската армия по време на Първата световна война от 1915 г. до 1918 г., и повече хора, отколкото турският аскер и башибузуците избиват при потушаването на Априлското въстание през 1876 г.- 30 000 души.
г.

от декември 1944 г. до април 1945 г., избитите по най-зверски начин в затворите и лагерите, разстреляните при опит да избягат през границата на страната, изселените и малтретираните. Цифрите изумяват с мащабите си за малка България. БКП успява да унищожи и смаже повече хора, отколкото загиналите в Българската армия по време на Първата световна война от 1915 г. до 1918 г., и повече хора, отколкото турският аскер и башибузуците избиват при потушаването на Априлското въстание през. А кой има право...

Не съм живял достатъчно по онова време, но мисля, че не бива да забравяме, че нищо значимо в България не се е случвало без одобрението или командата на ... вездесъщия СССР.
Може би не трябва да сме толкова критични към себе си.
Едва ли на великите червени вождове на Съветския съюз са им трябвали образовани, смели и пробивни хора на върха на държавата ни. Такива хора, всъщност са смъртни врагове на една държава-покровителка.
Мисля, че ако искаш някоя държава да ти е васална - в смисъла на това понятия от 20-ти век - ще даваш благословията си за послушни, страхливи и не особено умни лидери. Които периодично ще ги привикваш да им набиеш канчето, а на изпроводяк ще ги потупаш по рамото. И те ще са ти благодарни, послушни и подчинени до гроб за това.
И ... ще предават това поведение надолу по веригата. А умните и способни хора, ще остават предимно на дъното.
Тук може би по-възрастните ще ми помогнете. Струва ми се, че умните и способни хора са една прослойка, която не можеш да я спреш да се движи нагоре. Може да я обезглавиш в един момент, но след това можеш само да я забавяш, не и да я спреш. Процес, който може да трае десетилетия, смени на поколенията, но полека-лека тази прослойка си преправя път през властващата простащина чрез гъвкавост, упоритост и нерядко - твърдо лицемерие.
Чудя се дали от това не е започнал разпада на целия СССР началото на 80-те години, че и на комунизма в България - с постепенното навлизане на интелект от долу нагоре към властта.
Защото интелекта и дикратурата в дългосрочен план не могат да вървят ръка за ръка. Всъщност те не се понасят взаимно.
Така поне ми се струва.

Стигнал съм точно по средата. Интересна книга е, но въпреки всичко оставам с гадничкото чувство, че Мишев пише влагайки част от своето разочарование, че не е постигнал пълната си себеизява. Демек, недореализирал се е :). Личи си дребнодушието - от една страна е намърдан при онези тарикати на перото, от друга ги поразкритикува лекинко, в същото време хонорарите са добре дошли. Мнението ми е, че писането трябва да е за удоволствие, човек трябва да си има професия с която да се храни, а четящите през годините да си кажат мнението. Затова като застреляш сърна от хранилка не ти е кеф. Те така...