Героят на тази история е прекарал половината си живот в България, другата половина в Турция. В края на първата половина е бил прекръстен, още не може да си обясни защо е трябвало да преживее всичко това, след като е бил работлив и съвестен български гражданин. И при първа възможност напуска България. Казва че продължава да обича първата си родина и знае, че за всички лоши неща, които му се случили, е виновен Тодор Живков, а не българският народ.
При това, последното твърдение, не изглеждаше много убедителен.
Всъщност Ахмед не се казва така. Смених му името, защото това, което чух от него, и ще ви преразкажа, може да е било само част от един приятелски разговор.
Ахмед е бил строителен работник в България, в Турция вече на зряла възраст се е преквалифицирал на екскурзовод. Освен български знае и руски. От турска страна го бяха разпределили да посрещне и разведе из Истанбул нашата малка група журналисти.
Посрещна ни усмихнат и веднага попита какво искаме да видим и да снимаме. Оказа се, че Истанбул е прекалено голям, а ние знаем прекалено малко за него, за да имаме точен план. И Ахмед пое инициативата. Виждал съм много екскурзоводи, при почти всички се усеща професионалната рутина и умората от това, че трябва да повтарят за кой ли път едно и също.
Ахмед изнасяше поредната си лекция с ентусиазъм – все едно, че от нея зависеше животът му. Полагаше огромни усилия, за да ни убеди, че това, което си мислим, не е така.
Отначало не можехме да си обясним кое е това, което си мислим, и с което Ахмед не е съгласен.
Докато екскурзоводът ни не си призна, че от три години не иска да работи с български групи. За нас направил изключение. Вече работил само с руснаци. Били по-разбрани. Впрочем ние вече бяхме забелязали, че вмъква в българската си реч по някоя руска дума.
Започнахме чак да ревнуваме – защо един български турчин ще иска да работи само с руснаци.
Най-накрая Ахмед призна: станали сте много мнителни. Не знам какво ви обясняват днешните политици и с какво ви промиват мозъците, но е все по-трудно да се работи с българи. И ни разказа няколко истории. Например водил наша група по улица, която се оказала, че носи името „Еничерска“. И един от групата му вдигнал скандал, като го обвинил, че нарочно избрал тази улица, за да унизи българите със спомена за еничарството. А то не било точно това, което сме го учили в учебниците. Успокоихме го, че ние сме чели и други книжки.
Други започвали спорове по безспорни исторически факти. Те ги знаели по друг начин. Та на Ахмед му омръзнало да стои на тръне и да внимава дали няма да обиди някой български родолюбец.
Ахмед полагаше невъобризими усилия да преведе групата през огромните опашки пред Света София, да получи специални пропуски, да издейства разрешение за снимане вътре с професионална камера и т.н.И през цялото време не спираше да обяснява това, което виждаме и това, което не виждаме. Говореше с патос, който ние наричаме възрожденски. Но интересното не е в това, което чухме. А в искрения опит на Ахмед да ни докаже, че турците са добронамерени хора. И че не ни мразят. И че той като правоверен мсюлманин не мрази християните. И че според техните правила би могъл да се моли и в християнски храм. Защото богът на всички хора е един. Вмъкваше от време навреме по някой цитат от Корана, но не по-рядко цитираше реплики от български филми от 80-те години. Знаеше поне филмите с Тодор Колев наизуст. Както и естрадните песни от онова време. Радваше се, когато се сети за някоя стара българска дума, която днес рядко се употребява.
Ахмед усети, че може да не вярваме на призивите му да бъдем добри едни към други и мина към дела. Изигра няколко сценки в защита на своята теза за добронамереността на местните хора.
Обяви, че ще ни заведе в един петзвезден хотел, за да използваме тоалетната им. Наоколо имало обществени тоалетни, но може да не били съвсем чисти. Освен това трябвало да платим по 1 лира.
Та въведе цялата ни група в един очевидно скъп хотел, обяви, че сме българи и че искаме да използваме служебната им тоалетна.
Хората се усмихнаха и ни поканиха. Изпикахме се безплатно. Те ни благодариха за посещението. Е, попитахме се дали това е възможно в България, решихме, че може пък и да се случи.
Тогава Ахмед измисли нова сценка.
Трябваше да вземем метрото, за да стигнем до летището.
Дойде метрото, но вагоните бързо се напълниха с хора и Ахмед каза да почакаме следващата композиция. Бяхме спрели на ръба на перона и щяхме следващия път да бъдем първи.
Пълният влак още не тръгваше. На метър от нас – вътре във вагона, стоеше някакъв младеж с мобилен телефон в ръка. Неочаквано Ахмед му поиска телефона. Младежът се пресегна и без колебание го подаде.
Ахмед държеше апарата в ръка, намирайки се на перона, и ни обясни поучително: Ето, метрото всеки момент ще тръгне и телефонът може да остане в мен. Младежът обаче не се поколеба да ми услужи с него – сигурно е преценил, че просто ми трябва в момента. И тъй като е ДОБРОНАМЕРЕН, не се поколеба да ми услужи.
Ахмед се усмихна тържествуващо, доволен от урока си, не мръдна още няколко секунди, за да усили напрежението, и най-накрая върна телефона. Почти в същия момент вратите на вагона с трясък се затвориха.
След седмица отново минахме през Истанбул, този път без Ахмед. Качихме се на метрото – на път за автогарата. Посегнах към телефона си да видя колко е часът, но веднага го скрих. Ами акао някой ми го поиска? Дали ще ми го върне?
Защото знам ли ги тия – след като са вземали деца от майка, за да ги правят еничари, като нищо могат да приберат точно моя телефон.
Само че 45 години хората за да не мислят много са ги заливали с омраза относно турците, американците, фашистите, капиталистите т.н.И понеже фашистите са били минало, американците са били далече (пък и хората тайно са си знаели, че там е по-добре от тук), капиталисти също не е имало, то омразата истински е хващала дикиш само относно нашите съседи - турците. Хем сме живеели заедно с някои от тях, хем ни е деляла една историческа "Желязна завеса" изградена заедно с политическата.
И сега имам спомен как като малки деца на село взимахме две пръчки и ходехме да сечем глави на турци - т.е.главите на магарешките тръни, които с малко въображение приличат на фесове. Сега в никакъв случай не бих позволил на сина си да играе подобна игра - ще му обясня защо това е лошо, а той като всяко дете, не иска да е лош човек.
От тези предубеждения разбира се губим не малко - в крайна сметка днешните турци нямат вина за миналото.
Лошото е, че има хора, които имат интерес от това разделение и активно го подклаждат. Ще съществува ли "партия" като ДПС с всичките й кръгове, обръчи и ако го няма това разделение!? Ами нейната патерица "Атака"!?
Не отдавна четох публикуван доклад на германското разузнаване в пресата. Там се казваше, че ДПС и Атака са проруските партии в България, заедно разбира се с БСП. ГЕРБ били проамерикански.
Може и така да е. Защото ако забравим за робството ще забравим и освободителите - тези дето, впрочем, отдавна ги няма на картата...
След това започна да ме убеждава, че малцовото уики, което пия, не е истинско. Тогава не издържах- напсувах я и я наритах. Простаците трябва да се млатят. Те само от това разбират.
