В историята на един народ може да има много революции, преврати, войни. Но това, което става в България точно преди 70 години е уникално и, надяваме се, неповторимо.

На 23 декември 1947 година в 10 часа сутринта Народното събрание приема Закона за национализацията на частни индустриални и минни предприятия.

Подготовката за одържавяване на средствата за производство всъщност е започнала още по-рано - под съветски натиск. Милиционери и доброволци с червени ленти са окупирали собствеността на "капиталистите" още преди приемането на закона. А веднага след това на собствениците са взети ключовете и са изгонени.

В Сливен сред тези с червени ленти и с пистолет в ръка е бил даже бъдещият народен любимец Радой Ралин - разказваше ми свидетел на събития.

Това се е наричало експоприация на експоприаторите.

Много е важно да се знае, че в програмата на ОФ, която обединява тези, които вземат властта на 9 септември 1944 година, не става и дума за премахване на частната собственост върху средствата за производство, камо ли за колективизация. Минават три години, през които БКП трябва да укрепи политическата си власт и да се въведе съветския модел.

Национализацията променя из основи обществения строй - България става държава на наемните работници, на хората на заплата, която зависи от Партията. Всеки трябва да си трае, ако не иска да остане на улицата и семейството му да гладува. Системата е бетонирана.

Същата система капитулира безславно 42 години по-късно.

Ще бъде грешка обаче, ако хвърлим вината изцяло на Съветския съюз. Големият въпрос е как се извършва един такъв нечуван грабеж почти без съпротива - ако изключим горянското движение?

Извършва се с подкрепата на народа.

Народът - твърдят свидетели - или поне по-голямата част от него се радва на разправата с богаташите.

Преди това - да припомним - с всенародна подкрепа се отнема собствеността на осъдените от т.н. Народен съд, след това са ударени "спекулантите".

Още по-преди - в първите дни след 9 септември безимотни и ратаи, които нямат нищо общо с комунистическата идеология, буквално режат главите на селските чорбаджии - просто защото са богати. "Главите им хвъркаха като на пилета" - разказва един очевидец.

Става дума за експлозия на РЕСАНТИМЕНТА - понятие, въведено от Ницше и обозначаващо скритата омраза на нисшите, на робите

към господарите. Литературният критик Светлозар Игов описва термина с думите на Гео Милев "вековната злоба на роба". Да добавим: "родена от мъртва утроба".

И така - преди 70 години огромната част от българския народ тържествува. Той вече е "собственикът на благата" - а не шайката експлоататори.

Трябва да минат десетилетия, за да стане ясно, че благата принадлежат на друг и че народът е пак прецакан.

Трябва да е ясно, че в не малко случаи радостта от експоприацията е обяснима. Разговарял съм с дъщерите на един от най-богатите хора в Пловдив до 1947 година и те съвсем не идеализираха тотално класата, към която са принадлежали: "имаше и мръсници, но имаше и прекрасни хора".

След реституцията в един от пловдивските тютюневи складове бяха открили кухня и столова, облицовани с бели плочки, които не са били използвани поне от 47-а. Капиталистът е осигурявал на обед първо, второ и трето на своите работници. А    когато пролетариатът става "собственик" е трябвало да си носи сухоежбина от вкъщи. Бившите собственици отиват в Америка и там също правят успешен бизнес. Плащайки данъци на Чичо Сам.

Могат да се разкажат десетки истории за несправедливо ограбени хора.

Семейство бежанци от Беломорска Тракия с невероятно трудолюбие и лишения събира малко пари и започва да строи склад. Жената е бременна, но носи тухли. Кръв капе от ръцете им. И точно стават собственици, когато идва декември 47-а.

Много от изхвърлените и ограбени капиталисти не могат да преживеят промяната - някои умират броени дни след национализацията, други се самоубиват. Особено трагична е съдбата на дребните занаятчии, които не могат да разберат с какво са виновни.

Пловдивският фабрикант Амбарев обаче вместо да доживее дните си, изпълнен с омраза към "народната власт", избира друг път - в една барака в двора си започва да ремонтира печките, които доскоро е произвеждал. Дали го е правил за парчето хляб или за да запази имиджа на марката, която е създал?

Ръководството на национализираното предприятие се отнася с уважение към бившия собственик и зарежда работилничката му с резервни части. Един ден пращат младия инженер Юлий Славов да занесе поредната пратка части на фабриканта. И двамата започват да разговарят за състоянието на предприятието. Човекът, който го е създал, пита със загриженост как работи еди коя си машина, къде е преместена друга машина, има ли нови производства...Амбарев е продължавал да гледа на фабриката като на свое дете, което сега го отглеждат други хора.

Някъде през 2001-а година се срещнах с една от наследниците на Амбареви, която още водеше борба за връщане на собствеността. Отишла да види какво евентуално ще наследи и видяла фабриката ограбена до последния детайл. "Даже бяха прокопали траншеи в двора, за да извадят някакви кабели и да ги продадат" - разказваше леля Мария.

Сетих се за тази дата, след като миналата седмица един човек ми донесе дебела книга с хронология на всички важни събития в историята на България. Случилото се на 23 декември 1947-а го нямаше.

А когато се заслушах в идеите за преразглеждане на приватизационните сделки и чух с ушите си как някои хора се радват и се надяват, че ще бъдат натикани в миша дупка богаташите /"с кеф гледах онзи Прокопиев как върти уплашено очички" - сподели с мен беден пенсионер/, си помислих, че ресантиментът продължава да живее в душите ни.

Б.А. На Национализацята бе посветено последното предаване от рубриката на ПОТВ "ТВ университет по пловдивска история". Използвана е информация на зрители.

 

 

А бе, де знам, при нази кражбите са биле повеч„ке от историята.

ресантиментът е ашладисан с люта балканска завист. И се получава нещо много отровно...