Постинг
17.08.2018 21:57 -
През Албания за Котор, Черна гора
Автор: didapavlova
Категория: Туризъм
Прочетен: 2274 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 17.08.2018 22:03
Прочетен: 2274 Коментари: 2 Гласове:
4
Последна промяна: 17.08.2018 22:03
Трети и четвърти ден През Албания за Котор, Черна гора
Третият ден от екскурзията го прекарваме почти изцяло в пътуване. Рано сутринта тръгваме от Охрид в посока Албания и Черна гора. Движим се край Охридското езеро и имаме възможност да разгледаме още места от Македония. Не знам защо македонците толкова се притесняват да не би случайно българите да си помислим, че имаме нещо общо с тях, като всъщност притеснението им трябва да е спрямо албанците, мисля аз. Защо ли? Ами те са навсякъде или поне знамената им. А има ли знаме, работата е ясна. Та аз в един момент се обърквам в коя държава съм и дали не съм проспала преминаването на границата. Накъдето се обърна все албански знамена виждам, а български не видях някъде да има. Спирам с темата за македонци, българи, албанци и продължавам разказа за пътуването ни. Пътят е сравнително добър, а навигацията отново ни прави номера и настоява да ни преведе през Косово за Черна гора, но ние се дърпаме упорито. Пак ни изскочи същия проблем с намирането на държавата. Оказа се, че и Албания не съществува или поне не се пише така, както ние си мислим. Правим бърза справка и се оказва, че всъщност трябва да търсим Шкипърия, ако правилно съм го изписала. Иначе на албански се пише Republika e Shqipлrisл и означава "Земя на орли". Е, крайно време е да продължим смело напред към границата, а граничният пункт е Кяфасан. Не успявам да снимам лично, та затова се налага да използвам снимка от мрежата. Отново съм на тръни дали ще ме пуснат да мина. Паспортът ми изтича след около четири месеца, а знам, че валидността му трябва да е минимум шест месеца от датата на пребиваване в държавата. Та стоя си и чакам да видя ще ме пуснат или не. Има доста коли, а ние сме на грешната опашка явно, защото все ми се струва, че другата се движи по-бързо. След известно време вече сме пред граничните. Решаваме да опитаме с личните си карти. Ами...получава се. Влизаме в Албания. Първите ми впечатления от страната са доста смесени. Докъдето ми стига погледа виждам само планини и хълмисти възвишения. Много зелено и много красиво. И ето, че на фона на тази природна картина пред погледа ми веднага изскачат прословутите албански бункери.
Самата дума "бункер" предизвиква у мен асоциация с война, с нещо разрушително и страховито. Вярно, хващат ме неподготвена, нямам никаква информация защо и как са тук тези каменни гъби. Най-лесно е да питам първо гугъла до мен, а именно Сашо. С риск да го раздразня с неосведомеността си, запитвам по какъв повод са правени и от кого. Получих отговор, разбира се - от Енвер Ходжа през комунистическия строй. Тази кратка информация не ме осведомява особено, затова е време да прегледам нещата из истинския гугъл. А той ми каза следното:
Бункерите са като емблема и запазена марка на Албания. Противоатомните укрития с формата на бяла гъба са изградени по разпореждане на Енвер Ходжа, чийто политически строй десетилетия наред действал в посока убеждаване на хората, че живеят в преуспяващ строй и затова Албания е застрашена от опити на други държави да я завладеят. Това налагало изграждането на бункери за всяко семейство. И в момента страната е осеяна с над 700 000 бункера, които са навсякъде - в градовете и селата, в планината и по бреговете, граничещи със съвсем близкия остров Корфу. Въпреки че Албания е богата на нефт, природен газ, въглища, желязна и медна руда, дълго време находищата били слабо разработени, не се строели пътища, не се развивала индустрия за сметка на изграждането на бетонни бункери във всяко селище и месторабота. Целта била да приютят цялото население на Албания при евентуална военна атака. (информацията от www.monitor.bg) Пътят тук е добре асфалтиран, но си има завои. А между завоите откривам тази жена, поседнала сред нищото, правейки нещо, което само тя си знае. Селата следват едно след друго, но за разлика от нашенските - тук кипи живот. Най-интересното за мен е, че всички (или почти всички) албанци карат мерцедеси, а всяка втора къща е автомивка. Но нека поясня, че нито мерцедесите им са баш мерцедеси, нито мивките им са точно автомивки. Мерцедесът на албанеца е доста стар модел, голям и раздрънкан, но все пак мерцедес. Не е задължително да е бял и с него не е задължително да се преследват фолк певици в живота, но да е мерцедес. Автомивката и тя не е точно това, което си представяме като чуем името. Всъщност представлява един маркуч, от който тече вода постоянно. Явно нямат проблеми с недостига на вода, та си я разхищават всячески. А ние влизаме в Елбасан. На едно място виждаме някакво стълпотворение от хора. Оказа се, че има уличен пазар - от най-любимите на Сашо. Та докато се усетя и вече спирачките са влезли в сила, открито е място за паркиране, а аз и децата се чудим какво ли ни чака сега. Слизаме с не особен ентусиазъм и тръгваме по една тясна улица, в чието начало има релси. Надявам се, че влак няма да мине, че ще се получи интересно. Тук ще спра с обясненията и ще ви покажа в снимки какво виждат очите ми. И само ще вметна, че снимам сравнително лицеприятните неща.
Приключваме с разглеждането на пазара в Елбасан и потегляме отново на път. Сравнително добра е пътната мрежа в този район, като изключим едно свлачище, което стеснява иначе широкия път и ни кара да намалим скоростта.
Минаваме през Тирана - единствената столица, която няма околовръстно шосе, а си караш и си разглеждаш главния град на държавата. Това виждам аз по време на обзорната разходка из столицата на Албания:
Скоро достигаме границата с Черна гора - Muriqan – Sukobin. Снимките отново не са мои - от google maps ги вземам, но по границите все нещо друго мисля, та забравям да снимам това и онова.
Тук си чакаме малко повече, но пък имаме възможност да огледаме наоколо, да обсъдим колите, хората, времето и други важни неща. А когато идва редът ни, отново подаваме личните си карти и паспортите на децата. Граничните ги поглеждат, слагат печат или там, каквото е необходимо и ни пускат да заминаваме. И ето ни в Черна гора! Пътят е тесен, криволичещ, планински. Две коли трудно се разминават, а движение си има. Очаквам Сашо да промърмори или да се оплаче от пътуването вече, но няма такива сигнали. На него точно такива пътища му харесват и сега е във вихъра си. Пътьом откриваме една сергия - насред нищото. Спираме да видим какво се продава, а и да отдъхнем малко. Е, купуваме си най-вкусните смокини и малини, които някога съм яла. И като че ли си сурнахме краката, та след нас всяка втора преминаваща кола спираше. От другата страна на пътя виждаме чешма и директно се запътваме натам, за да утолим жаждата си и след това отново да се качим в колата и да потеглим към Котор - крайната ни дестинация за този ден.
Криволичещият и тесен път започва да се спуска надолу. Планината става все по-висока, а ние се озоваваме до морето. Невероятна картина - от едната ти страна се издигат скалисти върхове, а от другата - синьо и чисто море. И както се оказа после, подобна природна картина ще виждаме през всичкото време, прекарано в Черна гора. Така, наслаждавайки се на природата и прекрасните градчета по пътя ни минаваме през Бар, Свети Стефан, Будва и др.
От Бар не видях нищо кой знае какво, но и да си призная нямам желание да спираме и да разглеждам града. Свети Стефан е остров, свързан с тесен път със сушата. Плаща се такса, за да бъде посетен и разгледан. Ние само се снимаме на негов фон, че времето напредва, а още не сме стигнали там, където сме резервирали.
Будва - категорично не е моят град. Цялата шумотевица, движение на хора и автомобили, липса на места за паркиране не ми понасят. Затова бързам час по-скоро да се измъкнем от тук. Казват, че било красиво и интересно в стария град, но аз ще проверя дали е така някой друг път. А ако някой иска да прочете повече - от https://travel.rozali.com/po-sveta/budva-metropolisat-na-cherna-gora.html.
Котор - пристигаме! След почти целодневен преход вече сме в града. А той ме грабва още с влизането ни в него. Невероятно място - високи скалисти хълмове и море до тях. Мястото е приказно, а на нас ни предстои да се уверим в това.
Но първо трябва да се настаним. Адресът е запаметен в навигацията, но...пак удряме на камък. Този път, обаче, виновна не е нито тя, нито пък ние. Резервирали сме Garden apartmant near seа в квартал, или нещо от сорта, Доброта. Стигаме до там, но се оказва, че има много апартаменти и вили с подобни имена. Навигацията ни води до едно от тях. Обнадеждени питаме първите срещнати минувачи дали е това - това е. Звъним на звънеца, излиза домакинята, но вместо да ни посрещне - гледа ни странно. Обяснява ни, че не чака никакви гости повече и че нямаме резервация при нея. Ние, обаче, настояваме, че сме за тук. Все пак жената се оказа много отзивчива - погледна адреса, където би трябвало да сме, и прозвъни на телефона, който бе оставен за контакт. От там нататък работата потръгна. Тя ни обясни, че сме се объркали, резервацията ни била за място на първа линия море и че нямаме никаква работа при нея. Обясни ни как да стигнем до адреса и че хазяинът ще ни чака отпред, и ни прати по живо, по здраво да си вървим. Лесно и бързо откриваме мястото. Едно момче ни посреща и ни води до...къщичката. А тя - тя е прекрасна. Надминава очакванията ми. Има си всичко за всички ни.
И както се очаква от нас, бързо се настаняваме, пием по чаша вода и хукваме да разглеждаме наоколо. Аз съм впечатлена отново. От всичко, наоколо. Погледнеш нагоре, докъдето ти поглед стига - високи скали, ама красиви, много красиви. Наведеш поглед - морето, синьо и чисто. Наоколо - малки корабчета и лодки, големи круизни кораби, които идват и си отиват един след друг, рибари - стари и млади, и туристи, много туристи, дошли да се насладят на обаянието на тази част от Адриатическото крайбрежие. И въпреки това нямаш усещането за претовареност, за шумотевица и хорска глъч. Напротив, колкото повече се разхождаш и разглеждаш, толкова по-отпочинал и в хармония със себе си се чувстваш. Та вървим си ние край пристанището и си гледаме наоколо, а това наоколо е ей такова едно красиво и морско:
Ето че наближаваме стария град на Котор. Място, което задължително трябва да се види, но не просто да отидеш и да огледаш, а да поостанеш малко повече, да се разходиш из тесните улички, извиващи се и преминаващи в сложен лабиринт, в който изгубването ти е почти в кърпа вързано, но за сметка на това пък чувството е приятно неописуемо, чувство за безвремие и носталгия по отминалите времена.
В града има много интересни църкви: „Св.Лука“, „Св.Ана“, „Св. Мария“, готическата църква „Св.Михайло“, „ Св.Никола“ и „Св. Клара“.
Много от площадите в Котор имат забавни имена като Площад на марулята, Площад на млякото, Площад на брашното или Площад на киното. А тесните улички, магазинчетата и кафенетата са навсякъде около теб.
Крепостната стена и крепостта "Свети Иван" На следващия ден Сашо става призори и отива за риба. Аз се събуждам малко след него. Емоцията от пътуването си казва думата и не ме оставя да спя повече. Пия кафе в малката ни къщичка и чакам рибаря да се върне и да мислим каква ще я вършим днес. Не чакам дълго, защото скоро той си идва разочарован - риба няма или поне той не е хванал. Като няма - няма. Не е толкова страшно. По-страшното е, че си обещахме, че днес ще се почива, но никак не ни свърта на едно място. Закусвайки, си мислим какво да направим днес и...измисляме - ще се качим до крепостта горе на хълма. Речено, сторено. Събуждаме децата, за да дойдат и те с нас, но се оказва, че те не са така ентусиазирани от идеята, та ги оставяме да си спят и потегляме.
За да се изкачим до крепостта отиваме отново в стария град, откриваме малката стръмна уличка зад катедралата "Свети Трифон", която води до хълма и сме готови за поход. Плащаме такса от 7 евро на човек, поемаме дълбоко дъх (все пак днес ни е ден за почивка) и тръгваме.
В началото на голямото катерене сме все още свежи и доста развеселени. Хълмът с крепостта ни зове! Самата крепост е построена от император Юстиниан, но в този си вид е от времето на венецианското управление през 15 в. Тръгваме по тесните стъпала нагоре и се радваме, че все още е рано и слънцето не пече така силно, а и потокът от туристи още е слаб. С напредването на времето нещата се променят. Катерачите - ентусиасти като нас стават все повече. А ние пък вече сме доста изморени. По средата на хълма, малко под и до църквата "Дева Мария на Изцелението", построена от оцелелите от чумата жители на Котор, местни хора с хладилни чанти продават разхладителни напитки и вода. На едно от местата можеш да си вземеш безплатна студена вода, ако представиш касова бележка за закупения от теб билет за вход.
Каменният лабиринт продължава още нагоре и нагоре, до върха на хълма, откъдето се открива впечатляваща гледка към залива.
Така завършва голямото изкачване. Слизането надолу е по-бързо, но не съвсем лесно, особено за мен. На едно място за малко да се откажа и да се върна назад. Като че ли имам такава възможност?! Но Сашо поема нещата в свои ръце и започва голямото дърпане - той напред и надолу, аз - назад. Добре, че е по-силен, та успява да ме изтегли. След още малко и сме вече на самия вход. Доволни от катереното минаваме през пазара, разположен току до крепостните стени от външната част на града. Малък, покрит пазар с изобилие на стоки - домашно приготвени сирене и кашкавал, мед, риба, пушено месо, маслини и зеленчуци. Купуваме си някои неща и се връщаме при децата.
Денят продължава с плаж, разходки, хапване и други релаксиращи занимания. Идва време да решим какво да правим утре...
Третият ден от екскурзията го прекарваме почти изцяло в пътуване. Рано сутринта тръгваме от Охрид в посока Албания и Черна гора. Движим се край Охридското езеро и имаме възможност да разгледаме още места от Македония. Не знам защо македонците толкова се притесняват да не би случайно българите да си помислим, че имаме нещо общо с тях, като всъщност притеснението им трябва да е спрямо албанците, мисля аз. Защо ли? Ами те са навсякъде или поне знамената им. А има ли знаме, работата е ясна. Та аз в един момент се обърквам в коя държава съм и дали не съм проспала преминаването на границата. Накъдето се обърна все албански знамена виждам, а български не видях някъде да има. Спирам с темата за македонци, българи, албанци и продължавам разказа за пътуването ни. Пътят е сравнително добър, а навигацията отново ни прави номера и настоява да ни преведе през Косово за Черна гора, но ние се дърпаме упорито. Пак ни изскочи същия проблем с намирането на държавата. Оказа се, че и Албания не съществува или поне не се пише така, както ние си мислим. Правим бърза справка и се оказва, че всъщност трябва да търсим Шкипърия, ако правилно съм го изписала. Иначе на албански се пише Republika e Shqipлrisл и означава "Земя на орли". Е, крайно време е да продължим смело напред към границата, а граничният пункт е Кяфасан. Не успявам да снимам лично, та затова се налага да използвам снимка от мрежата. Отново съм на тръни дали ще ме пуснат да мина. Паспортът ми изтича след около четири месеца, а знам, че валидността му трябва да е минимум шест месеца от датата на пребиваване в държавата. Та стоя си и чакам да видя ще ме пуснат или не. Има доста коли, а ние сме на грешната опашка явно, защото все ми се струва, че другата се движи по-бързо. След известно време вече сме пред граничните. Решаваме да опитаме с личните си карти. Ами...получава се. Влизаме в Албания. Първите ми впечатления от страната са доста смесени. Докъдето ми стига погледа виждам само планини и хълмисти възвишения. Много зелено и много красиво. И ето, че на фона на тази природна картина пред погледа ми веднага изскачат прословутите албански бункери.
Бункерите са като емблема и запазена марка на Албания. Противоатомните укрития с формата на бяла гъба са изградени по разпореждане на Енвер Ходжа, чийто политически строй десетилетия наред действал в посока убеждаване на хората, че живеят в преуспяващ строй и затова Албания е застрашена от опити на други държави да я завладеят. Това налагало изграждането на бункери за всяко семейство. И в момента страната е осеяна с над 700 000 бункера, които са навсякъде - в градовете и селата, в планината и по бреговете, граничещи със съвсем близкия остров Корфу. Въпреки че Албания е богата на нефт, природен газ, въглища, желязна и медна руда, дълго време находищата били слабо разработени, не се строели пътища, не се развивала индустрия за сметка на изграждането на бетонни бункери във всяко селище и месторабота. Целта била да приютят цялото население на Албания при евентуална военна атака. (информацията от www.monitor.bg) Пътят тук е добре асфалтиран, но си има завои. А между завоите откривам тази жена, поседнала сред нищото, правейки нещо, което само тя си знае. Селата следват едно след друго, но за разлика от нашенските - тук кипи живот. Най-интересното за мен е, че всички (или почти всички) албанци карат мерцедеси, а всяка втора къща е автомивка. Но нека поясня, че нито мерцедесите им са баш мерцедеси, нито мивките им са точно автомивки. Мерцедесът на албанеца е доста стар модел, голям и раздрънкан, но все пак мерцедес. Не е задължително да е бял и с него не е задължително да се преследват фолк певици в живота, но да е мерцедес. Автомивката и тя не е точно това, което си представяме като чуем името. Всъщност представлява един маркуч, от който тече вода постоянно. Явно нямат проблеми с недостига на вода, та си я разхищават всячески. А ние влизаме в Елбасан. На едно място виждаме някакво стълпотворение от хора. Оказа се, че има уличен пазар - от най-любимите на Сашо. Та докато се усетя и вече спирачките са влезли в сила, открито е място за паркиране, а аз и децата се чудим какво ли ни чака сега. Слизаме с не особен ентусиазъм и тръгваме по една тясна улица, в чието начало има релси. Надявам се, че влак няма да мине, че ще се получи интересно. Тук ще спра с обясненията и ще ви покажа в снимки какво виждат очите ми. И само ще вметна, че снимам сравнително лицеприятните неща.
А ето и един нормален уличен пазар, в който изобилства от всичко - марково, разбира се. |
Минаваме през Тирана - единствената столица, която няма околовръстно шосе, а си караш и си разглеждаш главния град на държавата. Това виждам аз по време на обзорната разходка из столицата на Албания:
Скоро достигаме границата с Черна гора - Muriqan – Sukobin. Снимките отново не са мои - от google maps ги вземам, но по границите все нещо друго мисля, та забравям да снимам това и онова.
Тази снимка вече е моя. Явно съм се сетила по някое време да снимам. |
Ето я сергията с най-вкусните плодове в района. |
Чешмата със студена вода |
Пътят |
Забележителностите по пътя |
Остров Св.Стефан |
Будва - категорично не е моят град. Цялата шумотевица, движение на хора и автомобили, липса на места за паркиране не ми понасят. Затова бързам час по-скоро да се измъкнем от тук. Казват, че било красиво и интересно в стария град, но аз ще проверя дали е така някой друг път. А ако някой иска да прочете повече - от https://travel.rozali.com/po-sveta/budva-metropolisat-na-cherna-gora.html.
Котор - пристигаме! След почти целодневен преход вече сме в града. А той ме грабва още с влизането ни в него. Невероятно място - високи скалисти хълмове и море до тях. Мястото е приказно, а на нас ни предстои да се уверим в това.
Но първо трябва да се настаним. Адресът е запаметен в навигацията, но...пак удряме на камък. Този път, обаче, виновна не е нито тя, нито пък ние. Резервирали сме Garden apartmant near seа в квартал, или нещо от сорта, Доброта. Стигаме до там, но се оказва, че има много апартаменти и вили с подобни имена. Навигацията ни води до едно от тях. Обнадеждени питаме първите срещнати минувачи дали е това - това е. Звъним на звънеца, излиза домакинята, но вместо да ни посрещне - гледа ни странно. Обяснява ни, че не чака никакви гости повече и че нямаме резервация при нея. Ние, обаче, настояваме, че сме за тук. Все пак жената се оказа много отзивчива - погледна адреса, където би трябвало да сме, и прозвъни на телефона, който бе оставен за контакт. От там нататък работата потръгна. Тя ни обясни, че сме се объркали, резервацията ни била за място на първа линия море и че нямаме никаква работа при нея. Обясни ни как да стигнем до адреса и че хазяинът ще ни чака отпред, и ни прати по живо, по здраво да си вървим. Лесно и бързо откриваме мястото. Едно момче ни посреща и ни води до...къщичката. А тя - тя е прекрасна. Надминава очакванията ми. Има си всичко за всички ни.
Това е малката уличка между къщите. Излазът от нея е на самото море. |
Вратата към нашата къщичка. |
Част от градината. |
Къщата, потънала в зеленина. |
Изглед от верандата в двора. |
Едната спалня. Имаше още една такава - за децата. |
Детайли от кухнята. |
Аз и кафето сутрин. |
Верандата. |
И както се очаква от нас, бързо се настаняваме, пием по чаша вода и хукваме да разглеждаме наоколо. Аз съм впечатлена отново. От всичко, наоколо. Погледнеш нагоре, докъдето ти поглед стига - високи скали, ама красиви, много красиви. Наведеш поглед - морето, синьо и чисто. Наоколо - малки корабчета и лодки, големи круизни кораби, които идват и си отиват един след друг, рибари - стари и млади, и туристи, много туристи, дошли да се насладят на обаянието на тази част от Адриатическото крайбрежие. И въпреки това нямаш усещането за претовареност, за шумотевица и хорска глъч. Напротив, колкото повече се разхождаш и разглеждаш, толкова по-отпочинал и в хармония със себе си се чувстваш. Та вървим си ние край пристанището и си гледаме наоколо, а това наоколо е ей такова едно красиво и морско:
Ето че наближаваме стария град на Котор. Място, което задължително трябва да се види, но не просто да отидеш и да огледаш, а да поостанеш малко повече, да се разходиш из тесните улички, извиващи се и преминаващи в сложен лабиринт, в който изгубването ти е почти в кърпа вързано, но за сметка на това пък чувството е приятно неописуемо, чувство за безвремие и носталгия по отминалите времена.
Хълмът "Свети Иван" и част от едноименната крепост. |
Още от крепостните стени, погледнати отвън. |
Нощен изглед. |
В стария град може да се влезе през три порти - главната Морска порта (на снимката), Северната порта и Южната порта. |
Огромната пейка пред главната порта. |
И аз на пейката! |
Влизаме! |
Площадът пред нас. |
Пред часовниковата кула е и позорния стълб. |
Прането по прозорците на Котор - емблематично за стария град |
Църквата "Свети Лука" от 1195 г. На фасадата е записано "Српска православна црква, храм Свети Лука" |
Много от площадите в Котор имат забавни имена като Площад на марулята, Площад на млякото, Площад на брашното или Площад на киното. А тесните улички, магазинчетата и кафенетата са навсякъде около теб.
"Тук пазя аз!" - казало малкото бяло кученце |
Снимка със зокум преди голямото катерене до крепостта |
В началото на голямото катерене сме все още свежи и доста развеселени. Хълмът с крепостта ни зове! Самата крепост е построена от император Юстиниан, но в този си вид е от времето на венецианското управление през 15 в. Тръгваме по тесните стъпала нагоре и се радваме, че все още е рано и слънцето не пече така силно, а и потокът от туристи още е слаб. С напредването на времето нещата се променят. Катерачите - ентусиасти като нас стават все повече. А ние пък вече сме доста изморени. По средата на хълма, малко под и до църквата "Дева Мария на Изцелението", построена от оцелелите от чумата жители на Котор, местни хора с хладилни чанти продават разхладителни напитки и вода. На едно от местата можеш да си вземеш безплатна студена вода, ако представиш касова бележка за закупения от теб билет за вход.
Църквата "Дева Мария на изцелението" |
Гледката от високо. |
Каменният лабиринт продължава още нагоре и нагоре, до върха на хълма, откъдето се открива впечатляваща гледка към залива.
Два отровни бръшляна. |
Бока которска (Которски залив) |
И ние като всички туристи се снимаме на фона на фиорда, под веещото се знаме на Черна гора. |
Така завършва голямото изкачване. Слизането надолу е по-бързо, но не съвсем лесно, особено за мен. На едно място за малко да се откажа и да се върна назад. Като че ли имам такава възможност?! Но Сашо поема нещата в свои ръце и започва голямото дърпане - той напред и надолу, аз - назад. Добре, че е по-силен, та успява да ме изтегли. След още малко и сме вече на самия вход. Доволни от катереното минаваме през пазара, разположен току до крепостните стени от външната част на града. Малък, покрит пазар с изобилие на стоки - домашно приготвени сирене и кашкавал, мед, риба, пушено месо, маслини и зеленчуци. Купуваме си някои неща и се връщаме при децата.
Денят продължава с плаж, разходки, хапване и други релаксиращи занимания. Идва време да решим какво да правим утре...
© Андрей Мелник атакува Бразилия за укра...
КАК ВЪЗПРИЕМАМ АЗ МУЗИКАТА НА БЕТХОВЕН -...
Може ли филма "Аватар" да ни д...
КАК ВЪЗПРИЕМАМ АЗ МУЗИКАТА НА БЕТХОВЕН -...
Може ли филма "Аватар" да ни д...
Особено за наивните македонци, дето така ще ги нагазят албанците, че доброволно ще се присъединят към България, пророкуваше леля Ванга.
Тирана не ме очарова, макар че колежка от радиото е летувала там и каза, че било хубаво. Но Котор - много ми допадна. Къщичката за туристи също и разходката ви по хълма. Малко прането им е излагация, ама си нямат явно перални със сушилни, милите. Ще отида там, хареса ми, особено комбинацията скали и море.
цитирайТирана не ме очарова, макар че колежка от радиото е летувала там и каза, че било хубаво. Но Котор - много ми допадна. Къщичката за туристи също и разходката ви по хълма. Малко прането им е излагация, ама си нямат явно перални със сушилни, милите. Ще отида там, хареса ми, особено комбинацията скали и море.
И снимките са чудесни !
Интересно откъде сте минали на връщане.
Очаквам с интерес по-нататък...
цитирайИнтересно откъде сте минали на връщане.
Очаквам с интерес по-нататък...
Търсене
За този блог
Гласове: 53